ЛОНДОНСКОТО ЕВАНГЕЛИЕ

Лондонското евангелие се превръща в осезаемо свидетелство за амбицията на второбългарската държавност в зенита и заника на нейното съществуване. Ръкописът се създава през 1355–1356 година като Четвероевангелие на цар Иван Александър и се изписва от българския монах Симеон, за когото самореференциална бележка върху листове 274а–275б изрично заявява, че довежда текста в цялост. Книгата включва 268 пергаментови листа и 366 многоцветни миниатюри, а първоначалният обков от злато, сребро и скъпоценни камъни изчезва в по-късна епоха, когато ценната украса очевидно става обект на кражба. Съхранената подвързия от червена кожа върху дървени планки с грифони, лъвове и геометрични мотиви се откроява като художествено свидетелство за търновската работилница, докато т. нар. „магически квадрат“ – вероятно със сцена „Страшният съд“ – е варварски отрязан, според специалистите в началото на ХХ век.

С мислена точност Евангелието описва себе си като религиозен требник и литургично четиво, в което пасажите за богослужение са маркирани, а царските портрети задават ясна идеологическа програма: Иван Александър, титулуван „в Христа Бога верен цар на българи и гърци“, стои рамо до рамо с „новопокръстената“ Теодора, а около тях са Иван Шишман и Иван Асен V, както и дъщерите Кера Тамара, Кераца и Десислава. Отсъствието на Иван Срацимир – по това време вече отделен владетел във Видин – и присъствието на деспот Константин, съпруг на Кера Тамара, очертават политически факти, които миниатюрата превръща в богословски аргумент за непрекъснатостта на царската благодат. След падането на Търново през 1393 година под ударите на Баязид Йълдъръм, ръкописът поема път, чийто контури са маркирани от бележката на лист 5а: придобива го молдовският владетел Александър Добрия (Александру чел Бун). По-късно Евангелието се явява в библиотеката на светогорския манастир „Св. Павел“ през XVII век, оттам – в ръцете на лорд Робърт Кързън през първата половина на XIX век, а след 1917 година – в Британския музей; от 1971 година се пази в новосъздадената Британска библиотека. На 3 ноември 2017 година ръкописът влиза в Международния регистър „Паметта на света“ на ЮНЕСКО, а през юли 2018 година се отпечатва първото фототипно издание.

Лондонското евангелие така се очертава не само като паметник на късносредновековната българска книжнина, но и като прецедент в европейската културна памет: то демонстрира как религиозната книга функционира едновременно като зеркало на властта, като съд на богословски идеи и като материален носител на художествена школа, която се изправя срещу хода на историческите катастрофи. В следващите раздели се разглеждат неговата функция и замисъл, политико-богословската иконография, работилничният модел и стилът на миниатюристите, както и проследяването на собствеността – от Търновград до Лондон – с особен акцент върху критичните моменти на прехвърляне и интерпретация.

I. Ръкописът като литургичен требник и дворцов инструмент

Литургичното предназначение и структурата на четивата

Четвероевангелието се замисля и изработва като богослужебна книга, която внася ред в литургичната практика посредством ясно отбелязани перикопи за празници и седмични служби; така се утвърждава функцията му на реален инструмент за изпълнение на словесната част на богослужението в дворцов контекст. Ръкописът съдържа четирите канонични евангелия – на Матей, Марк, Лука и Йоан – като пасажите за гласно четене са маркирани и подреждат празничния ритъм на общността на владетеля. В този смисъл Евангелието не е изящен артефакт за съзерцание, а действена книга, която стабилизира иерархичната комуникация между олтар, клир, цар и народ, като вписва самодържеца в литургичния жест. Именно дворцовият характер на поръчката и локализацията на употребата – вероятно в църквата „Св. Параскева“ в Търновград – придават смисъл на царските портрети и на цикличната организация на текста, защото те поддържат представата за сакрализиране на властта и за продължаване на апостолската традиция чрез царската институция. Структурният ред на перикопите, маргиналиите и заглавните таблици изграждат работеща система, чрез която словото се освещава в публичния ритуал, а четенето се превръща в акт на политическа теология, който отъждествява миропомазания владетел с защитник на православната еклисиология. Така организационната логика на книгата – с нейните отбелязани празнични четива, календариални ориентири и миниатюрни цикли – служи на практическата цел: непрестанно възпроизвеждане на реда, в който царят е вграден в сакралния разказ.

Визуалният пролог на властта и дарителската функция

Царските портрети, поставени като визуален пролог към словото, изпълняват двойна функция: първо, те удостоверяват дарителството като легитимиращ акт; второ, превръщат родословната линия и брачната политика във видим богословски аргумент. Иван Александър се титулува „в Христа Бога верен цар на българи и гърци“, с което се потвърждава претенцията на търновската държава за надтериториална православна хегемония, докато присъствието на „новопокръстената“ Теодора означава не само дворно благочестие, но и идеята за обновление и разширяване на благодатта. Присъствието на синовете Иван Шишман и Иван Асен V е показателно за наследствеността и за стратегическото укрепване на престолонаследието, докато трите дъщери – Кера Тамара, Кераца и Десислава – свидетелстват за брачни и дипломатически перспективи, превърнати в елемент на царската иконография. Това, че Иван Срацимир отсъства, докато деспот Константин е включен, не е небрежност, а визуална диагноза на политическия център: Видин вече се отделя, а търновската линия е тази, която Евангелието легитимира като сакрално валидна. В този режим портретите „даряват“ книгата обратно на общността: тя е царска по произход, но обществена по функция – тя изговаря словото за всички, докато всички разчитат в миниатюрата своеобразен катехизис на властта. Оттук следва, че дарителството не е частен акт на благочестие, а ритуално конституиране на общност, която в лицето на владетеля вижда своя литургичен протагонист.

II. Иконография, политическа теология и образ на династията

Монархическата икономия на спасението в портретния цикъл

Портретният ансамбъл на Лондонското евангелие е замислен като иконографска икономия на спасението, в която династията се вписва не като биографичен факт, а като част от благодатния ред. Сценичната подредба – цар, царица, синове и дъщери – не е фотографски регистър, а богословско построение, което начиная от самодържеца поема тежестта на представителството: властта говори от името на народа, а народът се представя пред Бога чрез властта. Присъствието на титулатурата „на българи и гърци“ разкрива претенцията за оспорване на византийското първенство в православния свят, но без да се излиза от византийската парадигма; напротив, миниатюрата подчертава приемствеността, а не революцията. В този контекст липсата на Иван Срацимир показва как иконографията адресира политическата география: центърът е там, където е царят, и там, където е книгата; Видин отстъпва място в образа, защото отстъпва място в литургичната икономия на държавата. Деспот Константин се явява като мост между женската линия и легитимистката програма – той гарантира, че брачните съюзи не разрушават, а укрепват сакралната икономия. Така портретът престава да бъде портрет в тесния смисъл и става догматична визуална граматика, която превежда сложния език на политическите факти в езика на спасението.

Символика на „чуждото“ и „новото“ в образа на царица Теодора

Епитетът „новопокръстена“ за царица Теодора изглежда на пръв поглед биографичен, но всъщност задава важен теологумен: чуждото се приема и преобразява в рамките на православната икономия, а новото се изговаря чрез стария ред на книгата. Изобразителният език не само удостоверява промяната на статута на царицата, но и предлага дуалистичен прочит: от една страна, интеграция на различното чрез тайнството; от друга, подчертаване на монархическия потенциал за усвояване на външни ресурси – политически, династични, културни. В този план миниатюрата разказва за късносредновековното българско самосъзнание, което не се страхува да експериментира с брачната политика и да черпи престиж от разширяване на хоризонта, стига това да се артикулира в езика на православието. Теодора – като образ и като надпис – става ключ към разбирането на Евангелието като инструмент за трансформация: текстът е канон, образът е динамика, а заедно те правят възможно новото без да разрушават старото. По този начин книгата се явява не просто придворен лукс, а работеща технология за културно посредничество между вътрешното и външното.

III. Работилнична организация, стил на миниатюристите и материалност

Колективната авторска ръка и стиловите регистри на късното Средновековие

Изследванията на художествената част приемат, че в изработването на миниатюрите участват най-малко трима майстори-живописци с екипи от помощници, което предполага ясно организирана работилнична структура и силна придворна поръчка. Стилът се движи между синтез на византийски модели и локални търновски решения: изтънчено рисуване на лица, концентрирани жестове, внимателно изграждане на пространствени планове чрез цветови акорди, които изпъкват върху пергамента. Повествователната плавност на циклите върви с емблематична икономия на композицията: сцените избягват пренасищане, но и не оставят празнини в теологичния разказ. Този пластичен език подчертава статуса на книгата като вещ на властта, но не жертва читивността на текста: миниатюрата служи на словото, а словото отваря миниатюрата за тълкуване. Колективната работа дава възможност за различни стилови „ръце“ в рамките на единен канон, което създава усещане за богатство, без да нарушава общата програма. Така Евангелието става демонстрация на късносредновековната българска живопис в най-висока проба – не защото разкъсва традицията, а защото я уплътнява до степен на представителност.

Материалността на обекта и съдбата на украсата

Книгата се материализира не само като носител на текст и образ, но и като предмет с обков, кожа и дърво, които свидетелстват за царски ресурс и сакрална инвестиция. Първоначалният обков от благородни метали и скъпоценни камъни – днес неизмеримо загубен – е част от сакралната икономика: той превръща четивото в реликварий на словото. В по-късна епоха тази украса изчезва, вероятно в резултат на кражба, с което книгата губи част от своята „литургична броня“, но запазва ядката на своята идентичност. Оцелялата подвързия от червена кожа върху дървени планки, украсена с грифони, лъвове и геометрични мотиви, пази следите от първоначалната изисканост, докато отсъствието на „магическия квадрат“ – вероятно със сцена „Страшният съд“, отрязан и откраднат в началото на ХХ век – се чете като травма в паметта на обекта. Тази ампутация парадоксално усилва свидетелството: липсата сама става документ за историческо насилие върху културни вещи, което късното османско и ранното модерно време не рядко упражняват върху сакрални предмети. Така материалността на Евангелието – пергамент, боя, метал, кожа, дърво – носи слоеве история, които са равнопоставени на текста и образа.

IV. От Търново към Лондон: пътят на ръкописа и режимите на притежание

Падането на столицата, молдовската покупка и хипотезата за пренасянето

През 1393 година Търновград пада под ударите на Баязид Йълдъръм и с рухването на политическия център тръгва и мълчаливото преселение на светините; сред тях е и царското Четвероевангелие. Върху лист 5а стои бележка, която фиксира следващата му спирка: Молдова, където книгата е закупена от владетеля Александър Добрия (1400–1432). Липсата на пряка документация за посредника оставя отворен въпроса за пратеника, но логиката на собствеността насочва към бежанци от рухващото царство и по-специално към принц Фружин – единственият от царската фамилия, който търси убежище отвъд Дунава и активно набира средства за военни начинания срещу османците. Тази хипотеза не може да бъде доказана със силата на автентичен документ, но тя отговаря на обстоятелствата: ръкописът е царска вещ, наследството на Фружин му дава право, а нуждите на политическото изгнание правят възможна сделка с молдовския владетел – лично или чрез посредник. Оттук Евангелието изчезва от видимото поле за столетия; фактът, че по-късно се явява в монашеска библиотека, позволява да предположим дарение от молдовски владетели към атонската общност – благочестив жест, който прехвърля царската вещ в литургично подмножество на православния свят.

Света гора, Кързън и амбивалентната модерна съдба на реликвата

Едва през XVII век ръкописът се регистрира в библиотеката на манастира „Св. Павел“ в Света гора; там остава забравен до средата на XIX век, когато вратите на манастира се отварят за британския пътешественик и колекционер Робърт Кързън. По собствените му записки той открива евангелието, възхищава се от великолепието и при отпътуване го получава като подарък от игумена – подробност, която превръща благочестието в дарителски жест към западен гост. Историята обаче се оказва спорна: Робърт Милнър-Галънд иронично отбелязва честотата, с която ценни артефакти попадат у Кързън, и определя придобиването на евангелието като „безсрамна кражба“. Амбивалентността е явна: ако дарението е истинско, имаме граница на монашеското право върху сакрални вещи; ако е кражба, имаме граница на модерния колекционерски апетит. Каквото и да е било, събитията получават парадоксална развръзка: през 1905 година библиотеката на „Св. Павел“ гори, а Лондонското евангелие, отнесено десетилетия по-рано в Англия, оцелява. Междувременно Кързън показва колекцията през 1849 година, а през 1876 година синът му я предава на постоянно съхранение в Британския кралски музей; през 1917 година внучката Дария дарява правата на собственост, което отваря истинския достъп за академично изследване. През 1925 година първите българи – Петър Гудев и Богдан Филов – отново докосват светинята; от 1971 година, със създаването на Британската библиотека, Евангелието преминава в нейното пазене, където се съхранява до днес. На 3 ноември 2017 година ръкописът влиза в Международния регистър „Паметта на света“ на ЮНЕСКО, което го извежда от националната рамка към статута на световен паметник; през юли 2018 година фототипното издание прави възможно конституирането на нова публика – не само учени, но и всички, които търсят достъп до царската книга.

V. Текстология, език и книжовно пространство на Търново

Езиковият код и статутът на търновската норма

Езикът на Лондонското евангелие функционира като прецизен носител на търновската ортография от средата на XIV век и стои в ядрото на нормотворчеството в последната фаза на Второто царство; неговата текстология показва ясна традиционна зависимост от византийските гръцки протографи, но в адаптиран, „пригладен“ към местната богослужебна практика кирилски корпус. Писането е равносилно на заявяване на канон: чрез него Евангелието не просто преписва, а законодателства, защото писмеността е последна гаранция за непоклатимостта на догмата в момент, в който политическата държавност вече е уязвима. Симеон, вписал името си като изпълнил текста „в цялост“, се явява не просто сръчен калиграф, а последен свидетел на публичния идеал на Търново: чрез езика той освещава границите на „нашето“ и „своето“ и ги превръща в обективна граматика на принадлежност. Търновската норма така става инструмент за съпротива срещу разпадането: не чрез оръжие, а чрез текст. Евангелието работи като институционален компенсатор на закъсняващо политическо време: докато царството изтича, правописът кристализира и набира самостоятелност; и така езикът придобива вътрешен авторитет, който оцелява политическото поражение.

Текстът като „ред“ и граница на общност

Самият акт на структуриране на Евангелието – четивата, перикопите, маргиналиите – се явява технология за сглобяване на общност: той определя рамките на допустимото, определя „какво се казва, кога се казва, в какъв ред се казва“ и в този план текстът е власт. В този контекст езикът не е естетика, а техника за производство на общностно тяло; той принуждава към обща памет, защото не оставя възможност за импровизация. В този механизъм Евангелието е идеологически компактор – то компресира политическия идеал на Иван Александър във форма на богослужебен ред и така подготвя династията да изчезне политически, без да изчезне сакрално. Парадоксът е, че именно в момента, в който държавата ще бъде унищожена през 1393 година, нейният език е в най-голяма зрелост; и точно тази зрелост прави възможно една книга – не армия – да преживее катастрофата.

VI. Миниатюрните цикли като богословска програма и исторически документ

Композиционният ритъм и визуалният граматизъм

Миниатюрите, разпръснати като „визуални удари“ върху 268-те пергаментови листа, не са илюстрации в модерния смисъл, а систематични богословски конструкции, които втъкавт догма в образ. Тяхната композиционна чистота, използването на дълбоки планове, условните архитектурни фонове, разпределените по оси фигури на апостолите и евангелистите – всичко това е език, който трансформира доктрината в зрителна очевидност. За изследователите това прави миниатюрите отделна зона на знание: те разгръщат своите собствени „книги в книгата“ – автономни богословски секвенции, които разказват за Въплъщението, Пасията, Възкресението и следпасхалните явявания. В този план миниатюрата е повече от икона и по-малко от стенопис: тя е богословски мобилен фрагмент, който може да пътува – в книга, в ръка, в придворен ритуал. Това прави Лондонското евангелие уникално не само за българската история, но и за европейската визуалност: то е конкретно доказателство, че късносредновековната България не е периферия, а активен участник в престижната естетика на православието.

Миниатюрата като историческа памет

Една миниатюра – портретната – вече беше разгледана като политически документ; но дори сцените без царски лица пазят следи от реалната история. Точното изобразяване на одежди, модели на корони, архитектурни детайли – всички те са „фотографски“ свидетелства в епоха, когато фотография не съществува. В този смисъл образите се превръщат в компенсаторен архив на една държава, която скоро ще бъде заличена. Историческите факти стават видими не чрез текст, а чрез цвят; и затова изследователите често определят Лондонското евангелие като „най-изключителното постижение на българската живопис от късното Средновековие“. Там където държавата се срива, образът се втвърдява. Така визуалната мемориалност става по-устойчива от политическата.

VII. Научна рецепция, методологически спорове и проблеми на интерпретацията

Споровете около „дарението“ на Кързън и границите на легитимното притежание

Случаят с Робърт Кързън лежи в сърцето на съвременните дебати по реституция: дали Евангелието е подарено, или е откраднато. Ако дарението е автентично, то монастирът се лишава доброволно от своя вещ; ако е кражба – британският колекционер става фигура на западния грабителен импулс. Методологията на научния спор се концентрира не върху морални преценки, а върху доказателства – а доказателства няма. Историкът се оказва между текст на мемоари и липса на паралелен извор. В тази точка Евангелието се превръща в казус: то изисква нов тип интерпретативна дисциплина – не просто въпрос „кой е прав?“, а въпрос „какво се вижда, когато изворът мълчи?“. В този смисъл спорът не е само за собствеността – той е методологическо огледало на модерната историческа наука.

Визията за тръгването от Търново и въпросът за Фружин

Подобна проблематика засяга и хипотезата за Фружин: тя е логична, но недоказуема; всичко е въпрос на вероятност, анализ на политически профил и „тежест на контекст“. Когато науката престане да има документ, тя влиза в режим на „конструктивна дисциплина“: тя очертава възможното, но не го обявява за факт. В този смисъл Лондонското евангелие става лаборатория за методологията на историята: то ни показва границата, където знанието се превръща в дисциплинирана хипотеза.

VIII. Памет, реституция и съвременни издания

ЮНЕСКО като транснационален арбитър на паметта

Когато на 3 ноември 2017 година ръкописът влиза в Международния регистър „Паметта на света“, той преминава в друг режим на съществуване: от българско свидетелство към световен архив. Това не обезбългарява паметта – напротив, то я усилва: защото става ясно, че българската култура е част от общочовешката. Паметта става транснационална, но не и безкоренна. Така Евангелието се изважда от „регионалното“ и се поставя в световната онтология на ценността.

Фототипното издание от юли 2018 г.

Фототипът от 2018 година е повратната точка: ръкописът излиза от режим на „академична аристокрация“ и се превръща в публично достъпна реалност. Това е акт на модерна демократизация на културната памет: Евангелието отново става „народна книга“ – не защото е върнато физически, а защото е върнато когнитивно.

Лондонското евангелие събира в единен корпус три от най-високите вектори на късносредновековната българска цивилизация: езиковата норма на Търново в нейния апогей; придворно-богословската концепция за царя като литургичен субект; и визуалното самосъзнание на българската православна художествена школа на XIV век. Чрез съчетанието на текст, образ и материалност ръкописът демонстрира максималното напрежение в опита да се стабилизира светът в момента малко преди самата държава да се срути – тогава, когато последната защита вече не е институцията, а книгата. Българската държавност се разпада през 1393 година; но нейният езиков и художествен код успяват да останат под формата на пергамент и миниатюра.

В този смисъл Лондонското евангелие е не само паметник, но и аргумент: то показва, че вторият български средновековен модел не загива в деня на политическата катастрофа. Напротив – неговите най-високи постижения се фиксират точно тогава. Физическото пътуване на ръкописа – от Търново до Молдова, Света гора, Лондон – го превръща в глобален документ, а вписването му през 2017 година в регистъра на „Паметта на света“ на ЮНЕСКО и фототипното издание от 2018 година го връща обратно в българската интелектуална употреба. Книгата така престава да бъде чист обект на носталгия и се превръща в едновременно национален и наднационален инструмент на паметта.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК