На 18 януари е родена Райна Попгеоргиева Футекова – Дипчева. Тя остава в историята като Райна Княгиня.

Родена е през 1856 г., в Панагюрище в патриархалното семейство на свещеник Георги Футеков и съпругата му Нона Налбантска. Завършва основно училище в Панагюрище, след което учи в Старозагорското петокласно девическо училище. През 1874 г. се връща в родния си град и е назначена за учителка в местното девическо училище. Млада, красива, с много добро за времето си образование и завидно обществено положение, Райна бързо спечелва уважението на своите съграждани. Обича и ръкоделието, сръчна е с иглата, а изящните бродерии, които сътворява, допълнително подхранват славата й.

Това, което променя съдбата на младата патриотка, несъмнено е срещата й с бележития революционер Бенковски. За тази среща тя разказва в автобиографията си:

Веднъж, в края на март, когато след свършване на занятията се канех да си отида, при мене се яви пратеник от името на гражданите с молба да се явя в дома на един от учителите. Без да подозирам нещо, с бързи крачки се отправих натам с намерение по-скоро да се отърва в случай, че ме попитат за някакви сведения относно училището. Влизайки в стаята, в която беше събранието, преди всичко забелязах присъствието на една непозната за мене личност, която се горещеше повече от всички. Когато влязох разговорът се прекрати и аз се възползвах да поздравя всички. Когато дойде ред до непознатия, аз по приетия обичай у нас попитах кого имам чест да видя и отгде е родом.

На това той отговори: „Положително да ти кажа за това не мога, но приблизително аз съм този, който знае всичко и не знае нищо, който бива навсякъде и никъде, говори за всичко и за нищо, т.е. аз просто съм бунтовник, а ако искаш, и апостол, който проповядва на народа да се подготвя, защото скоро ще настъпи денят, когато турците ще ни нападнат неочаквано и ще ни изколят като овци.“

После той разказа подробности за подготовката на турците и за техните замисли; доказваше, че на основание човешките права и религията ние сме длъжни да защитаваме живота си; уверяваше, че никой не осопорва човешките ни и национални права , но тъй като те ни са отнети, длъжни сме да си ги извоюваме – а това ще достигнем само тогава, когато всеки от нас се откаже от себе си и се принесе жертва на олтара на родината, т.е. когато ще действуваме дружно, в съгласие и решително.

– Не е ли истина? – обърна се той към мене като заключение.

– Да, истина е – отговорих аз.

– Като е тъй, то и ти си длъжна да помогнеш на своя народ.

– Какво мога да помогна аз, жена? – попитах.

– Ето – каза той, сочейки присъствуващите, – по единодушното желание на всички тези господа на тебе се възлага длъжността да ушиеш знаме на българските юнаци. Съгласна ли си за това?

Това беше за мене съвсем неочаквано. Аз погледнах въпросително присъствуващите, които бяха хора в почтена възраст, имащи голямо влияние в града ни. Те поклатиха утвърдително глава и аз се уплаших да откажа направо, а само помолих да ми дадат време да обмисля и, което е най-важно, да изпрося позволение от родителите си, без съгласието на които не е хубаво да се реша на такова дело. Но гореспоменатият непознат, който се оказа, че е Георги Бенковски, на това възрази:

– Тук вече не се пита за съгласие на родители. Общото събрание реши и ти си длъжна да го изпълниш, в противен случай, т.е. ако откажеш, ще пусна куршума в челото ти още в тази стая. Сега сигурно всичко ти е ясно?

– Добре, готова съм да изпълня общата заповед – казах аз, – но се боя, че не ще съумея да направя това както трябва, понеже никога не съм виждала българско знаме.

В този момент Бенковски отвори вратата и в стаята влезе някаква жена с бохча в ръка.

– Ето, ти можеш да видиш – каза ми той, разтваряйки бохчата.

– Това знаме не е наше, то е изпратено от Влахия (Румъния) и принадлежи на комитета в Карлово. Ние го взехме само за известно време, за да ти го покажем, а когато не ни трябва, ще го изпратим обратно.

Карловското знаме беше направено от скъяа материя и на него изпобразен със злато разярен лъв, подпиращ се на полумесец, а над главата му стояха думите: „Свобода или смърт“. Аз го намерих направено много изкусно и казах, че ще съумея да приготвя подобно. След това ме пуснаха да си отида.

На втория ден знамето на свободата беше свършено. Тогава по желанието на гражданите трябваше да го взема в своите ръце, да препаша сабията и револвера и да седна на бял кон, за да премина през целия град и да известя на събралия се по улиците народ, че турското петвековно иго е отхвърлено завинаги. Този ден беше най-тържественият от нашата кратковременна свобода. Побелели старци наред с малолетни деца вървяха навсякъде след мене и пееха любими народни песни; жените, девойките и бабите ни хвърляха толкова много миризливи и разноцветни букети, че целият ни път беше постлан с великолепен килим. Виковете „ура“ и „да живее“ нямаха край.“

Бенковски си спомня, че неотдавна във Влашко е гледал представление, поставено от Добри Войников, в което главна роля е тредена на Райна Княгиния – цар Петровата дъщеря. „Ето достойно име за Райна Попгеоргиева – решава той – Райна Княгиня!“

Тя е била на 20 години, когато Георги Бенковски й възлага да ушие главното знаме на панагюрските въстаници. Освен надписа „Свобода или смърт“, в долния край на знамето са пришити и буквите П и О за Панагюрски окръг. Лъвът на знамето е дело на Стоян Каралеев и е по образец на лъва, отпечатан на корицата на Устава на БРЦК, а буквите са изписани от Иванчо Зографа. На 22 април – деня на освещаване на знамето – Райна Попгеоргиева му пришива приготвени през нощта пискюли. Размерите на знамето са 2 на 1,5 м, има две лица и е поръбено със сърмена ивица.

Осветено е от свещеници от града и околните села. Райна описва по следния начин шествието след освещаването на знамето: „На втория ден на свободата знамето бе довършено. Тогава, по желание на гражданите, трябваше да го взема на ръце, да препаша сабя и револвер и да седна на избран кон, за да премина през целия град и да оповестя на събралия се по улиците народ, че петвековното турско иго е отхвърлено завинаги. Това беше най-тържественият ден на нашата кратковременна свобода. Беловласи старци, редом с невръстни деца, вървяха навсякъде след мен, пееха любими народни песни. Жени, девойки и старици хвърляха върху нас толкова много ухаещи и разноцветни букети, че целият път беше постлан с тях като великолепен килим. Виковете „Ура!” и „Да живее!” нямаха край. Тази тържествена процесия продължи до вечерта.“

За честването на 25-годишнината от Априлското въстание, Райна Княгиня ушива три нови знамена – копия на оригиналното. Запазени са само две от тях (във Военноисторическия музей в София и в родната й къща в Панагюрище), третото копие изгаря по време на бомбардировките над София през Втората световна война.

След погрома на въстанието Райна Попгеоргиева се добира до родната си къща, а баща й излиза да моли потерята да пощади домашните му. Един турчин се прицелва в него и той пада мъртъв на земята. Майката, Райна и братчето й избягват през тайна врата. Скрива се и прекарва само на сух хляб и вода 25 дни. След това обаче турците я пленяват и я откарват в затвора в Пловдив, където е жестоко измъчвана, унижавана, държана в подземия полугола и гладна, бита, потапяна с главата надолу в бързите и ледени води на Марица.

От бесилото я спасяват чуждите дипломати. Намесва се американският консул Скайлер, а след това се застъпва за нея и руският княз Церетелев. Найден Геров, който по това време е вицеконсул на Русия в Пловдив, я изпраща с фалшив паспорт за Цариград, а оттам я прехвърля в Москва. Там тя учи 3 години медицина и става първата дипломирана акушерка в България.

В руската столица Райна Попгеоргиева написва своята „Автобиография“, излязла най – напред на руски език. Едва през 1934 г., 17 години след смъртта й, тази автобиография, която фактически е първата книга върху Априлското въстание, е преведена на български език. В Москва тя успява да уреди чрез жените от Дамския благотворителен комитет 32 панагюрски сирачета да заминат за Русия и да се учат там. Сред тях е и по – малкият й брат.

След Oсвобождението работи като учителка в девическата гимназия във Велико Търново, после се връща в родното Панагюрище и 26-годишна се омъжва за панагюрския кмет Васил Дипчев – бивш учител и въстаник от Брацигово. Ражда 5 момчета: Иван, Георги, Владимир, Петър и Асен. Осиновява и едно момиченце – Гина, чиито родители и близки са избити през 1876 г. През 1898 г. Васил Дипчев е избран за народен представител и семейството се премества в София.

Депутатът умира много скоро, след жесток побой в Черната джамия. Така Райна Попгеоргиева остава сама с децата си. Без помощ от никъде, болна от туберкулоза (кошмарен спомен от затвора), трудно подвижна, сгъната на две, Княгинята, развяла някога знамето на свободата, е принудена да припечелва жълти стотинки като обикаля домовете предимно в кварталите „Орландовци“ и „Малашевци”, помагайки на родилки. Райна Попгеоргиева умира на 29 юли 1917 г., на 61 години в пълно забвение. За нещастие съдбата не е благосклонна и към децата й.

Първият й син Иван завършва Военното училище, а след време и Генералщабната академия с отличен успех.

Той участва в трите войни за национално обединение.

Като млад офицер проявява особена храброст при щурма на Чаталджанската позиция през Балканската война. Награден е с 5 ордена за храброст и медали за военни заслуги. Рискува живота си в Балканската война в единствен по рода си дуел с турски офицер, вместо масово сражение, за да не гинат войниците. Вече като генерал Иван Дипчев става началник на канцелария на Военното министерство и се пенсионира през 1936 г. След 9 септември 1944 г. Генерал Дипчев прекарва няколко години по концлагери и затвори. През 1954 г. е изправен пред съда в Троян за измислени престъпления отпреди 30 години. Осъден е на смърт. По-късно присъдата е заменена с доживотен затвор. Умира в концлагера край Ловеч.

Вторият син – Георги Дипчев завършва военноморското училище във Варна, става машинист на торпедоносеца “Дръзки” и през Балканската война участва в потопяването на турския кръстосвач „Хамидие“. Впоследствие се заселва в Бургас, става учител и основава техническото училище. Умира от рак няколко години след края на Втората световна война.

Третият син – Владимир Дипчев по примера на по – големите си братя постъпва във Военното училище. Той проявява мъжество при атаката и превземането на Одринската крепост на 13 май 1913 г. Участва и в Междусъюзническата и Първата световна война. Завръща се от фронта като герой с 3 ордена за храброст. Напуска рано войската. През 30-те години е директор на кинематографията. Изчезва безследно на път за работа на 10 октомври 1944 г. Счита се, че е разстрелян и то без съд и присъда.

Четвъртият син, Петър, умира много малък. Той неволно се прострелва, играейки си с пистолета на един от своите братя.

Петият син на легендарната българка – полк. Асен Дипчев, е ученик в гимназията, когато започва Първата световна война, но напуска училището и заминава на фронта като доброволец. Проявява себеотрицание при атаката на Тутраканската крепост и разгрома на румънския гарнизон на 5 септември 1916 г. Той е един от първите българи, които влизат в тази тогава румънска крепост, пеейки химна на Добруджа „О, Добруджански край“. Награден е с орден за храброст. След войната довършва гимназиалното си образование и става юнкер във Военното училище. Завършва го с ускорен курс. Пак отива на фронта. Участва в боевете на Дойран и на Добро поле през септември 1918 г. След войната влиза във Военния съюз. Участва в преврата на 9 юни 1923 г. Адютант е на кап. Харлаков, обвиняван за убийството на Александър Стамболийски. След 9 септември дълго време лежи по лагерите. Лишават го от пенсия години наред, не разрешават на децата му да следват. Умира през 1964 г. в Бургас.

Райна Княгиня оставя на поколенията спомен за един героичен живот, изпълнен с преклонение към родината и пламенно родолюбие.

Поклон!

Харесайте Facebook страницата ни ТУК

error: