На 13 януари 1928 г. в центъра на Скопие, Каменния мост над р. Вардар, Мара Бунева изпълнява присъдата издадена от ВМРО и разстрелва сърбина Велимир Прелич, след което се прострелва в гърдите.
Мара Бунева е родена през 1900 г. в Тетово, където получава основното си образование. В Скопие тя завършва средното си образование, в Солун е в професионално училище за шиене, а успява и да получи висше образование в Софийския университет.
Омъжва се за офицера от българската армия ротмистър Иван Хранков. Привлечена от брат ѝ Борис Бунев в редиците на ВМРО, тя заминава през 1926 г. за Тетово, откъдето се насочва към Скопие със задачата да извършва конспиративна дейност в намиращата се тогава в Югославия Вардарска Македония.
Тук влиза и фигурата на Велимир Прелич. Назначен е през 1924 г. за юрисконсулт на Скопското велико жупанство. Интересен факт е, че смъртната му присъда, издадена от ВМРО, се обявява още преди студентските процеси в Скопие. Причината е, че разкрива „шпионската афера“ на Димитър Гюзелев и другарите му, с което си навлича гнева на ВМРО. Но голямата причина за смъртната присъда на Прелич е процесът, който той води срещу български студенти, членове на Македонската Младежка Тайна Революционна Организация (ММТРО) и излезли на протест за правата си. Тези младежи са подложени на истински изтезания от хората на Прелич – стягане на главите, чупене на ръцете и дори заравяне живи заради българското им самосъзнание. В отговор Мара Бунева изпълнява смъртната присъда. Тя става приближена на Прелич, близка даже, с което печели доверието му. След като застрелва Прелич, тя се прострелва в гърдите и прави опит да се хвърли във водите на Вардар. За жалост албанският стражар, който е заедно с Прелич на този ден, предотвратява опита ѝ.
Мара Бунева и Прелич са откарани в болница, но и двамата умират от раните си. На въпроса защо е убила Прелич тя отговаря:
„Заради мъченията, които той извърши над моите братя студенти. Защото обичам отечеството си.“ При опитите за разпит тя казва едно и също – „Искам да умра!… Оставете ме да умра!“.
Тя е изпълнила дълга си. Жителите на Скопие описват сръбските власти по следния начин – „по-жестоки от башибозуци“. Кажете сега може ли човек да обвини Мара Бунева за действията ѝ? Ще кажете „ами протести, петиции и пр.“. Не, не и в Македония, не и по това време. Всякакви опити са направени – петиции до ОН, протести (като този на младежите от ММТРО) и всичко без успех. Срещу себе си българите в Македония намират убийства, агресия, лишаване от основни права като гаранция за живота им. Какво очаквате да направят? Да чакат чудо? Е, чудото идва и неговото име е Мара Бунева.
„Войната е справедлива, когато е необходима и оръжието е свещено, когато е единствената надежда“ е казал Тит Ливий. За българите в Македония това е единственият изход, опълчение срещу тиранията, срещу един нечовешки режим, срещу едно чудовище, наречено Югославия, което по-късно ще се посочи едва ли не като пример за успешен социализъм и пример за положително държавно развитие. Тази жена – Мара Бунева, се отказва от всичко – сбогува се със съпруга си, който дълго скърби за нея, прощава се и със семейството си, защото знае какво ги чака, когато сърбите дойдат за отмъщение, отказва се от спокоен живот в София, защото в нея кипи едно чувство, чувство за справедливост, едно болезнено чувство за съдбата на нейните братя и сестри. Атентатът срещу Прелич не е престъпление, а е отчаян вик, но и вик на смелост и дързост към целия цивилизован свят, който цели да покаже на този свят какво става в Македония, на какво са подложени българите там. Тази жена успява да намери сили да се откаже от всичко в името на един по-висш идеал…
Днес все повече македонски българи се обединяват и започват да бранят правата си от обезбългарените си управляващи в РСМ. В днешна Вардарска Македония тече ново българско Възраждане и това е най-значимото обществено явления сред българите за последните 100 г. Всички българи трябва да го подкрепим.
Да живее обединена България!
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
