BG LIFE В UKЛИТЕРАТУРАМЕДИЦИНАРЕЛИГИЯ

ПРИКЛЮЧЕНИЯ С БОГ ⛪🔥🙏

От къде да започна и как да започна? Та то с Бог всеки ден е приключение. Когато Го търсиш, винаги ще Го намериш. А когато Го намериш, не Го изпускай! Той е точно, както Словото казва за онзи търговец, който търсел бисери и когато намерил един скъпоценен бисер, продал целия си имот, само и само да го придобие. Така и този, който е намерил Бог, готов е да продаде целия си имот, само и само да има винаги бисера на общението с Бога. А всъщност не сме ние тези, които търсим Бог! Той е Този, Който ни търси и когато се отворят очите ни и видим Бог, Той никога повече не ни оставя. Пословичен е в любов, пословичен е във вярност, пословичен е в святост и истинност! Това е нашият Бог и още много, много повече. Но нека да започна с едно от любимите ми приключения с Бог. То те всичките са ми любими, но ето – започвам с едно от тях.

В края на октомври 2003 година, тичайки да хвана автобус след работа, се спънах, паднах и като се изправих, веднага разбрах, че съм счупила лявата си китка. Просто знаех моментално по начина, по който ръката ми се отпусна безжизнено в ужасна болка. Отидох в Бърза помощ и веднага наместиха китката ми и ме гипсираха. На другия ден ръката ми преливаше над гипса, от всякъде подута и червена. Отидох пак в същата болница. Смениха гипса и сложиха нов. На другата сутрин същото – подута от всякъде над гипса и плътта ми червена и огромна. Реших, че в тази болница няма да се справят и понеже по онова време работех в банка и ползвах частно здравеопазване, потърсих помощ чрез банката. Изпратиха ме веднага в частната болница “Принцеса Грейс” в центъра на Лондон и там установиха, че когато са ми намествали китката, преди да ме гипсират, са засегнали нерв и от там съм получила това усложнение. Започнаха процедури за блокиране на нерва. Всяка седмица ходех, махаха гипса, слагаха инжекция за блокиране на нерва и стягаха ръката за към 8-10 минути, докато болката стане нетърпима. След това ме гипсираха пак и така всяка седмица. Ръката ми беше като втасало тесто, подута, розова и безжизнена. Не можех изобщо да я мръдна, замръзнала в едно полусвито положение и лекарите казваха, че най-вероятно така ще остане вдървена, дори и след като се оправи нервът, понеже ще отнеме дълго време и сухожилията ще си останат вдървени. Аз, естествено, се моля, отхвърлям лекарските диагнози и ходя всяка седмица до болницата. Това продължи три месеца. Започнах леко да се оправям, но ръката ми все още не беше изцерена и не можех сама да я премествам, а трябваше да я хвана с дясната си ръка и да я преместя от масата или където и да беше. Носех я вързана през врата, за да не виси така безжизнена надолу.

През всичкото това време непрекъснато си гледах Християнските канали по телевизията и много харесвах една американка, Лин Хамана, която много хубаво говореше за молитвата. Тя имаше красива гривна на ръката си и, докато говореше, размахваше ръка и аз гледах гривната й и си мислех, че като се оправя ще си потърся същата гривна да си купя. Вече бяха минали близо 4 месеца, откакто бях в болнични и лекарите казваха, че след 3-4 седмици ще мога да се върна на работа и ще започна рехабилитация за ръката. В онези дни една моя приятелка, Сайта, ми се обади и ми каза: „Джина, хайде да отидем на Дубай на почивка. Моят съпруг възнамерява да купим къща в Дубай, иска да отваря бизнес там. Да отидем ли двете?“ Вече беше началото на февруари 2004 г. Аз й обясних, че съм в болнични и за мое най-голямо съжаление, няма да мога да отида точно сега на почивка. Обаче след 30-40 минути обсъждане двете стигнахме до идеята, че мога да попитам своята лична лекарка дали една почивка в Дубай на топличко няма да ми се отрази добре, след като съм вече близо 4 месеца почти като затворник в къщи и в болницата. …На другия ден съм при личната лекарка и тя казва: „Да, Джина, това е прекрасна идея, отивай!“ Ураааа! Край на моето отшелничество. Отивам в Дубай!

Обадих се на Сайра и купихме билети. След една седмица заминаваме на почивка. През тази седмица аз, продължавайки да си гледам Християнската телевизия, видях, че един от моите уважавани евангелистки проповедници ще бъде в Индия за три дни точно по това време, по което ние сме в Дубай. Обаждам се пак на Сайта: искаш ли да отскочим до Индия за три дни, докато сме в Дубай? Тя се съгласи, но каза, че Дубай-Индия е само 2 часа път и е най-добре да купим билетите от Дубай, щото ще бъдат по-евтини. Тъй като тя е индийка, доверих се на нейната преценка. При това положение организирахме 2 хотела – в първите четири нощи преди Индия по-евтин и по-скапан хотел, а след връщането ни от Индия – по-скъп и по-луксозен. И така – пристигнахме в Дубай.

Първите три дни обикаляхме по всичките златни сукове в Дубай да търсим за мен гривна като на Лин Хаманд. А в Дубай злато да търсиш – дори видяхме и жилетки от злато изплетени, приличащи ми на ризницата на Черноризец Храбър. Но точно такава гривна няма и няма. Чак на третия ден намерихме и аз си купих една. Сега отиваме да купуваме билети за Индия. Защото след два дни трябва да сме там на евангелските служби. Сайра обаче ми каза: иди сама, защото аз не съм гледала за къщи все още и мъжът ми ще е много ядосан, ако се върна без никакви оферти за къща. Ти иди в Индия, а аз в това време ще търся къщи тук и като се върнеш, ще караме почивка само. На мен това ми се видя добра идея и си купих билет за Мумбай и запазих хотел в центъра на града до Гетауей – голямата порта на брега на морето, изградена в чест на Крал Георг V (Джордж V е първият британски монарх, посетил Индия през декември 1911 г.)

И така, аз съм в Индия, през деня разглеждам града, вечер съм на Евангелските служби и всичко е прекрасно. Първи ден, втори ден, идва трети последен ден вечерта и аз съм на последната служба. Всичко е уникално. Времето е топло, аз разглеждам града, а вечер имам среща с Бог и е просто невероятно. Седя на четвъртия ред, съвсем близо до пътеката по средата (службите се провеждаха на стадион). За трите вечери на тези служби са присъствали 4 милиона хора. А в хвалението пееха към 120 момичета и момчета и беше просто ангелски хор. След 30-40 минути хваления душата ти се разтваря за Господа и ти направо усещаш присъствието Му.

Вече е към края на службата. Проповедникът казва: “Господ минава между вас. Той изцелява. Говорете Му. Той е тук!” И наистина, присъствието на Бог беше толкова силно и осезаемо, че едва стоях на краката си. Всички се бяхме изправили. Аз бях с вдигнати ръце и бързи сълзи се търкаляха по бузите ми. Моментът беше просто магически. До мен отдясно седеше младо момче и след него имаше няколко празни стола. Едно семейство с малки деца си тръгна, понеже децата не можаха да издържат толкова дълго на едно място. Момчето до мен ме гледаше как стоя с вдигнати ръце и плача и си помислих, сигурно ме осъжда, че плача. Леко го загърбих понеже си казах: “ Не ме интересува той какво мисли! Аз няма да си изпусна благословението. Господ наистина е тук!” И така както плачех с вдигнати ръце и на ум говорех на Бог, разказвайки му моите си работи, които Той така или иначе знае, Бог ми проговори: “Свали си гривната от ръката и я дай на момчето до теб за неговата съпруга и нека той й предаде, че Аз много я обичам!” Знаейки, че три дни тичахме из Дубай за тази гривна, казах на Бог: “Не може ли да му дам един пръстен?” И посочих един много скъп пръстен, който имах на ръката си с рубини и диамант. Господ каза:” Не. Дай му гривната!”. Аз млъкнах. Свалих гривната от ръката си и си помислих: “Може би това момче дори не е женено! Изглежда много младо. И може би това изобщо не е Бог.” Втората мисъл, която ми мина през ума, беше, че в магазина, от който купих гривната, имаха още две абсолютно същите като моята.

И тъй, обърнах се към момчето до себе си със следния въпрос: “Женен ли си?”. В момента, в който чу въпроса, той моментално се премести на съседния до него празен стол, по-далеч от мен. Аз си казах: “Браво, Джинкс! Какъв хубав въпрос за започване на разговор.” Момчето обаче отговори: “Да! Женен съм. Защо?” Така както стисках гривната в ръка аз му я пъхнах в ръката и предадох съобщението, че тя е за съпругата му и че Господ много я обича. Той се опита да ми целуне ръката. Аз не разреших. Обърнах се почти с гръб към него и затърсих Бог. Но всичко беше привършило за мен. Нямаше Го Бог, не усещах вече присъствието Му. След няколко минути службата приключи и аз се изправих да си тръгвам. На излизане някой ме потупа по рамото. Знаех, че това е момчето с „моята“ гривна. Каза ми: “Можеш ли да се помолиш за мен?” Аз казах “Да” като си мислех: как ли ще се моля, като нищо друго не знам за него освен, че има жена и тя има гривната, за която аз тичах три дни из Дубай. Но си помислих, че ще кажа 2-3 общи изречения и това е. Излязохме на пътеката, затворих очи, отворих уста… И тогава, за мое най-голямо изумление, от устата ми започна да излиза прекрасна молитва. Ако някога трябва да я повторя, със сигурност няма да мога. Това беше молитва, в която сам Бог изливаше любовта си към това семейство, изливаше милостта си и ги уверяваше във верността си към тях като Негови деца. И тази молитва продължи трийсетина минути. Когато си отворих очите, около нас имаше тълпа от около 50-60 човека, а момчето срещу мен беше цялото обляно в сълзи. Аз му казах:”Хайде, иди да намериш съпругата си и да си отиваме. Всичко свърши”. А той ми каза: “Ти нищо не разбираш! Аз съм от Гоа. Съпругата ми си е на Гоа, в къщи. Аз дойдох сам да прося от Бог да върне съпругата ми към Него. Ние имаме много труден и беден живот и съпругата ми обвини Бог, че не ни помага и спря да ходи на черква от две години. Аз, като те гледах как плачеше в края на службата, си казвах, защо и аз не мога така да се разплача и да излея цялата си мъка в сълзите? От две години, откакто тя спря да идва с мен на черква, аз не можех да се разплача. Затова съм тук и ето чрез теб как Бог ми отговори”. Стоях безмълвна и не можех нищичко да кажа. Аз знам, че Бог е невероятен, но когато го видиш в действие и то чрез теб самия, нещата вече са съвсем други. Продължавах да мълча. Хората около нас започнаха да питат: ”Коя си ти? Пасторка ли си ти? Само пастор може да се моли така! Каква си ти?” Какво да им кажа? Това не бях аз. Това беше Бог в действие, който показваше любовта си към едно отклонило се от Него Негово дете. Какво друго да им кажа? Разделихме се.

Прибрах се в хотела, покъртена от своята поредна среща с Бог. На другата сутрин се събудих много бодра и все още под впечатлението на предишната вечер. Бях поръчала такси, което да ме разходи за последно из града и след това да ме закара до летището. Полетът ми беше в 17 часа. Към 9 часа, абсолютно неочаквано, изведнъж започна силно да ме тресе и получих разстройство. Помислих си, че ме е хванала прословутата индийска малария, понеже не си бях сложила ваксина. Казвах си, че за три дни няма да си слагам тази тежка ваксина, пък освен това да пия хапчета две седмици преди отиване и две седмици след прибиране. Това за мен, която мразя всякакви лекарства и ги избягвам на всяка цена, беше ужасно. И така, реших, че съм пипнала малария заради кръвожадните комари, които, естествено, бяха навсякъде. Сега обаче не можех да изляза от тоалетната. Толкова силно ме тресеше, че зъбите ми тракаха. Навън беше сигурно към 27-28 градуса жега.

Отворих прозореца. Слънцето пече на ръцете ми, а аз се треса и съм постоянно в тоалетната. През прозореца виждам таксито долу и зная, че ще ме чака, понеже парите, които аз ще му дам, са сигурно равностойни на поне половината му месечна заплата. Не мога обаче да сляза до долу. Постоянно съм в тоалетната и ме тресе. Никога в живота си не съм била толкова болна, колкото тогава. Единствено си мислех, че ако трябва да вляза в болница, то това трябва да бъде в Дубай, а не в Индия. Дубай е уникално чист. Индия – уникално мръсна. И така – пребивавам в тоалетната и от време на време проверявам през прозореца таксито още ли е долу. Не мога да мръдна. Имам една голяма дамска чанта багаж, но дори и това ми е много. Не мога да мръдна. Вече става обяд, а аз не мога да мръдна. Никаква силица не ми е останала и си прекарвам времето в тоалетната. Сетих се да извикам по телефона някой от рецепцията да ме свалят долу до таксито. Едно момче дотича веднага, взе ми чантата и придържайки ме, ме съпроводи до чакащото такси. Наредих на шофьора, който много се зарадва на моята поява, да ме кара към летището. Казах му, че във всеки един момент по пътя трябва да знае къде има тоалетна. Той клати утвърдително глава, усмихнат до уши, внасящ някаква ведрина в цялата ситуация с тази си усмивка. Купи ми по пътя и бутилка вода. Пристигнахме на летището. Там, като видяха ситуацията, ми казаха, че не мога да летя, защото ще им умра в самолета и ще имат проблеми. Помолих да извикат доктор и той да им каже, че съм добре и мога да летя. Едва говорех и вече ходех кръв в тоалетната на летището. Докторът дойде. Видя ме и извади от една ужасно мръсна докторска чанта шепа с прахчета и чаша и се приготви да ги сипва, за да ги изпия. Чашата беше почти черна от мърсотия отвън, отвътре дори и не я видях. А пакетчетата с илачите бяха толкова смачкани, мръсни и изглеждаха толкова зле, че си помислих, че ако ги изпия, със сигурност ще умра в самолета. Казах му:” Аз трябва спешно да отида до тоалетната. Дай ми прахчетата и чашата и аз ще ги изпия там”. Той се съгласи. Отидох в тоалетната, изхвърлих съдържанието на тази мърсотия в тоалетната, намокрих чашата и се върнах при него. Той си записа всичко в мръсния тефтер и се отправихме към самолета. Докторът им каза: “ Тя си изпи всичките лекарства. Можете да я качите. Всичко ще е на ред!” Слава на БОГ за този „рапорт“. Чекираха ме. Още беше много рано за полета, но един от пилотите ме поведе към самолета. Поисках няколко одеала, защото все още ме тресеше силно. Самолетът беше празен. Сложиха ме в първа класа, точно до тоалетната. Дадоха ми 4 одеала. Аз се увих и затворих очи. Моментално пред очите ми се появиха два ангела, които сякаш седяха един срещу друг на една маса и аз ги виждах само от масата нагоре. Знаех някакси, че са ангели. Говореха си помежду си. Единният каза: „Тя е много болна. Аз съм активирал всичките й приятели да се молят за нея”. Другият каза:” Тя беше покорна и направи това, което Бог искаше да направи и ние ще й помогнем.” Разбрах, че говореше за гривната. Първият тогава се обърна към мен и каза: “ Не бой се! Ти ще пристигнеш в Дубай жива и здрава!” И изчезнаха. Аз се огледах. Самолетът все още беше абсолютно празен. И заспах, затоплена с четирите одеала. След известно време се събудих. До мен седеше младо момче. Попитах го дали летим. Той каза, че не. Пак заспах. По едно време отново се събудих и попитах летим ли. Отговорът пак беше „не“. Имало повреда в самолета, която сега оправяли.

Отново заспах. След известно време пак се събудих и все още не летяхме. Оказа се, че сме закъснели с 6 часа, през което време съм спала. Вече летяхме и аз се събудих след общо 7 часа сън, през което време нито веднъж не бях ставала да ходя до тоалетната. Сервирали бяха храна докато съм спала, но отказах храната им. Поисках само чай от лайка. Екипажът толкова много се зарадва, че давам признаци на живот, че с чая ми донесоха букет с рози. Вече бях чувствително по-добре. Разказах на момчето до мен историята с гривната. Казах му, че може и да не вярва, но точно това ми се случи. Той отговори: “Ох, тя и майка ми е вярваща и на нея й се случват разни невероятни истории, та аз съм свикнал и ти вярвам”. ” Слава на Бог“- помислих си. Вече бяхме близо до Дубай. Бях почти съвсем добре. Пилотът обяви, че понеже сме закъснели много, ще трябва да изчакаме за писта, на която да кацнем. Кръжим над Дубай повече от половин час вече и няма писта. Дубай е най-натовареното летище в Залива, а тогава още го нямаше вторият терминал. Всички самолети излитаха и кацаха само от един терминал. По едно време пилотът съобщи: “Сега трябва да ни дадат писта, защото имаме гориво само за една минута”. В целия самолет се чу проточен вик на ужас. На мен обаче не ми пука, защото Ангелът каза, че аз ще пристигна в Дубай жива и здрава. Такова кацане никога не съм имала, като се има предвид, че съм обиколила пет континента. Самолетът просто се заби в земята за секунди. Разхвърчаха се чанти, куфарчета, торбички, бутилки и какво ли не още, над главите на хората. Някои почнаха силно да плачат. Но бяхме кацнали вече и всичко беше приключило.

Взех си дамската чанта – сега вече можех да си я нося сама – и се упътих към изхода. Беше 2 часа след полунощ. Взех такси и се прибрах в хотела. Отворих вратата на стаята и Сайта, полу-будна, каза: “Какво стана с теб? Къде се загуби? Помислих, че самолетът ти се е разбил някъде.” Отговорих й: “Почти, почти. Но спи сега. Много е дълго. Утре ще ти разказвам”. Да, ангелът беше прав – бях жива и здрава. Господ е обещал в Словото си: “ Защото ще заповяда на ангелите си за теб; и на ръце ще те вдигат, да не би да удариш о камък ногата си.” И Бог праща ангелите си за нас, но иска да сме му покорни, защото само Той знае винаги най-доброто за нас.

Излишно е да казвам, че купих от Дубай същата гривна отново. Тези, които ме познават по-добре ще знаят, че това беше абсолютно задължително. Няколко седмици, след като се завърнахме в Лондон, се върнах на работа. И тогава започна втората серия на чудесата от Бог. В следващите два-три месеца се случваха абсолютно невероятни неща. Най-напред двамата със сина ми започнахме да намираме златни обици. Тръгвам на работа и в краката ми на улицата – златна обица. Синът ми се връща от Университета и ми казва: “Мамо, виж какво намерих – златна обица”. Общо между нас двамата намерихме през този период дванадесет различни по вид и големина обици.

Една неделя една моя приятелка, Анджи, дойде у дома, за да направи презентация на тенджерите на „Салад Мастър“. За целта бях поканила приятелско семейство с детенце на три годинки. Аз бях купила някакви продукти, а Анджи щеше да ги сготви в новите тенджери и после всички да хапнем заедно. По време на презентацията детенцето почна да нервничи, аз нямах играчки и реших да го изведа до парка в края на моята улица, докато Анджи сготви. Неделя беше, към пет часа след обяд, улицата – абсолютно празна. На път за парка в краката ми – мъжка златна гривна, осемнадесет карата както се оказа после, доста по-масивна от тази, която аз дадох. Огледах се, все още никой наоколо. Взех я и започнах да вдявам, че всичко това едва ли е случайност. В банката изведнъж клиентите започнаха да ми подаряват златни бижута – златни пръстени, златни синджирчета, златни висулки за синджирчетата. Дори една колежка ми подари едно златно синджирче с висулка. Аз я питам:” Ама защо? Аз нищо не съм направила за теб? Не мога да приема такъв подарък”. А тя ми казва:” От всички колеги, които някога съм имала, ти си най-прекрасният човек, когото съм срещала. Искам да те зарадвам”. Нямам думи. Аз работих седемнадесет години в една и съща банка – в различни клонове, но в една и съща банка. Никога преди това и никога след това не ми се е случвало някой да ми подарява златни бижута. На улицата, на която намерихме всичките тези обици, живях двадесет и две години. Никога преди това и никога след това не съм намерила нищо, нищичко, дори и едно копче на нашата улица. Ако някой ми каже, че това не е бил Бог, няма да му повярвам. Господ Бог не е длъжник никога на никого. Той Самият е казал: “Дайте и Ме опитайте и вижте дали няма да отворя небесните прозорци и да излея така, че да не можете да го поберете!” Точно това беше, което се случи с мен в тези няколко месеца. Започнах да разбирам, че Бог иска от нас покорство. Това е най-важното за Него. Когато слушаме гласа Му и се покоряваме, Той ще прави чудесата. Амин.

Автор: Джина Маркова (Gina Pratt)

Харесайте Facebook страницата ни ТУК