АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

Алеко Иваницов Константинов е роден на 13 януари 1863 г. (1 януари стар стил) в град Свищов – важен културен, търговски и просветен център по българските земи. Градът, известен като „българската Венеция“ заради разположението си на брега на Дунава, по онова време е сред най-будните селища, с активен книжовен живот и силни търговски връзки с Централна Европа.

Баща му, Иваница Хаджиконстантинов, е заможен търговец и обществен деец, уважаван в цялата околия. Майка му е от прочутата видинска фамилия Шишманови, дала на България редица интелектуалци и общественици, сред които и известният учен и дипломат Иван Шишманов. Така Алеко наследява не само материална осигуреност, но и семейна среда, която високо цени образованието и културата.

Като дете проявява изключителна любознателност. Първите си уроци получава от местни учители и частни педагози. Сред тях се открояват Емануил Васкидович – един от първите български педагози от епохата на Възраждането, и Янко Мустаков – виден просветител и общественик. Именно от тях младият Алеко усвоява първите уроци по литература, история и езици.

През 1874 г. постъпва в Априловската гимназия в Габрово – първата модерна българска гимназия, основана от Васил Априлов. Там се формира като личност и попива идеите на възрожденските учители за свобода, просвета и обществена отговорност. Учението му е прекъснато от Руско-турската освободителна война (1877–1878). Габрово, разположено близо до театъра на военните действия, става небезопасно място, затова образованието на Алеко е временно спряно.

След Освобождението семейството насочва вниманието си към по-широките възможности в Русия. Алеко заминава за Николаев, където завършва гимназиалното си образование през 1881 г. Същата година постъпва в Юридическия факултет на Новорусийския университет в Одеса, който по това време е престижен център за висше образование в Руската империя. Там Алеко се отличава със своята интелигентност и критичност, както и с интереса си към литературата и изкуствата.

I. Юридическа кариера

След завръщането си в свободна България, Алеко насочва усилията си към изграждането на юридическа кариера в София. Неговата правна подготовка му осигурява възможност за бързо израстване в съдебната система:

• 1885–1886 – съдия в Софийския окръжен съд;
• 1886 – прокурор в същия съд;
• 1886–1888 – помощник-прокурор в Софийския апелативен съд;
• 1890–1892 – съдия в Софийския апелативен съд;
• 1896 – юрисконсулт на Софийското градско управление.

Въпреки високия си професионализъм и авторитет, политическите трусове и нестабилната партийна обстановка неведнъж водят до неговото уволнение. Това го тласка към адвокатска практика. За разлика от много свои колеги, Алеко често поема безплатна защита на бедни хора, неспособни да платят хонорар.

Юридическите му амбиции се простират и към академичната сфера. През 1896 г. защитава хабилитационен труд на тема „Правото за помилване по повод на новия наказателен закон“, с който кандидатства за преподавател по наказателно и гражданско право в Софийския университет. Това показва не само неговата професионална сериозност, но и стремежа му да свърже правото с просветителска и обществена мисия.

II. Обществена дейност и принос към българското културно развитие

Алеко е не просто писател и юрист, а цялостна обществена фигура, чието влияние обхваща културата, образованието, туризма и политиката.

Той участва активно в редица организации:

• Върховен македонски комитет,
• дружество „Славянска беседа“,
• Българско народообразователно дружество,
• Дружество за насърчаване на изкуствата,
• Музикално общество,
• Театрален комитет.

С особено значение е инициативата му за създаване на първото туристическо дружество в България. На 27 август 1894 г. той организира масово изкачване на Черни връх, което днес се приема за символичното начало на организирания туризъм у нас. Тази негова инициатива е доказателство за стремежа му да приобщи българите към природата и да възпитава у тях любов към родината.

В политически план, Алеко е свързан с Демократическата партия на Петко Каравелов. Той участва в изготвянето на програмата й и сътрудничи с фейлетони, пътеписи и статии на страниците на партийния вестник „Знаме“. Чрез тях заявява своята демократична, либерална и морално взискателна позиция.

III. Пътешествия и вдъхновение от света

Алеко Константинов е страстен пътешественик. За него пътуването е не само удоволствие, но и училище по култура и цивилизация. Той вярва, че българското общество трябва да черпи примери от напредналите страни и да ги прилага у дома.

Сред важните му пътувания са:

• Париж (1889) – посещава Световното изложение, където Айфеловата кула е представена като символ на модерността.
• Прага (1891) – впечатлява се от културната организираност и националната гордост на чехите.
• Чикаго (1893) – посещава Световното изложение, известно като Колумбиевата експозиция. Именно оттам черпи вдъхновение за шедьовъра си „До Чикаго и назад“.

Тези пътувания разширяват мирогледа му и го карат още по-остро да вижда контрастите между напредъка на Европа и Америка и недоразвитостта на българската действителност.

IV. Литературно творчество

Първи поетични опити

Първите си творчески опити Алеко прави още като ученик. Стихотворенията „Огледало“ (1880) и „Защо“ (1881), публикувани във в. „Целокупна България“ и „Свободна България“, показват млад автор, чувствителен към обществените проблеми и склонен към социална критика.

Пътеписи

Първата му зряла творба е добре познатият пътепис „До Чикаго и назад“ (1893). Той е изпълнен с типичните за автора артистичност, темперамент и чувство за хумор. Пътеписът му донася литературна известност и е създаден след пътуването на Алеко Константинов до Новия свят, а като самостоятелно издание излиза през 1894 година. „До Чикаго и назад“ е първото произведение, което пресъздава пътуване извън границите на България. След успеха му Алеко продължава писателската си дейност в жанра, като прославя с лиричен патос красотата и величието на българската природа в творбите „Невероятно наистина, но факт…“, „Какво? Швейцария ли?“, „В Българска Швейцария“ и др. Тези произведения, в които с остро критично чувство са засегнати битови неуредици и обществени проблеми, носят белезите и на фейлетона, и на репортажа.

След нея създава и други пътеписи, като „Невероятно наистина, но факт…“, „Какво? Швейцария ли?“, „В Българска Швейцария“. В тях възпява природата, но същевременно бичува обществените недъзи.

„Бай Ганьо“

Най-емблематичното му произведение е „Бай Ганьо“ – поредица фейлетони, публикувани през 1895 г. В образа на Бай Ганьо Алеко създава литературен тип, който се превръща в символ на социални и национални слабости: примитивност, дребнавост, липса на морал и духовност. Творбата е не само художествено произведение, но и социално-психологическа диагноза, актуална и днес.

Други произведения

• разказът „Пази Боже сляпо да прогледа“,
• фейлетоните „Разни хора, разни идеали“, „Страст“, „Честита Нова година!“.

В тях проличават неговият хумор, ирония и самоирония. Именно те му донасят прозвището Щастливеца – символ на неговата жизнерадост и морален оптимизъм.

Преводи

Алеко превежда значими произведения от световната класика:

• Пушкин („Бахчисарайски фонтан“, „Полтава“, „Цигани“),
• Лермонтов („Демон“, „Беглец“),
• Некрасов („Руските жени“, „Кой е строил железния мост?“),
• Молиер („Тартюф“).

V. Алеко Константинов за изборите

Изборите винаги са били една от болните теми на българската политика. Всяко едно тяхно провеждане е придружено с обвинения в корупция, неуважение към противника, празни обещания. Това обаче не е нищо ново за политическия ни живот. Дори в епохата на Третото българско царство победата на избори често се гони със същата настървеност, а методите и средствата са по-жестоки дори от днешните.

Подобен разказ или по-точно фейлетон за грозната страна на изборите ни представя Алеко Константинов – българският писател, определян като един от стожерите на морала в българското общество, любимец на студентите и човек с авторитет в средите на интелигенцията.

Фейлетонът е свързан с победата на Народната партия на д-р Константин Стоилов на парламентарните избори през септември 1894г., непосредствено след падането на кабинета на Стефан Стамболов.

На самите избори Алеко Константинов участва като кандидат на опозицията в родния си Свищов. Именно тогава той се сблъсква с жестоката действителност на българската политика. Демагогията, стремежът за победа на всяка цена, тоталното загърбване на достойно поведение и насилието провокират прочутия писател да напише фейлетона „По изборите в Свищов“, който кара българското общество да се запита дали наистина има промяна в политиката. Днес, почти 123 години по-късно, думите на Щастливеца звучат стряскащо актуално.

Свищов, Алеко Константинов

Окръжният управител има заповед да се

Придържа строго в границите на закона.

Стоилов

Това беше отговорът, който получих на 9 септември т. Г. от г. Стоилова на телеграмата ми, с която молих да се спрат явно беззаконните „морални влияния“ на свищовските представители на властта. Окръжният управител с председателя на постоянната комисия и околийския началник няколко дни преди изборите бяха тръгнали от село на село из Свищовската околия и упражняваха „морално влияние“ по такъв начин: „Негово царско височество пред няколко дни, като мина край Свищов, поръча да изберете тези (консерваторите), недейте избира другите (Алеко Константинов, д-р Ванков и Никола Константинов), защото те ще изпъдят княза.“

В три четвърти от селата тези агитации на властта селяните посрещнаха с подигравка. Някои от тия подигравки са доста остроумни. Например в село Саръяр, когато околийският началник казал, че „правителството иска тези (консерваторите)“, събраните селяни му отговорили иронически:

— Е хубаво, господин началник, ако правителството толкоз ги иска, нека им пише по едно писмо да идат в София, па да се върши работата; защо ще ходим на избори?…

Няколко пъти бяха викани в окръжното управление селските кметове и писари и върху тях се упражнило „моралното влияние“.

В надвечерието на изборите, в събота, окръжният управител с Атанаса Данков, един от „избраните“, беше тръгнал от кафене на кафене, от кръчма на кръчма да „влияе“. В едно турско кафене ги нагазват троица младежи, най-видни търговци, от които единият, като се обърнал към находящите се в кафенето турци, посочил към управителя и извикал:

— И този е окръжен управител! Не го е срам, да ходи по кръчмите да заплашва мирните избиратели!

Тия трима младежи в същата вечер бяха нападнати от една пияна шайка, предвождана от полицията, и арестувани. През цялата нощ, срещу неделя, в Крайната махала, пред Гочовото кафене, е пирувала за сметка на „избирателите“ една шайка от власи и цигани — надеждната опора на свищовските консерватори.

В събота вечерта беше вън от всякакво съмнение, че 9/10 от избирателите на Свищовската околия бяха в полза на самостоятелните кандидати; на тяхна страна бяха без изключение цялата интелигенция, всичките търговци, цялата Долня махала, най-голямата в Свищов, и с изключение на три-четири, всички села на Свищовската околия и освен това всичките турци.

Сутринта в неделя почнаха да се стичат избирателите към определеното място и мирно очакваха да се почнат изборните. По едно време откъм Крайната махала се зададе с музика начело една тълпа от пияни чудовища, с кървави от всвенощно пиянство очи, предвождана от А. Данкова, Няголовци, Копоевци и подобни тям личности, лишени от граждански и политически права за позорни престъпления. Тази тълпа от неокачествими страшилища (един мой приятел с крайно зачудвание ми каза: „Аз до днес не съм предполагал, че в нашия Свищов живеят такива страшни хора…“) нахлу в двора с викове, с грозни заплашвания и псувни нахълтаха в избирателната стая, окръжиха бюрото и почнаха да изблъскват през вратата и прозорците (два метра височина) избирателите, след като им разкъсваха неугодните тям бюлетини.

Почнаха се „изборите“ и председателят на бюрото повика махалите и общините не по азбучен ред, както предписва законът, а покани само тия общини и тая махала, която предвождаше Данков, Между това в двора и на улицата се сгрупираха хиляди избиратели. Като видя това, пияната шайка изгуби кураж и почна да се пръска. За да се поддържа духът им, председателят на бюрото повика въоръжена сила и вместо да накара да изхвърлят буйствующите пияни скандалисти, ний видяхме, че няколко конни и пеши жандарми, предвождани от окръжния управител, околийския началник и двама полицейски пристави, хвърлиха се като бесни в избирателното място и с бой, с тласкание, с псувание, подпомогнати и от шайката, изблъскаха без никакъв повод най-видните граждани, а след тях пропъдиха всичките избиратели, които се събраха на митинг и осъдиха позорните насилия на властта.

Всички протестирующи избиратели, преброени един по един в присъствието на прокурора, излязоха 4853 души. Упълномощени от тази маса народ, неколцина избиратели телеграфирали до негово царско височество и до г. Стоилова и ги молиха да заповядат на полицията да допусне избирателите да гласоподават, но както от Евксиноград, тъй и от София си направиха оглушки и не се получи никакъв отговор. В 12 ч. 45 м. Избирателите отидоха да подадат протести на бюрото, но и там не ги пуснаха. Околийският началник своеволно избра между пет хиляди избиратели двама или трима и под конвой ги допусна да подадат протестите си. А за да упражнят правото си, тези пет хиляди избиратели трябваше да минат през труповете на окръжния управител, околийския началник, приставите и жандармите, а след това пък да имат работа с няколко солдати, на които им били раздадени по двадесет патрона със заповед да стрелят на месо. А какво щеше да излезе от това? Щяха да останат няколко нещастни семейства, щяха на другата неделя да домъкнат една рота войска и пак щяха да „изберат“ угодните тям лица. — Пусне ли се веднъж властта по пътя на насилията и беззаконията, с нея не е лесно да се бориш. Това го опитахме цели осем години, това продължаваме да го изпитваме и до днес…

В първото си писмо бях ви съобщил, господине редакторе, че направихме две фотографически снимки; от митинга и от момента, когато избирателите бяха възпрепятствувани от полицията да подадат протестите на бюрото. Против нещастните фотографически негативи още в същия ден се устрои цяла потеря, но и до днес полицията не можа да ги открие, и няма да ги открие; те са скрити добре. Тероризирането на населението се почна още на другия ден след изборите: почна властта да заплашва гражданите; околийският началник тръгна по селата да насилва селяните да благодарят за свободните избори.

Ето в общи черти как се извършиха свищовските избори за народни представители. Ето как „победиха“ консерваторите. Когато избирателите заявиха на окръжния управител, че той няма право да се меси в изборите; когато му напомниха окръжната телеграма за свобода на изборите, той с една презрителна усмивка отговаряше:

— Вий имате телеграма, а пък аз имам писмо — и се тупаше по джеба…

Ето какво означавала телеграмата: „Окръжният управител има заповед да се придържа строго в границите на закона.“ Ако това е строго придържане в границите на закона, какво ли ще бъде пък беззаконието? Ако това е моралното влияние, какво ли пък ще бъде неморалното влияние?

Един куриоз. Като се видях, по желанието на някои приятели, с г. Стоилова в Свищов, той ме срещна много любезно и ми каза:

— Г-н К., ще ми бъде твърде приятно да се срещнем в Народното събрание.

Като се върнах в София, виждам г. д-р Сава Иванчов, който също изпита моралното влияние в Радомир, съобщих му за срещата си с г. Стоилова и той ми каза:

— А бе Стоилов и на мене каза същото. Като се видя около Радомир заграден с 200 души конници, мои избиратели, той се стресна и като ме видя, стисна ми ръката и ми казва: „О, г. Иванчов, драго ми е, че ви виждам, и ще им бъде приятно да се срещнем в Народно[то] събрание.“

Едва се обменихме с тия думи, обади се и трети приятел:

— А бе, господа, че Стоилов и на мене каза същите думи.

Че като дигнахме един смях…

P.S. Научавам се, че някои младежи в София устройват нов клуб и не могат още да решат как да го назоват: дали „Клуб Бяла Слатина“ или „Клуб Морално влияние“. При всичко, че отсега нататък с името „Бяла Слатина“ ще се свързва възпоминание за една от най-позорните подигравки с избирателното право на българските граждани, но все пак аз съм на мнение клубът на младежите да се нарече „Клуб Морално влияние“. То има и по-общ характер, по-дълбока смисъл и съдържа в себе си безконечно ядовит сарказъм.

Препоръчвам на моите приятели от Свищов, Видин, Лом, Търново, Кюстендил и др. Да последват примера на софийските младежи.

Ето епоха, която ми дава неизчерпаем материал за „Бай Ганя“.

София, 21 септември 1894 г.

VI. Aнкета на професор Иван Шишманов с авторa на „Бай Ганьо“

Това е анкета на професор Иван Шишманов с авторa на „Бай Ганьо“, три години преди да бъде застрелян край пазарджишкото село Радилово в деня на „Св. Св. Кирил и Методий“ ­ 11 (24) май. Кръстена е „Моята изповед“ и от нея научаваме много за личността на Щастливеца:

Име и презиме?
– Алеко Константинов.

Месторождение?
– Свищов.

Място и дата на изповедта?
– С. Владая, 20 юли 1894 г.

Коя краска предпочитате?
– Краската на кожата.

Коя е любимата Ви миризма?
– Миризмата на параходите и железниците.

Кой цвят Ви се вижда най-хубав?
– Бутон от роза и незабудка.

Кое животно Ви е най-симпатично?
– Кучето.

Коя краска на очи и коси предпочитате?
– Ясно сини очи и руси коси.

Коя е според Вас най-почтената добродетел?
– Любовта като сърдечна доброта.

Кой порок мразите най-много?
– Скъперничеството.

Кое е най-любимото Ви занаятие?
– Да пиша хумористични очерци.

Кое развлечение Ви е най-приятно?
– Гуляй на чист въздух и мъжка компания.

Кой е според Вас идеалът на земното щастие?
– Свобода от всякакви условности и задължения.

Коя съдба Ви се вижда най за окайване?
– Да се разочароваш от силата на честността.

Може ли да Ви попита човек на колко сте години?
– Тридесет и една година, 6 месеца и 20 дни.

Кое кръстно име бихте си взели, ако бихте си го избрал сам?
– Пак Алеко, а като псевдоним нещо смешно.

Кой е най-хубавият момент в живота Ви?
– Пътуването ми в Америка и когато ми хрумна идеята за „Бай Ганя“.

Кой е най-тъжният?
– Когато измряха домашните ми и аз останах без работа.

Коя е Вашата главна надежда?
– Че кога да е ще бъда оценен по достойнство.

Вярвате ли в приятелството?
– Да.

Кой е според Вас най-хубавият момент през деня?
– Ранна утрин преди изгрев на слънцето.

Кое историческо лице Ви е най-симпатично?
– Саванарола.

Коя личност от роман или театър?
– Лео на Шпилгагена.

В коя страна бихте предпочели да живеете?
– България.

Кой е любимият Ви писател?
– Тургенев.

Кой живописец?
– Верещагин.

Кой композитор?
– Верди.

Ако бихте желали да си имате девиза, коя бихте си взели?
– Свобода, честност и любов.

Кое е според Вас майсторското творение на природата?
– Младо и здраво человеческо тяло.

От кое място Ви е останал най-приятният спомен?
– От върха на Айфеловата кула и от Ниагара.

Кое е любимото Ви ястие?
– Пастърма и кисело зеле.

Предпочитате ли меко или твърдо легло?
– Меко умерено и хладно легло.

Кой чужд народ Ви е най-симпатичен?
– Французите.

VII. Смъртта на Щастливеца

На 23 май 1897 г., едва на 34 години, Алеко Константинов намира смъртта си. При атентат, насочен срещу неговия съпартиец Михаил Такев, наемни убийци стрелят по файтона му край село Кочагово (днес Алеко Константиново). Писателят загива на място.

Тази трагична гибел отнема един от най-талантливите и оригинални умове на България.

Името на Алеко Константинов остава завинаги в българската културна история. В негова чест са наречени:

• Нос Алеко на остров Ливингстън в Антарктика,
• връх Алеко в Рила,
• местността и туристически център „Алеко“ на Витоша.

Хронология на живота и творчеството на Алеко Константинов

Година	Събитие	Значение
1863 (13 януари / 1 януари ст. стил)	Ражда се в град Свищов в семейството на търговеца Иваница Хаджиконстантинов и наследницата на видинската фамилия Шишманови.	Начало на живота на бъдещия писател, юрист и общественик.
1874	Постъпва в Априловската гимназия в Габрово.	Получава модерно образование и се формира като личност.
1877–1878	Прекъсва обучението си заради Руско-турската освободителна война.	Първо съприкосновение с бурните събития на епохата.
1881	Завършва гимназия в Николаев (Русия).	Завършва средното си образование.
1881–1885	Следва право в Одеса, в Новорусийския университет.	Получава юридическо образование, което определя професионалния му път.
1885–1886	Съдия в Софийския окръжен съд.	Начало на кариерата му в съдебната система.
1886	Прокурор в Софийския окръжен съд.	Утвърждаване като млад юрист.
1886–1888	Помощник-прокурор в Софийския апелативен съд.	Изкачва ново стъпало в правната йерархия.
1890–1892	Съдия в Софийския апелативен съд.	Постига висока длъжност в съдебната система.
1880	Публикува стихотворението „Огледало“.	Първи опит в литературата.
1881	Публикува стихотворението „Защо“.	Проявява интерес към обществените теми.
1889	Посещава Световното изложение в Париж.	Запознава се с културните и технологични постижения на Европа.
1891	Посещава Националното изложение в Прага.	Възхищава се на чешкия културен и обществен модел.
1893	Пътува до Чикаго за Световното изложение.	Вдъхновение за „До Чикаго и назад“.
1894	Излиза пътеписът „До Чикаго и назад“.	Първият български пътепис за пътуване извън страната. Донася му литературна слава.
1894	Организира първото масово изкачване на Черни връх.	Поставя началото на организирания туризъм в България.
1894	Започва сътрудничество във в. „Знаме“ на Демократическата партия.	Изявява се като публицист и политически активист.
1895	Излизат фейлетоните „Бай Ганьо“.	Създава един от най-емблематичните образи в българската литература.
1896	Става юрисконсулт на Софийското градско управление.	Връща се към активната юридическа работа.
1896	Защитава хабилитационен труд „Правото за помилване…“.	Кандидатства за преподавател в Софийския университет.
1896	Публикува фейлетоните „Разни хора, разни идеали“, „Страст“, „Честита Нова година!“.	Затвърждава образа си на сатирик и критик на обществото.
1897 (23 май)	Загива при атентат срещу съпартиеца му Михаил Такев, близо до село Кочагово (дн. Алеко Константиново).	Трагична смърт на 34 години. България губи един от най-талантливите си писатели.
След 1897	В негова чест са наречени връх Алеко (Рила), туристическият център „Алеко“ (Витоша), нос Алеко (Антарктика).	Паметта му е увековечена в географията и културната памет на България.

Днес той е помнен не само като писател и сатирик, но и като гражданин с високи идеали, борец за демокрация, пътешественик и планинар, чието дело продължава да вдъхновява поколения българи.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК