Дельо хайдутин е роден в село Беловидово, което е днешният Златоград. Действа с чета в Централните Родопи. През 1720 година е начело на обединените хайдушки дружини, които нападат село Райково, за да отмъстят за убийството на двеста райковчани, отказали да приемат исляма. Според преданието, което се носело за него, „Деля го куршум не фата, Деля го сабя не сече“, враговете му го прострелват с нарочно излят за целта сребърен куршум.
В годините на турското робство хайдутството в Родопската област има широка изява като единствено възможната за момента форма на борба срещу чуждия национален гнет и насилствените помохамеданчвания. До нас са достигнали имената и подвизите на Делю войвода от Златоград, Ангел и Мирчо войвода от Райково, Димо войвода от Устово, Велко войвода от Левочево, Грудьо войвода от Девин и много други, които бранели родопското население от посегателствата на османлиите. Хайдушките дружини непрекъснато кръстосвали планината, поддържали духа, укрепвали вярата, наказвали насилниците. Населението разчитало на хайдутите, подкрепяло ги в борбата им. Затова и в този край са запазени, предават се от поколение на поколение толкова много предания, хайдушки и революционни песни. Те се пеели в миналото, пеят се и сега от българите в Родопите без разлика на верското им изповедание.
Преданията разказват, че един от най-прочутите и легендарни родопски хайдути е Делю войвода. Произхождал от крайно бедно семейство, занимаващо се с абаджийство, гайтанджийство и бояджийство. Усвоил занаята още в детските и юношеските години, той скитал от град на град, от село на село, за да търси работа и припечелва коравия залък хляб за себе си и за възрастните си родители. Голямата сиромашия му попречила да завърши дори килийното училище. Преданията и легендите определят Делю като голям юнак – буен и непокорен по характер, но изключително честен, непримирим, трудолюбив и издръжлив. Много млад бил, но разбирал, виждал откъде идва злото. Начело на своята вярна дружина, Делю се появява винаги там, където българи и сиромаси трябвало да бъдат защитени от насилията на поробителите. Постепенно самият той се превърнал в легенда, станал опора за поробени и угнетени, страшилище за злосторници и безчинници. За него признателното население е изпяло едни от най-хубавите си песни, създало и предало на следовниците много предания и легенди. Според тях Делю бил бърз и лек като птица, със сила необикновена, куршум не го хващало. Успели да го убият чрез измама, като взели негова сребърна монета, от която отлели куршум. Именно този куршум го настигнал и сложил край на живота му. Убийството станало на Велики петък. Казват, че камъкът, върху който паднал Делю, бил пренесен в двора на църквата „Св. Богородица”. На този пръв Делюв паметник се покланяли богомолците пред и след служба. В Даръдере Делю имал три сестри. Турците искали да потурчат, почернят момичетата и за да защити сестрите си и вярата на другите българи, той станал хайдутин.
На името и делото на Делю войвода са посветили мисъл и слово родопските класици Христо Попконстантинов, Стойо Шишков и Васил Дечев. От личността му се интересуват видните български писатели Николай Хайтов и Станислав Сивриев. С дейността му са се занимавали историци, народоведи и краеведи. Делото му е вдъхновявало и будило интереса на местната общественост, на много местни краеведи, които са извършили, значителна проучвателска работа. И все още има какво да се научи, какво да се осмисли, все още не е направено всичко за популяризирането му, за използване на събраните материали в патриотичното възпитание, за укрепване на националното самосъзнание на днешното поколение. Един от първите, които пишат за Делю войвода (Даръдеренският юнак Делю войвода – Капасъзина- в. Тракия, № 280-281, 1929), е Георги П. Марков. В статията си той разказва много случки от живота на войводата. За съжаление авторът се е опирал преди всичко на легендите и преданията и статията му е слаба откъм фактологичната страна. По-късно Никола Примовски прави пълно проучване на живота и дейността на Делю войвода. Материалите са публикувани в Известия на ТНИ, 1965г. („Делю войвода от родопската народна песен”) и книгата „Байряко зелен и червен”. 1979 г. Вниманието на Никола Примовски е насочено към хайдушките народни песни. В тях той търси облика на легендарния войвода, историческите условия на борбата. В работата задълбочено са проучени всички източници, исторически и архивни, преданията, легендите. Авторът счита, че Делю войвода е един от най-популярните родопски хайдути, живял й действувал в Родопска област след първото масово помохамеданчване -втората половина на XVIII век.
Песни за Дельо войвода са записани и нотирани от фолклориста Васил Стоин през 1930 година. Днешен автор пропуска този факт и пише, че легендата за Дельо хайдутин започва да се ражда след популяризирането на песента „Излел е Дельо хайдутин“. Тя е изпълнена през 1977 г. от Валя Балканска и Феим Джигов, записана е на златен диск и изпратена в Космоса на борда на американската сонда „Вояджър 1“.
Че Делю войвода е родом от Златоград, доказват най-напред песните – всички имена на хора, местности, реки, върхове са свързани със Златоградския край, а и най-разпространени са пак тук. Източниците не датират точно времето на дейността му – според, едни края на XVII век, други ;- XVIII век. Но в това, че подвизите на Делю войвода са действителна историческа правда, никой не се съмнява. А според, легендите и преданията Делю войвода е бил изключителна личност. Той се славел навред със своите ловкост и бързина, решителност и твърдост, умение да излезе от тежко положение. Разказва се, че още като дете той бил даден калфа при вуйчо си, терзия в Енидже, Беломорско. Веднъж вуйчото го помолил да донесе новите му дрехи от Златоград, за да иде на другия ден на черква. Било срещу Великден, а Енидже отстояло на 80 км от Златоград. Момчето отишло и се върнало за една нощ. Освен дрехите, то донесло и питка, която била още топла. Харесал го вуйчото, ала, за да си няма разправии с турците, да не стане някоя беля, решил да го, отпрати от Енидже. Делю отишъл да аргатува на Кузубския бей. Там той се сближил с българите от гюмюрджинските села Манастир и Сачанли и започнал да събира дружина. Намерили се смелчаци, приели оръжието (Делю го бил „доставил” от бейските конаци) и четата започнала да се появява там, където българите били притеснявани и измъчвани. Пристигал винаги неочаквано, наказвал виновниците и Изчезвал. Турците се заканвали да го хванат, да го убият, но все не успявали да сторят това.
Научил за страшните золуми в Даръдере, Делю събрал своите отбор юнаци и тръгнал за там. Спрял На връх Костадин. Хабер до даръдеренските, аяне и кабадалии за жестока разправа, ако посегнат на близките му и българите сиромаси, бил вече изпратен. И Турците се изплашили, спрели за известно време золумствата си.
И в песните, и в преданията се говори за страха, който Делю и дружината му всявали сред турските душмани, за обичта и подкрепата на поробените и угнетените. Те му носели новините, те го снабдявали с храна, те то криели, ако се наложи. Хората вярвали, че него и дружината му „куршум ги не фата …” . Любовта и преклонението си населението от Златоградско и Родопите пресътворило в песни, в легенди. Пеели и разказвали не само за юначеството, но и за любовта на Делю към красавицата Гюлсюме. Тя му била и вярна изгора, и незаменима спътница в борбата. Мохамеданската вяра не пречела на любовта им.
Макар в българското общество да се води дискусия дали Делю войвода е реална или легендарна фигура едно е сигурно: той олицетворява желанието на българите да живеят свободни.
Песента “Излел е Делю Хайдутин”
Излел е Делю хайдутин,
хайдутин , янкеседжия,
с Думбовци и Караджовци
с юз киши арнавутчета
и още сербез юнаци
христене да си отбраня.
Наръча, Делю, поръча
деридерскинем аяне,
аяне, кабадаие:
-Две лели имам в селону,
да ми ги не потурчите,
да ми ги не почърните,
чи кога влезъм в селону
мночко щат майки поплака,
по–много млади нивести,
в корем ще дете поплака,
за наша вера христенска,
за мои братя българе!
Още са дума разниса,
пладнина не са викали
Делю са с конче зададе
от върхън, от светокана,
от светокана Костадин,
с кърк киши арнавутчета.
Врит беха с бели фустане,
Делю бе с чърни шалваре.
Ага си Делю пристигна
насум, на среде пазарън,
агине редом седеха,
чърнана кавйъ пиеха,
другите аптез зимаха.
Ага си Деля видеха
врит си му диван станаха,
чърнана кавйъ личнаха
и темане му дадоха.
Делю са люто закани
христене да му ни барат,
Гюлсюме да ни развръщат.
Яхна си Делю, кончену
таче си Делю отиде
в Голюма река, широка,
у Пасчу, баш терзияна.
Делю си Пасчу викаше:
-Пасчу ле, баш терзию ле,
де да ми, Пасчу, ушииш
хайдутска руба, юнатска,
везана, кабадаитска,
вутирна да е готова,
чи ще, Пасчу ле, да идам
башну агине да видем!
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
