ДИМИТЪР ПЕШЕВ  

Темата за спасяването на българските евреи по време на Втората световна война е една от най-спорните, многопластови и чувствителни в новата българска история. Тя изобилства от противоречия, неясноти и различни теории. Макар събитията да са се случили преди по-малко от век, тяхната деликатност ги прави особено благодатни за приписване на заслуги или целенасочено очерняне на противници. Така всяка личност, институция или конкретна мярка, замесена в тези събития, е била оспорвана, лансирана или отхвърляна в зависимост от идеологическите нужди на различни политически режими.

В този контекст търсенето на историческата истина става още по-отговорно и необходимо занимание. Дори най-безспорната личност, свързана с тези събития – подпредседателят на Народното събрание в кабинета на Богдан Филов, Димитър Пешев, не е пощаден от политическите разправи. Той е осъден от Народния съд на 15 години затвор, при това по обвинения, сред които фигурира и парадоксалното „антисемитизъм“.

Само една година след събитията, довели до спасението на българските евреи, Народният съд – инструмент на новата власт – не подминава и Пешев, превръщайки го в жертва на политическа разправа. Дистанцията на времето постепенно отделя фактите от идеологическата демагогия, но трагедията на Пешев показва колко трудно е било да оцелеят истината и справедливостта в условията на тоталитарен режим.

I. Биография на Димитър Пешев

Ранни години и образование

Димитър Йосифов Пешев е роден на 25 юни 1894 г. в град Кюстендил. Той израства в епоха на национални катастрофи и обществени сътресения. Подобно на мнозина млади българи от онова време, прекъсва образованието си, за да вземе участие във войните през второто десетилетие на ХХ век.

След войните завършва право в Софийския университет. Започва своята професионална кариера като съдия в Пловдив и София, където проявява качества на справедлив и независим юрист.

Политическа кариера

През 1935 г. се открива пътят му към голямата политика. Той става министър на правосъдието в първото правителство на Георги Кьосеиванов. По-късно заема и поста подпредседател на Народното събрание, където ще се прояви като ключова фигура в решителния момент от март 1943 г.

Дори и днес в неговата биография има момент, който хвърля сянка върху най-добрите му намерения, а именно гласуването „за“ Закона за защита на нацията, който ограничава правата на гражданите от еврейски произход. Обяснението е, че във военновременна обстановка едно отхвърляне би било твърде опасно и дестабилизиращо за България, а последиците му биха имали непредвидим характер. А Пешев, както споделя племенницата му:

 … винаги постъпваше по съвест, винаги в името на България и на правото.

Особено противоречив момент в биографията му е гласуването „за“ приемането на Закона за защита на нацията – антисемитски закон, който ограничавал правата на българските евреи. Много изследователи посочват, че Пешев е бил поставен в ситуация, в която отказ би бил опасен за стабилността на държавата, а последиците – непредвидими. По свидетелства на негови близки, той винаги е постъпвал „по съвест, винаги в името на България и на правото“.

II. Споразумението Белев–Данекер и заплахата за евреите

На 22 февруари 1943 г. е подписано споразумението Белев–Данекер между комисаря по еврейските въпроси Александър Белев и представителя на нацистка Германия Теодор Данекер. С него се предвижда депортирането на 20 000 евреи – включително български поданици. Това поставя под смъртна заплаха цялата еврейска общност в страната.

На 7 март 1943 г. започват арестите на кюстендилските евреи, като първа стъпка към тяхната депортация.

III. Делегацията от Кюстендил и намесата на Пешев

Същия ден четирима кюстендилски общественици – Асен Суйчмезов (търговец), Владимир Куртев (революционер от ВМРО), Петър Михалев (народен представител) и Иван Момчилов (адвокат), заминават за София. Те се обръщат към своя съгражданин Димитър Пешев, народен представител от региона, за да го информират за предстоящото престъпление.

Реакцията на Пешев е мигновена. На 9 март 1943 г. той, заедно със свои съмишленици от парламента, навестява министъра на вътрешните работи Петър Габровски и му поставя ултиматум – арестите да бъдат прекратени и задържаните освободени. Това се случва още същия ден. Така 9 март остава в историята като деня на избавлението на българските евреи.

IV. Протестното писмо от 17 март 1943 г.

Съпротивата на Пешев не приключва дотук. На 17 март 1943 г. той изпраща протестно писмо до министър-председателя Богдан Филов, подписано от 42-ма депутати. Сред подписалите са и прогермански фигури, като Александър Цанков – ход, който цели да покаже, че акцията няма антигермански характер, а представлява защита на националния интерес.

Сам по себе си този акт не би бил достатъчен да се спре депортирането на български граждани от еврейски произход от т. нар. „Стари предели“, но в комбинация с усилията на Българската православна църква, някои български дипломати и самия цар Борис III, България постига може би най-значителната си победа на дипломатическата арена и то във времена, в които дипломацията отдавна е отстъпила път на оръжието.

На 17 март 1943 година това писмо, внесено от подпредседателя на 25-ото Народно събрание Димитър Пешев, институционализира несъгласието на българското общество с наложения от Германия антисемитизъм и на политическо ниво. Писмото е подписано от още 42-ма депутати от управляващото мнозинство, сред които се опткрояват и имената на политици с изявено прогермански възгледи като Александър Цанков например. Целта на вносителя е акцията му да не бъде изтълкувана като акт срещу германската политика като цяло, което би било твърде опасно за България във военновременната обстановка, а израз на несъгласието на българското общество конкретно с антисемитските мерки. Затова в подписите не са включени опозиционните депутати, имащи желание да подкрепят тази благородна инициатива.

Парадоксално е, че замесените в нея не попадат под ударите от Третия райх, но за сметка на това Народният съд след войната ги обвинява в антисемитизъм, осъждайки ги на различен период лишаване от свобода или смърт. Особена е и съдбата на Димитър Пешев. Осъден е на 15 години затвор – „за фашистка дейност и антисемитизъм“. След застъпничеството на евреи, имащи влияние в правителството, доминирано от Българската комунистическа партия, е освободен след 13 месеца. Лишен е от пенсия.

Абсурдността на обвиненията от Народния съд може да установите сами, ако прочетете въпросното писмо.

В писмото се казва:

До господин министър-председателя

Професор Д-р Богдан Филов.

Уважаеми господин министър-председателю,

Чувството на голяма историческа отговорност, която ние носим наред с правителството, в съдбоносните моменти, които преживява нашия народ, както и нашата неизменна преданост към политиката и режима и желанието ни да допринасяме непрекъснато всичко, което е по силите ни за техния успех, ни дават смелост да се обърнем към Вас с надеждата, че Вие ще посрещнете нашата постъпка с вера в нейната добронамереност и искреност.

Напоследък известни разпореждания на властите показват, че се възнамеряват и предприемат некакви нови мерки срещу лицата от еврейски произход. Какви са точно тези мерки, на какво основание се вземат, какво преследват и какви съображения са ги наложили – за това липсват меродавни обяснения от отговорни места. Даже, господин министърът на вътрешните работи в разговор с някои народни представители потвърди, че не предстоят срещу евреите от старите предели никакви изключителни мерки, които биха ги засегнали изцяло. Действително, последва отменяване на всички разпореждания от този характер.

Вземайки повод от всичко това, както и от некои нови слухове, ние си позволяваме да се обърнем към Вас, защото сигурно подобни общи мерки ще се вземат с решение на Министерския съвет.

Нашата единствена молба е при предприемането на каквито и да било мерки, да се държи сметка само за действителните нужди на държавата и народа в момента, като не се изпускат из предвид, обаче, интересите на престижа и моралните позиции на нашия народ.

Ние не можем да бъдем против мерките, наложени от нуждата за сигурност на страната във времето, в което живеем, защото не забравяме, че в тези решителни събития всеки, който преко или косвено пречи на Държавата и на Народа в техните върховни усилия трябва да бъде обезвреден. Касае се и за успеха на една политика, провеждана от правителството с наше одобрение и съдействие, политика, в която ние съзнателно и гордо вложихме всичкия си престиж и капитал.

Отстраняването на всички пречки за успеха на тази политика е право на държавата и то не може да бъде оспорвано от никого, стига само при упражняването ме да не се надхвърли необходимата граница на действителните нужди и да не се изпадне в крайности, които може да се квалифицират като излишна жестокост. А така сигурно биха се определили всички мерки, които общо биха засегнали жени, деца и старци, ако индивидуално за всеки не може да се препише някакво провинение.

Ние не можем да допуснем, че се е възнамерявало изпращането на тези хора вън от България, каквото намерение един, мислим, злонамерен слух иска да припише на българското правителство. Такава мерка е недопустима не само защото тези хора, не лишени от българското си поданство, не може да бъдат изгонвани вън от България, но и защото това би било една пакостна и с тежки политически последици за страната мерка. Тя би лепнала на челото на България незаслужено едно петно, което не само ще ѝ тежи морално, но и политически ще обезсилва всички нейни аргументи от такъв характер, към които тя сигурно ще има нужда да прибегва в бъдещите свои международни отношения.

Малките народи не могат да си позволяват свободата да пренебрегнат тези аргументи, които, каквото и да става в бъдеще, винаги ще си останал едно силно, може би най-силното оръжие, останало на тяхно разположение. За нас това е от особено значение, защото Вие, Господин Министър-Председателю, сигурно ще си спомните, че в близкото минало ние понесохме тежките морални и политически последици на някои отклонения от човешки и морални закони на някой отделни българи и често пъти неотговорни лица.

Малочислеността на евреите в България, силата на държавата, въоръжена с толкова законни средства и възможности, правят обезвреждането на всеки опасен и вреден елемент от която среда и да изхожда той, толкоз сигурно, че е, по наше дълбоко убеждение напълно излишно да се прибегва до нови изключително при това жестоки мерки, които може да доведат до обвинение за масово убийство. То би тежало преди всичко на правителството, но сигурно ще надхвърли него и ще падне на главата на България. Може лесно да се предвидят последиците от подобно положние, затова то не бива да бъде допускано.

За него ще ни бъде невъзможно да споделим каквато и да било отговорност.

Един елементарен правов ред е нужен за управлението, както въздухът е нужен за живота.

Честта на България и на нейния народ е не само въпрос на чувство – тя е преди всичко елемент на нейната политика. Тя е политически капитал от най-голяма стойност и затова никому не е позволено да го разпилява без оправдание, което би споделило и целия народ.

Приемете, Господине Министър-председателю, нашите отлични към Вас почитания.

София, 17 март 1943 год.

Подписали: Свинаров, Дим. Пешев, Сп. Маринов, Дим. Икономов, Ал. Гатев, Ив. Д. Минков, Т. Кожухаров, Ил. Славков, П. Михалев, Г. П. Стефанов, Хайдутов, Стеф. Стателов, М. Тютюнджиев, Ив. В. Петров, С. Киров, Г. Тодоров, Кендеров, Ал. Симов, Н. П. Николаев, Т. Стоилков, Стефан Караиванов, Филип Махмудиев, Спиро Станчев, Димитър Атанасов Арнаудов, Дончо Узунов, Киро Конст. Арнаудов, К. Ив. Йотов, Петър Марков х. Петров, Данаил Жечев, Ив. К. Вазов, П. Кьосеиванов, Георги Рафаилов Попов, Андро Христов Лулчев, Ив. Бешков Дунов, Георги Миков Нинов, Ник. Ив. Градев, Алекс. Цанков, Р. Маринов, Ник. Ив. Василев, Хр. Ст. Таукчиев, Вас. Хр. Велчев, Пан. Станков, Др. Дуров

Този документ оказва изключително влияние върху нагласите на българския политически елит и има ключова роля за намесата на цар Борис III, довела до спирането на депортацията.

V. Трагедията на евреите от „новите земи“

Особено болезнена остава съдбата на 11 343 евреи от териториите, администрирани от България по време на войната – Вардарска Македония, Беломорието, части от Поморавието и югоизточно Косово. Те са депортирани през март 1943 г., когато се подготвя и депортацията на българските евреи от „старите земи“.

Причината е, че жителите на тези територии не получават българско поданство – с изключение на евреите, които са изключени от тази привилегия. Това прави защитата им юридически невъзможна и поставя България в по-слаба позиция спрямо германския натиск.

Когато влаковете вече са на перона и чакат да бъдат натъпкани, идва друг логичен въпрос: знаят ли българските политически лидери, че изпращат свои граждани на смърт? Спекулациите и противоречията съпътстват и тази тема, като еднозначен отговор не може да бъде даден и тук. В писмото на Пешев откриваме някои аргументи, които ни навяват на мисълта, че той е допускал възможността за физическото им унищожение след тяхното депортиране:

Малочислеността на евреите в България, силата на държавата, въоръжена с толкова законни средства и възможности, правят обезвреждането на всеки опасен и вреден елемент от която среда и да изхожда той, толкоз сигурно, че е, по наше дълбоко убеждение напълно излишно да се прибегва до нови изключително при това жестоки мерки, които може да доведат до обвинение за масово убийство. То би тежало преди всичко на правителството, но сигурно ще надхвърли него и ще падне на главата на България.

Историците и до днес спорят дали българската държава е направила всичко възможно, за да попречи на тази трагедия.

Един от най-важните въпроси е дали българските политици са знаели, че изпращат евреи към лагерите на смъртта. В писмото на Пешев откриваме предупреждение за опасността от „масово убийство“ – което показва, че той е осъзнавал възможността депортацията да доведе до физическото унищожение на тези хора.

По-вероятната теза обаче е, че голяма част от българския политически елит е вярвала, че евреите ще бъдат просто изселени от страната. Въпреки това самият факт на изселването е бил достатъчно възмутителен за българското общество и предизвиква вълна от съпротива.

VI. Съдбата на Пешев след войната

След 9 септември 1944 г. и установяването на комунистическата власт, Пешев става жертва на политическа разправа. Вместо признание за делото си, той е осъден от Народния съд на 15 години затвор по обвинения, сред които парадоксално присъства и „антисемитизъм“.

Само 13 месеца след присъдата е освободен – според някои изследователи благодарение на застъпничество от партийни функционери от еврейски произход или заради ролята му през 1935 г. при спасяването на Дамян Велчев и Кирил Станчев.

Животът му след това е мизерен. Лишен е от жилище и средства, принуден е да живее при сестра си. От 1965 до 1973 г. оцеляването му е осигурено от дарения – по 50 долара месечно, изпращани от изселници в Израел. Пешев умира през 1973 г., беден и забравен.

VII. Признание след промените

След 1989 г. заслугите на Пешев започват да бъдат признати. Легендата, че именно Тодор Живков е изиграл основната роля за спасението на евреите, е категорично отхвърлена. Истината за делото на Пешев излиза на преден план.

През 1997 г. той е обявен за Праведник на народите от израелския мемориал „Яд Вашем“. През 2013 г. кръстовището до българското посолство във Вашингтон получава неговото име. В Йерусалимската гора на праведниците е засадено дърво в негова чест.

Днес той е поставян редом с международни фигури като Раул Валенберг и Оскар Шиндлер.

Хронология на живота и делото на Димитър Пешев

Дата	Събитие
25 юни 1894 г.	Роден е в град Кюстендил.
1912–1918 г.	Участва във войните през второто десетилетие на ХХ век (Балкански войни, Първа световна война). Прекъсва образованието си, за да служи на фронта.
1920-те г.	Завършва право в Софийския университет. Работи като съдия в Пловдив и София, изграждайки репутация на справедлив юрист.
1935 г.	Започва политическата си кариера – назначен за министър на правосъдието в правителството на Георги Кьосеиванов.
1938 г.	Става подпредседател на XXIV Народно събрание. Утвърждава се като една от водещите фигури в парламента.
1940 г.	Гласува „за“ приемането на Закона за защита на нацията, който ограничава правата на българските евреи. По-късно този акт остава спорен момент в неговата биография.
22 февруари 1943 г.	Подписано е споразумението Белев–Данекер за депортацията на 20 000 евреи от България и присъединените територии.
7 март 1943 г.	Започват арестите на кюстендилските евреи. Делегация от Асен Суйчмезов, Владимир Куртев, Петър Михалев и Иван Момчилов пристига в София и алармира Пешев.
9 март 1943 г.	Пешев, заедно с група депутати, се среща с министъра на вътрешните работи Петър Габровски и настоява за прекратяване на арестите. Задържаните евреи са освободени. Денят остава в историята като Ден на избавлението.
17 март 1943 г.	Пешев изпраща протестно писмо до министър-председателя Богдан Филов, подписано от 42-ма депутати, настоявайки за прекратяване на депортацията.
Март 1943 г.	Въпреки спасението на българските евреи от „старите земи“, 11 343 евреи от новоадминистрираните територии (Македония, Беломорието, части от Поморавието и Косово) са депортирани към лагерите на смъртта.
Август 1943 г.	Цар Борис III умира при неясни обстоятелства, малко след среща с Хитлер. Въпросът за евреите остава под контрола на българската държава и масова депортация не се осъществява.
9 септември 1944 г.	Установява се комунистическа власт.
1945 г.	Народният съд осъжда Димитър Пешев на 15 години затвор по обвинения, сред които и „антисемитизъм“.
1946 г.	Освободен е от затвора след 13 месеца. Животът му след това е белязан от бедност и лишения.
1965 г.	Български евреи, изселили се в Израел, започват да му изпращат месечна помощ от 50 долара, за да може да оцелее.
20 февруари 1973 г.	Димитър Пешев умира в София, беден и забравен от обществото.
След 1989 г.	Истината за делото му започва да се възстановява. Пропагандната теза, че Тодор Живков е основен спасител на евреите, е отхвърлена.
1997 г.	Израелският мемориал „Яд Вашем“ го удостоява със званието Праведник на народите.
2013 г.	Кръстовището до българското посолство във Вашингтон е кръстено на негово име. В Йерусалимската гора на праведниците е засадено дърво в негова чест.

Историята на Димитър Пешев е едновременно величава и трагична. Тя показва как човек с морална смелост може да се изправи срещу най-могъщата тоталитарна машина на ХХ век и да предотврати едно от най-големите престъпления – депортацията на българските евреи.

Но същевременно тя показва и колко жесток може да бъде един режим – този човеколюбец е осъден, унизен и оставен в нищета от властта, която узурпира заслугите му.

Днес, когато истината е възстановена, дълг на България е да популяризира делото на Пешев и да го превърне в пример за поколенията – за силата на моралната смелост и за отговорността на един човек да застане срещу неправдата.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК