Димитър Талев Петров Палисламов е виден български писател и журналист, автор на тетралогията „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“.
Роден на 1 септември 1898 година (по стар стил; 13 септември – по нов стил) в град Прилеп, област Македония, тогава все още под османска власт. Баща му Тале Палисламов е майстор железар, чийто дядо се е преселил в Прилеп от пелагонийското село Светомитрани, майка му Донка х. Толева е от прилепски род. В дома им владее дух на патриархална сърдечност и възрожденски патриотизъм. Братът на Димитър, Георги Талев, много по-възрастен от него, е учител и революционер от ВМОРО; при него идват селяни от цялата околност, в къщата се правят обиски. „Веднаж заварих в една стая у дома цяла чета – разказва Талев. – Но у нас и децата беха посветени в тайната на революционната организация, знаеха, че трябва да пазят четата“.
Първоначално учи в Прилеп, учител му е Йордан Ацев, който съумява да запали любовта му към четенето, а от майка си наследява разказвачески дар. На 9 години остава без баща, скръбта по него го подтиква да напише едно от първите си стихотворения. Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война определят безсистемното му образование. В 1912 година постъпва в Солунската гимназия, след като учи в Скопие, Стара Загора; завършва гимназията в Битоля през 1920 година.
След гимназията Талев посещава лекции в чужбина по медицина и по философия. Следва по един семестър в Загреб и Виена през 1920 – 1921 г. След изучаване и завършва славянска филология в Софийския университет през 1925 г., където слуша лекции при професорите Иван Шишманов, Йордан Иванов, Боян Пенев, Михаил Арнаудов, Любомир Милетич и Стефан Младенов. Те искат да го привлекат като научен работник, но той решава, че това поприще е писателството. Издава книгата „Сълзите на мама“ – увлекателни и интересни разказчета за деца. „В тях има нещо много меко и нравствено“, споделя синът му Братислав Талев, „за отношението към дома, към майката, към Бог“. Талев споделя напълно моралните принципи на християнството. Близкият му познат, писателят Владимир Свинтила пише за него, че „на младини е марксист“, но впоследствие „пръв у нас извървя пътя от Маркс до Христа“.
През 1927 година е привлечен като коректор във вестник „Македония“, който се оформя постепенно като орган на ясното крило на македонското движение (на Иван Михайлов). През 1929 година поема става редактор към изданието, а още на първата година става главен редактор (1930 – 1931). През януари 1931 година Талев е делегат от Прилепското братство на ІХ редовен конгрес на Съюза на македонските емигрантски организации.
Заради политическата несигурност през 30-те години на ХХ век работата му има голяма предпазливост. Когато през 1933 година е убит директорът на вестник „Македония“, Димитър Талев заема поста. Братислав Талев разказва, че баща му приема своята длъжност „като дълг“. През 1934 година са разпуснати всички партии, включително македонските дружества, поради което спира издаването на вестник „Македония“. След тези промени Талев става сътрудник към вестник „Зора“ и заедно с Йордан Бадев води литературния отдел между 1938 и 1944 година.
Постепенно той еволюира във възгледите си и вместо да защитава независима Македония, за каквото пледира до преврата на 19 май 1934 г., след това се бори за Македония в границите на Царство България. Талев приема анексията от 19 април 1941 г. като дългоочакван щастлив завършек на македонските борби. Вярва, че родният му край завинаги остава в пределите на българската държава и затова благодари на германското оръжие. Той скърби и за без време отишлия си цар Борис и бичува индиферентната родна интелигенция, която не се вълнува от изхода на Втората световна война. Талев се воюва с перото си с противниците на Райха – болшевишкия СССР и плутократите от Англия и САЩ. През 1944г. обаче Талев разбира, че Германия губи войната, а това означава, че Македония ще бъде загубена за родната кауза. Тогава се сеща за заръката на приятеля си Мануш Стаменов – „Ти трябва да напишеш нещо за Македония!“. И решава, че е настъпил моментът за своето Петокнижие, с което поне в литературата Македония и България ще бъдат заедно. Талев започва да печата в „Зора“ знаменитата си сага „Железният светилник“.
След Деветосептемврийския преврат новата политическа конюнктура променя политиката на България по Македонския въпрос изцяло и започва активна македонизация на Пиринския край. Димитър Талев е обявен за „фашист“ и „великобългарски шовинист“ и е изключен от Съюза на българските писатели.
Арестуван е на 18 октомври 1944 г. и е задържан в Дирекцията на милицията и в Софийския централен затвор (до април 1945). Оттам е изпратен в „трудово-изправително селище“ в Бобовдол , където тежките условия влошават здравето му. Пуснат е благодарение на застъпничеството на Тодор Попадамов пред Христо Калайджиев през август 1945 г.
Докато е на свобода работи върху романа си „Железният светилник“, публикуван отчасти още преди Деветосептемврийския преврат, и го завършва през лятото на 1946 г. Опитва се да го издаде, но не успява; романът попада в Георги Караславов, който го задържа до 1952 г.
През октомври 1947 г. е арестуван отново. В тежко здравословно състояние е въдворен на работа в „трудово-изправително селище“ „Куциян“, в открития рудник, където здравето му се влошава още повече. Талев оцелява благодарение на всеотдайните грижи на съпругата му и помощта на сълагерниците му (Кръстьо Рашев и други). Веднъж е затрупан при свличане на въглищни пластове, но затворниците Йордан Вълчев и Христо Колев – Големия успяват да го изровят с ръце и да го спасят. На 10 януари 1948 г. е преместен в рудника „Богданов дол“. Отново действията на Тодор Попадамов и Христо Калайджиев, заедно с Георги Кулишев, тогава подпредседател на Народното събрание, със съдействието и на Георги Караславов и Георги Константинов, успяват да издействат освобождаването му (февруари 1948).
След това семейството на Димитър Талев е изселено от София в Луковит, където в условията на обществена изолация, през следващите десет години той доработва романа „Железният светилник“, създава „Преспанските камбани“ и „Илинден“.
По-късно пред Владимир Свинтила Талев сравнява престоя си в трудово-изправителното селище с Голгота:
„ Не зная страдал ли съм. Справях се с едно и с друго. Ти сам знаеш какво е концлагер. Целият си напрегнат – да изживееш тази минута и после следващата, и после следващата. В този смисъл страдание няма. Не можеш да застанеш да съзерцаваш, да кажеш: Аз страдам. Тялото ти, мишците ти са напрегнати. Ако изживееш това усилие, значи си спасен. За кратко, но спасен. Това е Голгота. […] Голготата е едно усилие да се направи следващата крачка. Историческият Иисус, не Спасителят, не Синът Божи, а човекът, в който е въплътен, прави следващата страшна крачка.“
Преспанската тетралогия – „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“ (която излиза едва през 1966 г.) е първият и уникален по обхват и дълбочина в българската литература романов епос за подготовката, зенита и епилога на Илинденско-Преображенското въстание, изобразено като исторически закономерен, неизбежен етап от многостепенния процес на разгръщане на Българското национално възраждане и национално-демократична революция. С епически замах и възрожденска влюбеност Талев пресъздава борбата на българския народ за независима национална черковна организация, за демократизация на учебното дело в антидогматичен, антиклерикален дух, за превръщането на българското училище от светско в общонародно. Възстановява процеса на организиране и утвърждаване на революционните комитети като характерна национална форма и своеобразен принос в развитието на европейските народноосвободителни движения и национални борби. Проследява извисяването на българската революционно-демократична мисъл до водещите тенденции във философско-светогледните системи на времето. Успоредно с това Талев отразява могъщите ренесансови процеси, протичащи в недрата на една локално ограничена освободителна борба. Летописът прераства в история на разкрепостяването и консолидацията на ренесансовата личност, усложнени и обременени от сгъстения исторически трагизъм, от абсурдите в националните, политически, етнопсихологически драми и конфронтация на балканските народи на един географски и исторически кръстопът (края на XIX и началото на XX век). Усвоил класическия изобразителен идеал за триединство на морално съвършенство, физическа красота и жизнеустойчивост, писателят изгражда човешки образи – въплъщение на ренесансова хармоничност и цялостност. Изобразява Илинденската епопея като време на активно изграждане на българската народностна етична култура, на ускорено формиране на националния характер и ценностна система с устойчив, общочовешки смисъл.
В края на 50-те и началото на 60-те години на XX век властта променя вижданията си по Македонския въпрос и постепенно застава на патриотични позиции. В резултат Талев е реабилитиран напълно, като се посвещава на свободна писателска практика. Талев е отличен със званията „Заслужил деятел на културата“ (1963), „Народен деятел на културата“ (1966), избран е за член на Управителния съвет на СБП, става лауреат на Димитровска награда за 1959 г. Избран е за народен представител в V народно събрание през 1966 г.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
