Тъй като само през последните по-малко от 20 години два пъти американски президент бе избиран с по-нисък на брой вот на гласоподавателите от опонента си, учудването и критиките към избирателната система на САЩ валят от всички страни. За цялата история на държавата това обаче се случва много рядко и затова обвинението, че народът не избира пряко върховния си управник, не е съвсем адекватно, а когато идва отвън, дори звучи цинично, защото там нещата най-често са по-недемократични, макар на пръв поглед това да не изглежда така. Причина кандидат за президент в САЩ да спечели, при това с по-малко гласове на избирателите, е т. нар. Електорален колеж (Избирателна колегия), заложен в Конституцията на САЩ, но ако погледнем назад, само в 4 от всички 58 избора на президент в историята досега прекият вот на хората не съвпада с волята на непряката избирателна система. За някои дори един такъв случай е прекалено много и затова лобират за конституционни промени, но дори и такива да не се случат, занапред едва ли често или някога изобщо ще ставаме свидетели загубилият популярния вот кандидат да се оказва победител в изборите.
В България обикновено подхождаме с насмешка, когато разберем, че американците не си избират пряко президента, но и при нас е така. Проблемът е, че не се замисляме достатъчно дълбоко или пък информираността на гражданите не е на достатъчното ниво, за да проумеем, че нашият вот не назначава върховния ни управник. За върховен управник се счита човекът, който е начело на изпълнителната власт в една държава и докато в САЩ това е президентът, в България такъв се явява министър-председателят. Макар и да се водим парламентарна република, което означава, че парламентът ни облича във власт министър-председателя и може да му я отнема, управленческите решения се вземат от Министерския съвет. Той изпълнява функциите, които в САЩ се залагат на Федералното правителство, начело на което седи президентът. Парламентът в България е еквивалент на Конгреса в САЩ, тоест той е стриктно законодателен и контролен орган. При ясно разделение на трите власти (изпълнителна, законодателна и съдебна) тежестта на управлението пада върху изпълнителната власт и в частност на главата ѝ — това са министър-председателят на България и президентът на САЩ. В този ред на мисли българите също не избираме своя върховен управник, тъй като избори за министър-председател няма, а гласуваме за парламент. За разлика от американците, които избират пряко представителите си в Конгреса, ние не избираме пряко дори народните си представители, а гласуваме за партия. Дори да отчетем допълнително въведения преференциален вот, по силата на пропорционалната система има теоретична възможност, при която кандидатът с най-много преференциални гласове да не стане депутат, ако партията му не прескочи 4-процентовата бариера и не влезе в парламента. Парламентът пък гласува кой да бъде министър-председател. Тоест нас ни дебнат „електорални колежи“ отвсякъде и в един момент се оказва, че демокрацията ни изобщо не е толкова пряка, колкото си мислим, а при всички случаи е по-непряка от американската. Ние фактически избираме пряко единствено един президент с постерни функции и кметовете по места. Да, гласуваме за партии, защото примерно харесваме лидерите или идеите им, но пряко не избираме върховния си управник или тези, които се предполага, че трябва да защитават интересите ни.
Някои ще кажат, че щом хората са гласували за партия, то те ясно си дават сметка, че председателят на тази партия е логично да застане начело на изпълнителната власт след победа на изборите и затова няма нужда да се гласува отделно и за министър-председател. Но изключенията са много повече от 4 на 58, както е при Електоралния колеж в САЩ. Трябва само да обърнем поглед назад в историята, но не е нужно да се връщаме твърде много назад. След парламентарните избори на 19 април 1997 г., спечелени от Обединените демократични сили, лидерът на партията Иван Костов логично застана начело на изпълнителната власт. Той обаче не се ползваше по това време с бързо придобитата широка популярност на предшестващия го служебен премиер Стефан Софиянски, който бе от същата партия. Много избиратели изразиха гласно мнение, че Костов трябва да отстъпи премиерското кресло именно на него и ако се беше провел пряк избор от населението между двамата, Софиянски вероятно щеше да спечели. Разбира се, Костов не се съобрази с тези искания и застана начело на държавата.
През 2005-та председателят на БСП Сергей Станишев не се радваше на особена популярност сред електората, но бе назначен от парламента начело на изпълнителната власт. По-фрапантни обаче са случаите с Любен Беров от 1992 г. и Пламен Орешарски от 2013 г., когато те бяха номинирани от партии, които не бяха спечелили изборите, а парламентът ги назначи. Натиск от улицата и други институции пък осуети резонното назначение на Николай Добрев за министър-председател през 1997 г. Тогава защо Електоралният колеж в САЩ ни се вижда толкова нелогичен и несправедлив?
А и какво по-точно представлява Електоралният колеж? За него може да се чете надълго и нашироко в нета, затова искам да го представя по-просто и образно. Въпреки че той е съставен от реална колегия от хора, които гласуват, по-лесно може да се разбере, ако се разгледа като функция. Според него на всеки щат се присъждат определен брой електорални гласове, които в общи линии са пропорционални на населеността на щата. Така например на Калифорния се присъждат 55 електорални гласа, на Флорида — 29, докато на Монтана се дават само 3. Тези гласове са плаващи, защото на всеки 10 години се извършва преброяване на населението и така увеличаването или намаляването на населението в даден щат влияе съответно и върху броя на присъдените гласове. На изборите населението във всеки щат гласува за президент по същия начин, както ние гласуваме за българския президент. Преброяват се всички гласове и за победител се обявява получилият най-много гласове от хората. Така всеки щат поотделно обявява своя победител. Гласовете, присъдени от Електоралния колеж на съответния щат, всички отиват за победителя, пък ако ще да е спечелил само с един избирателен глас, а не се разпределят пропроционално (изключение прави щатът Мейн, където загубилият кандидат има шанс да вземе 1 от общо 4 електорални гласа, полагащи се на този щат). По закон това не е задължително да стане, но такава е досегашната практика. Така спечелилият във Флорида с 1 милион гласа разлика прибира всичките 29 електорални гласа на щата, но ако загуби в Калифорния само с 1 глас, всичките 55 електорални гласа на щата отиват в графата на опонента му. Оттам следователно може да се получи несъответствие между електорален вот и вот на избирателя. Представете си, че всяка отделна област в България обявява своя победител. Така Цецка Цачева например печели Софийска област, а Румен Радев печели Пловдивска и Бургаска. За София се присъждат 10 електорални гласа, докато за Пловдив и Бургас — по 5. Да кажем, че в София за Цачева са гласували 1 милион повече гласоподаватели, отколкото за Радев, докато в Пловдив и Бургас тя губи от него с по 1 глас. Така в популярния вот (вотът на избирателя) Цачева ще води пред Радев с 999 998 гласа, но при електоралния вот двамата ще са наравно: 10 на 10 (10 за Цачева от София и 5 + 5 за Радев от Пловдив и Бургас съответно). По този начин Електоралният колеж може да „подчини“ волята на народа.
Ироничното е, че във всички 4 случая досега, в които получилият по-малко гласове от избирателите кандидат в САЩ печели изборите, републиканец печели срещу демократ. И ако това не е толкова нетипично за първите 2 случая във втората половина на 19 в., то за вторите два от последните 20 години иронията се състои в това, че реално в днешно време Електоралният колеж би трябвало да дава предимство на демократичния кандидат пред републиканския, защото първият може да спечели много по-малко на брой щати и да излезе краен победител. Към днешна дата в неговата графа с почти стопроцентова сигурност влизат щатите от двете крайбрежия, след което му е необходимо да спечели поне два от среднозападните щати Охайо, Мичиган, Уисконсин и Минесота (за предпочитане са първите два), друг среднозападен щат Илинойс му е „вързан“ и ако успее да добави Флорида, победата е сигурна! В същото време републикаският кандидат трябва задължително да спечели Охайо, иначе почти сигурно губи изборите. Напрежението в този лагер е много по-голямо, защото от един щат може да зависи всичко, докато демократът може да си позволи да загуби почти цялата континентална част и да разчита на крайбрежните щати. Именно това изигра лоша шега на демократите през 2000-та и 2016-та, когато техните кандидати загубиха Електоралния колеж и съответно изборите като цяло. В първия случай технически проблем с бюлетините вероятно им коства щата Флорида, а във втория — подцениха среднозападните щати, като не наблегнаха на усилена кампания там, и загубиха повечето. Затова е нормално демократите да са тези, които негодуват срещу системата и изискват премахването на Електоралния колеж, но ако проявят търпение и не се поддават на емоциите, занапред именно Електоралният колеж може да им влезе в добра употреба, защото все по-голяма популярност партията им придобива в традиционно републикански щати като Аризона, Тексас и Джорджия. Ако успеят да завладеят вота в два от тях, изобщо няма да им е необходимо да разчитат на винаги люшкащите се в едната или другата посока средноамерикански щати, което би означавало и още нещо — републиканец никога повече няма да спечели избори за президент на САЩ!
Напоследък и у нас се надигат гласове за премахване не само на изборната, но и на политическата система посредством промяна или цялостна подмяна на Конституцията на Република България. Тенденциите клонят към оформянето на президентска република, в която хората пряко да могат да избират държавния си глава. Аз изцяло подкрепям идеята за пряк вот за избиране на върховен управник, но малко хора си дават сметка, че заменянето на една болна система от друга такава няма да доведе до коренни промени. При президентска република все още ще имаме законодателна власт в лицето на парламент, който е твърде възможно да е противопоставен политически на президента. Тогава ще сме свидетели на саботаж от едната страна към другата, както понастоящем става в САЩ, което ще доведе потенциално до по-дълбоки кризи. При парламентарната система законодателната и изпълнителната власт действат в синхрон, защото първата избира втората и въпреки че често могат да възникват парламентарни кризи поради невъзможност за съставяне на правителство, едната нормално не съботира другата. Друг вариант е законодателната власт да се съсредоточи в ръцете на изпълнителната, тоест да ги слеем и да няма вече разделение между тях, но това би означавало залитане към авторитаризъм и тоталитаризъм, а настроенията в обществото не клонят към това. Или пък може би е време за нова, по-гъвкава политическа философия да се роди и да предложи решение на проблема, при който лоши играчи компрометират една система, при което да се налага смяната на тази система. В една такава философия лошият играч ще бъде изплют по естествен начин, без да се налага заради него да преосмисляме държавническата си структура. Централизацията на властта не е лоша идея при добри изпълнители, докато децентрализацията би им вързала ръцете така, че да не могат да си разгърнат потенциала. Затова, докато не види бял свят една нова философия, промяната на политическата система ще наподобява козметична процедура върху една мумия.
Автор: Николай Стефанов
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
