СЪДБАТА НА БЪЛГАРИТЕ ОТ ПОМОРАВИЕТО

В рамките на XIX и първата половина на XX век Поморавието се очертава като ключова контактна зона между българския и сръбския историко-културен свят, където политическите граници се сменят по-бързо от етнографските очертания. Българската историческа памет за областта е припознавана още в късните възрожденски ръкописи, в пътеписите на европейски кореспонденти и в свидетелствата на самите местни жители, но след 1833 г., а окончателно и след 1878 г., влизането на Нишко и Пиротско в сръбските предели задвижва механизми на държавна интеграция и културна асимилация, които постепенно преформатират идентичността на населението. Аналитичният прочит на тази траектория изисква три синхронни перспективи: политико-правната динамика на границите, институционалната история на Църквата и училището като носители на етническа норма, и социално-демографските процеси на миграции, изселвания и локални елити. Именно през съчетанието на тези плоскости изпъкват логиката, причините и последиците от „смаляването“ на българската етнографска територия на запад и изместването на българския културен контур от течението на Българска (Южна) Морава към вътрешността на Княжество, а сетне Кралство Сърбия. Настоящият текст проследява съдбата на българите от Поморавието от късновъзрожденското фиксиране на пространството до катастрофите и следвоенните пренареждания на 1918 г., като поставя в центъра не само етапите на политическа промяна, но и институционалните инструменти, чрез които идентичността се стабилизира или променя. Използваните свидетелства – от анонимния препис на Паисиевата история от 1797 г. до дипломатически и публицистични извори от XIX век, през решенията на Цариградската конференция и опита на екзархийската мрежа – позволяват да се възстанови последователна картина, в която локалните инициативи на моравските българи се сблъскват с държавните стратегии на Белград и с геополитическите баланси на великите сили. В този смисъл Поморавието не е периферна бележка, а студен резонатор на балканската геополитика: върху неговия терен се измерват ефектите на война и примирие, на църковна юрисдикция и училищна политика, на езикови стандарти и общностни лоялности.

I. Поморавието като историко-географска област

Пространствени очертания и възрожденски представи

Възрожденските схеми на българското етническо землище регистрират Поморавието като западен лимес на българската културна територия, в който течението на Българска (Южна) Морава и Нишавската долина организират не само стопанския и пътния, но и етнолингвистичния релеф. Анонимният препис на Паисиевата история от 1797 г., издаден по-късно от Марин Дринов, присъединява към ядрото на Паисиевия наратив едно пространствено допълнение, което събира Мизия, Тракия, Македония и Дардания като съставни зони на „България“ и посочва за най-западни български градове Круша (днешен Крушевац) и Фетил Ислям (днешно Кладово). Тази „идеализираща“ география, типична за възрожденските етнотериториални визии, не е произволна, защото отразява циркулиращи представи в книжнината и в устната традиция, където ендонимите за населението, енорийските списъци, данъчните регистри и локалните говори кондензират идентичностни маркери. Когато подобни ръкописи се появяват в края на XVIII и началото на XIX век, те не фиксират правни граници, а символно-културни хоризонти: в тях българската „западна предела“ включва зоните на Морава и Нишава, защото там местните общности са в активен контакт с книжнината, със занаятчийските и търговски мрежи, и с манастирските центрове, които разпространяват славяно-българския книжовен код. Именно в този контекст Поморавието функционира като „врата към централнобалканския коридор“: то съчетава стратегическия контрол над пътища и долини с обсега на енорийска мрежа, която дълго време се подчинява на константинополската йерархия, но обслужва енории със силен български етнографски компонент. Тази възрожденска „ментална карта“ предопределя и политическите очаквания след 1804 г., защото върху нея се наслагват новите форми на мобилизация – въстание, хайдутство, доброволчески отряди – които изискват местни посредници, общностни лидери и езикова близост.

Административни прекроявания и социална тъкан след 1833 г.

След 1833 г., когато части от Поморавието влизат в разширяващата се сръбска държава, започва период на систематично административно „превързване“ на пространството към Белград чрез нова мрежа от кантонални власти, съдилища, данъчни служби и военни гарнизони, които постепенно изместват османския правен режим и неговите посредници. В този процес Нишко и Пиротско, които по-късно, след 1878 г., също остават в сръбските предели, се превръщат в лаборатории на културно-политическа трансформация: на нивото на образованието се въвеждат програми, стандартизирани по сръбския езиков модел; на нивото на Църквата, преди екзархийския ферман от 1870 г., се активират спорове за енорийска власт и за богослужебен език; на нивото на местното самоуправление се селектират „надеждни“ първенци, които да посредничат при събиране на данъци, набори и полицейски мерки. Тези институционални промени се подпомагат от миграционни потоци: занаятчии, държавни служители и учители от вътрешността на Сърбия се насочват към новоприсъединените територии, докато част от локалните български елити търсят образование и опора в българските земи на изток. Така се формира двоен натиск – отгоре чрез административна норма и отдолу чрез социално-икономическа адаптация – който в рамките на едно-две поколения затруднява възпроизводството на предишната етнолингвистична матрица. Въпреки това, през 40-те до 70-те години на XIX век именно Поморавието генерира серия от спорадични въстанически и църковно-общински инициативи, чиято устойчивост показва, че промяната на държавния суверенитет не води автоматично до изчезване на локалната памет за българския облик на областта.

II. Въстания, църковни борби и екзархийска юрисдикция (1804–1878)

Мобилизацията на моравските българи в рамките на Първото сръбско въстание

Първото сръбско въстание от 1804 г. отваря прозорец на възможности за моравските българи, които виждат в конфликта с османската власт не само сръбска национална кауза, но и общобалкански поход за локална автономия, сигурност и религиозна свобода. Участието им се стимулира от езиковата и религиозната близост със сърбите, от общата омраза към местните дерибеи и от географската непрекъснатост на долините, които улесняват движенията на чети и доброволци. В „Сръбски летописи“ (1826) се свидетелства за българи от Соко баня, които служат като разузнавачи на Карагеорги; тази картина се допълва от фигурата на хайдут Велко Петрович – защитникът на Неготин, описан от граф Боа льо Конт дьо Рини през 1834 г. като българин, воюващ с изключителна храброст. През 1807 г. правителственият комитет разрешава на Велко да мобилизира българите в Тимошко, Зайчарско и Неготинско – ход, който показва, че въстаническата стратегия разчита на „българския ресурс“ отвъд Белградския пашалък за да разшири фронта. Тази ранна спойка между сръбския въстанически проект и българската локална активност обаче има двоен ефект: от една страна легитимира сътрудничество и споделена борба срещу османския режим, от друга – поставя началото на конкуренция за символен капитал и за „историческо право“ върху пространствата, които и двете национални програми припознават като свои етнографски терени. По тази линия още през 30-те и 40-те години на XIX век се очертава напрежение между политическата консолидация на сръбската държава и усилията на местните българи да запазят училищата, енориите и общинските си институти като носители на различен културен код.

От бунтовете в Пиротско и Нишко до Нишкото въстание от 1841 г.

Руско-турската война от 1828–1829 г. и пренареждането на властта в османските европейски провинции активизират поредицата бунтове в Пиротско и Нишко, които през 1835 г. обхващат самия Пирот и 16 нишки села. Макар и потушен, този бунт създава мрежи от доверие, канали за снабдяване и местни предводители, които шест години по-късно излизат на сцената в Нишкото въстание (април 1841 г.). Австрийски кореспонденти и „Сръбски народни новини“ на 17 април 1841 г. говорят за разширяващ се български бунт, който обхваща Нишка, Лесковска, Пиротска, Вранска, Прокупска и Берковска нахии; въстаниците стигат до околностите на Ниш и постигат временни успехи срещу османските и албанските сили. Значението на въстанието не е в устойчивото териториално завземане, а в демонстрацията на политическа воля и в артикулирането на регионална кауза, която назовава участниците като „българи“, свързани помежду си с общ език, енорийска практика и земска солидарност. По-късно, когато екзархийската организация се институционализира, именно тези общности ще бъдат естествената опора за създаване на Нишка и Пиротска епархии, което легитимира на административно-църковно ниво една вече съществуваща етнокултурна самоидентификация. В краткосрочен план обаче неуспехът на въстанието усилва репресиите, стимулира изселвания към българските земи на изток и убеждава част от местните първенци, че бъдещата защита на правата им минава през ефективна наднационална протекция – било от Русия, било от Австрия.

Църковните борби от 60-те години и екзархийският ферман от 1870 г.

През 60-те години на XIX век църковните борби в Нишко и Пиротско стават лаборатория на българската модерна идентичност, защото въпросът за енорийската принадлежност към Цариградската патриаршия или към бъдещата Екзархия е практическа битка за език на богослужението, за училищен учебник и за общински бюджет. Султанският ферман от февруари 1870 г., включващ Поморавието в юрисдикцията на Българската екзархия и предвиждащ Нишка и Пиротска епархии, институционализира натрупаното напрежение в полза на българската общност. Този акт е ключов движещ механизъм: под „законния чадър“ на Екзархията възникват училища, взаимни училищни настоятелства, читалища и учителски мрежи, които стабилизират българския езиков и културен код. Същевременно, още през 70-те години в Поморавието навлиза и нова вълна от великосръбска пропаганда, насочена към делегитимиране на екзархийската структура, към изолиране на българските учители и към създаване на паралелни канали на културно влияние. Така преди Руско-турската война от 1877–1878 г. областта е вече фронт на „мека“ и „твърда“ конкуренция: от едната страна – екзархийската институция и българската революционна емиграция (с ярък глас като Христо Ботев срещу великосръбските претенции), от другата – сръбската държавна перспектива, която планира включването на Нишко и Пиротско в общонационален проект. Тази двупосочна мобилизация обяснява защо решенията на Цариградската конференция (декември 1876 – януари 1877), предвиждащи Западна автономна област със център София и с включени Нишко и Пиротско, имат толкова висока символна стойност: те легитимират на международна сцена именно онази екзархийска география, която локалните общности вече преживяват като своя.

III. След Берлин: държавна интеграция, война и наказателни експедиции (1878–1885)

Между Сан Стефано и Берлин: геополитически компромис и локални последици

Санстефанският мир (март 1878 г.) разписва преходно статукво, в което Сърбия получава Ниш и околностите, а Берлинският договор (юли 1878 г.) окончателно оставя Ниш, Пирот и Враня в сръбски предели. За местните българи този дипломатически компромис означава разкъсване между екзархийската юрисдикция и сръбската държавна власт, където енории, училища и настоятелства се оказват под нарастващо административно и полицейско напрежение. В първите години след Берлин се ускорява заместването на българските училища със сръбски, преминава се към стандартизирано обучение по сръбска граматика и литература, а църковните настоятелства са принудени да признаят сръбската духовна власт или да бъдат маргинализирани. В този период се появяват и нови лоялности – част от местните първенци приемат интеграцията срещу икономически преференции и участие в общинското управление, докато друга част избира миграция към българските земи. Държавната политика на Белград се стреми да „закрепи“ границата не само с гарнизони и инфраструктура (шосета, мостове), но и с учебни програми, изборни практики и съдебни процедури, които да произведат „естествена“ лоялност към краля и конституцията. Въпреки това, колективната памет за екзархийските години и за бунтовете от 30-те и 40-те години продължава да циркулира в локалните общности и да поддържа българския етнографски контур на всекидневно равнище – в говорите, в обрядите и в родовите мрежи.

Сливница, Пирот и репресията: 1885 г. като огледало на лоялностите

Съединението на Княжество и Румелия и последвалата Сръбско-българска война от 1885 г. изваждат Поморавието отново на авансцената. След разгрома на сръбските войски при Сливница българската армия преминава в контранастъпление, на 14 ноември достига Пирот и на 15 ноември влиза в града. Свидетелството на А. фон Хун, кореспондент на „Кьолнски вестник“, описва демонстративното посрещане на българските войски от пиротските първенци, които предлагат на княз Александър I съдействие за въстание срещу крал Милан и присъединяване на Източна Сърбия към България. Този епизод е диагностичен за локалната идентичност: елитни групи виждат във временната българска военна победа шанс да се „пренастрои“ политическата принадлежност на областта, опирайки се на екзархийската памет и на етническата близост. Пиротското примирие от 15 декември 1885 г. обаче връща българската армия зад довоенната граница, а последвалата наказателна експедиция на крал Милан, организирана от майор С. Магдаленич, налага сурова репресия: масови екзекуции без съд, разрушаване на къщи и стопански постройки, целенасочено сплашване на българските първенци. Освен непосредствения терор, тази акция има дълготрайни ефекти: тя изтласква остатъчните общностни лидери към миграция, разкъсва мрежите на взаимопомощ и изпраща сигнал към населението, че „неправилната“ лоялност ще бъде наказвана не само юридически, но и колективно. Така 1885 г. се оказва вододел – отваря се кратък прозорец за преориентация, който след затварянето му закрепва сръбската държавна норма в Поморавието с цената на насилие и страх.

IV. Голямата война, научната експедиция и изселването (1915–1918)

Нишката операция и българската администрация в Поморавието

Вклучването на България във войната срещу Сърбия през септември 1915 г. и Нишката операция от октомври създават нов момент на „възможно освобождение“ в местната перспектива. На 23 октомври 1915 г. българската армия влиза триумфално в Ниш – град, който по това време функционира като военновременна столица на Сърбия – и установява военно-административен режим, насочен към бърза нормализация на живота и реинтеграция на училища, общини и енории към българските стандарти. Политиката на София се опитва да коригира последиците от предходните десетилетия, като възстановява българското училищно дело, реорганизира съдебните и административни структури и съдейства за връщане на екзархийския религиозен живот. На следващата година Главното командване организира научна експедиция в Поморавието и Македония – интердисциплинарно начинание, което събира езиковедски, етнографски, исторически и статистически данни с цел да се демонстрира българският облик на областта в очакваните мирни преговори. Успоредно с това се учредява Поморавският народо-просветен комитет, призван да организира училища, читалища и книжовна дейност, да обучи местни учители и да осигури учебници, които да стабилизират езиковия и културен код. Този пакет от мерки е замислен като „ускорено наваксване“ – да се възстанови, консолидира и легитимира общност, която десетилетия е била под систематичен натиск за сръбска лоялност. В краткия времеви прозорец 1915–1918 г. се постига частичен институционален обрат: училища заработват, местни първенци се реактивират, енорийският живот се оживява. Но самата логика на войната и общата изтощеност на населението ограничават дълбочината на този обрат, а неяснотата на крайния политически резултат оставя общностите в очакване и страх.

Солунското примирие, възстановяването на сръбската администрация и изселническите потоци

С подписването на Солунското примирие на 29 септември 1918 г. българските войски се изтеглят от всички завладени територии, а сръбската администрация се връща в Поморавието с политическата воля да предотврати всякаква бъдеща двусмислица в лоялностите. Последвалите месеци бележат ускорена реинсталация на сръбските институции и нова вълна от културни и полицейски мерки: българските училища се закриват или реорганизират; учители и свещеници се подлагат на проверки, отстраняване и в отделни случаи на репресии; общински ръководства се пренареждат с фигури, доказали вярност към Белград. В тази обстановка десетки хиляди българи, които не желаят да живеят отново под сръбска власт, напускат родните места и се преселват към свободна България. Този изселнически поток не е само демографска статистика: той пренарежда семействата, изпразва от общностна памет цели махали и села, пренася към изток родови архиви, икони и книги – материални носители на локална идентичност. На мястото на изселилите се по-късно се заселват семейства от вътрешността на Сърбия или от други части на новата югорегионална държава, а училищните и църковни институции продължават да кодифицират сръбския културен стандарт. От гледна точка на механизмите на асимилация този период затваря вековната „вратичка“ за българска публичност в Поморавието: в отсъствие на свои учители, свещеници и легитимни общински представители, българската общност се редуцира до семейно-родовата памет и до частни говорни практики, които постепенно отслабват в новата институционална среда. Така след 1918 г. съдбата на моравските българи се уеднаквява с модела, познат и от други извънбългарски региони – културна асимилация отгоре надолу, преозначаване на топонимия и колективна биография, контрол върху училището и Църквата, и окончателно „закотвяне“ на държавно-националната норма.

V. Междувоенни политики на асимилация и административна консолидация (1918–1941)

Правно-административни рамки и производството на лоялност

Междувоенният период започва с целенасочено преподреждане на правно-административните рамки в Поморавието, чрез които държавата кодифицира желаните идентичности и санкционира отклоненията. Новите власти разширяват и уеднаквяват нормите за общинско управление, избирателни процедури, данъчно облагане и съдебна организация, като практическата логика е проста: институциите трябва да „говорят на един език“, а този език да бъде разбираем и приеман като естествен от населението. На общинско ниво се налагат назначаеми или контролируеми ръководства, които приоритизират инфраструктура, пътища и комуникации в посока вътрешността на държавата, за да се преориентират икономическите и социални вектори на Поморавието. В съда и полицията се въвеждат процедури, които обезкуражават публичното артикулиране на българска идентичност: административни глоби срещу „неразрешени събрания“, наблюдение на учители и свещеници, предпочитателно назначаване на кадри от други региони. Паралелно с това законодателни актове за училищното дело и вероизповеданията закрепват ролята на държавата като арбитър на легитимността, което практически означава, че всяка институция, която би репродуцирала български културен код, става уязвима за закриване или трансформация. В съдържателен план се утвърждава национален наратив, според който Поморавието принадлежи органично към сръбската, а сетне югославската историческа биография; в тази рамка „местното“ се допуска като фолклорен колорит, но не и като самостоятелна идентичностна платформа. Този административно-правен инструментариум функционира кохерентно благодарение на дисциплинираната бюрокрация и на социални стимули за сътрудничество – малки общински длъжности, поръчки, достъп до кредити и земеразделяне – които превръщат лоялността в рационален избор за част от населението. В резултат през 20-те години се очертава нова „нормалност“, в която публичният български език отстъпва място на частни говорни практики, а общностната солидарност се преформатира през икономически зависимости и административни посредници.

Символна топография, икономика и социална инерция

Паралелно с правната консолидация протича дълбинно преобразуване на символната топография на Поморавието, чрез преименуване на улици, училища и обществени пространства, поставяне на паметници, отбелязващи „национални“ дати, и изграждане на нови културни центрове. Тези на пръв поглед церемониални актове имат практическа функция: те превръщат държавния наратив в ежедневен маршрут – децата вървят към училище по улици, назовани на сръбски военачалници, учат в класни стаи, където висят портрети на новите символни фигури, и празнуват празници, които заменят местните обичаи като водещи репери на общностен календар. Икономическият вектор също се преначертава чрез инвестиции в пътища, железопътни връзки и аграрни програми, които насочват поминъка към пазари в централните части на държавата и намаляват традиционните хоризонтални връзки на изток. Създават се кооперативи и кредитни институции, които формално подпомагат земеделци и занаятчии, но де факто правят достъпа до ресурси зависим от локалните властови структури и от доказуема лоялност. Социалната инерция работи в полза на тази трансформация: младите поколения, родени след 1918 г., влизат в училище, където не срещат алтернативни институционални авторитети, а семействата – в условия на икономически натиск и търсене на сигурност – все по-често избягват „маркирани“ жестове, които биха поставили децата им в риск. Така към края на 30-те години се оформя социален пейзаж, при който българската идентичност в Поморавието оцелява като фамилна памет, като набор от обичаи и като говорни особености в пределите на дома и махалата, докато публичната сфера е стабилно заета от югославския държавно-национален код. Тази двупластовост създава видима „тихина“, която обаче не означава пълно заличаване, а по-скоро отлагане на конфликта между личната и публичната принадлежност.

VI. Език, школа и Църква като инструменти на идентичностната трансформация

Училищната стая като лаборатория на националния наратив

Училището се превръща в най-ефективния инструмент за пренареждане на идентичностите, защото кондензира едновременно властта на държавата, авторитета на знанието и нормите на социалната мобилност. Учебните планове въвеждат последователно обучение по език, литература, история и гражданознание, в които българското присъства или като фолклорен „съсед“ в по-широк славянски пантеон, или изобщо отсъства като автономен исторически субект в контекста на Поморавието. Внимателно подбрани читанки и исторически христоматии подреждат разказ, където местните топоси се вписват в „естествения“ ход на сръбската държавност, а ключови събития от XIX век се интерпретират през призма на общи страдания и общи победи, но с ясна асиметрия в символния капитал. Дисциплинарните практики – от проверка на езиковата норма до публично рецитиране на канонични текстове – формират навици на езиково поведение, които към края на гимназиалния курс се превръщат в „втора природа“. Учителският корпус, подложен на периодични инспекции и идеологически обучения, възпитава не само знание, но и жестове на принадлежност: химнът, поздравът, празничната програма, които превеждат абстрактната лоялност към държавата на езика на всекидневната рутина. В тази среда детето, което носи у дома говорни особености, свързвани с българския етнолингвистичен пласт, научава, че успехът и признанието минават през стандарта на училището, а санкциите – през видимостта на различието; така езиковият компромис става цената на социалната интеграция. В дългосрочен план училището генерира поколение, чиито социални мрежи – съученици, професионални контакти, брачни връзки – са изцяло вписани в югославския код, което прави обратната етнокултурна мобилизация все по-трудна.

Църковната юрисдикция и контролът върху ритуала

След войната религиозният живот в Поморавието преминава под стабилния контрол на сръбската църковна йерархия, което има последователни ефекти върху езика на богослужението, енорийската администрация и общностната солидарност. Първото равнище е литургичното: службите, проповедите и религиозната образователна дейност следват стандарта на доминиращата църковна структура, която минимизира възможностите за употреба на локални говори и за въвеждане на книги и книгачии, свързвани с българската традиция. Второто равнище е институционално: енорийските настоятелства и храмовите съвети се попълват с фигури, които са доказуемо лоялни към държавата и йерархията, а свещеници, подозирани в про-български симпатии, се преместват, дисциплинират или отстраняват. Третото равнище е социално: Църквата остава център на общностни ритуали – кръщение, венчавка, погребение – но контролът върху тях означава контрол върху комуникационния канал, по който се предават ценности и се кодифицират фамилни биографии. В този контекст религиозната практика продължава да осигурява усещане за приемственост, но символното съдържание на тази приемственост е пренаредено – иконите и песнопенията са същите по форма, но „читателят“ е обучен да вижда в тях национален, а не локален етнокултурен код. По този начин Църквата, макар и различна институционална логика от училището, допълва училищния ефект: тя легитимира публично онова, което училището е нормализирало в детството, и създава религиозно-морална рамка, в която „добрият вярващ“ съвпада с „добрия гражданин“.

VII. Демография, памет и изселнически общности: социалната география на отсъствието

Изселвания, смесени бракове и промяна на родовата карта

След 1918 г. изселническите потоци към България преначертават родовата карта на Поморавието: фамилии с дълбоки корени напускат, носейки със себе си не само движима собственост, но и символен капитал – семейни архиви, църковни книги, икони, занаятчийски инструменти, които материализират паметта. Това движение има линеен ефект върху демографската структура: в селата остават по-възрастни роднини и жени с деца, докато трудоспособни мъже и млади семейства търсят сигурност в изток; в градовете се образуват „нишки“ и „пиротски“ квартали в българските земи, които поддържат контакт помежду си чрез сватби, кумства и взаимопомощ. Смесените бракове в самото Поморавие – между местни и новозаселени от други части на държавата – ускоряват езиковата конвергенция и пренареждат фамилните лоялности, защото децата влизат в училищна среда, която санкционира различието. В този процес родовите стратегии на оцеляване надделяват над символни жестове: фамилии, които пазят у дома спомен за български произход, започват да избират „по-неутрални“ публични маркери, за да не компрометират образованието и кариерата на децата; разказите за предците се транслират в семейни вечери и в обредни събирания, но рядко излизат на публична сцена. Географията на отсъствието става видима: празни къщи, продадени ниви, прекъснати занаятчийски линии, които преди са обслужвали пазарни ниши, сега се запълват от нови играчи. Така демографският процес „заглушава“ публичната видимост на българската общност – не чрез изрична забрана, а чрез разреждане на мрежите, които биха позволили устойчиво културно възпроизводство.

Паметта като частна институция и инфраструктурата на диаспората

В условията на ограничена публичност паметта се институционализира в частни форми: семейни албуми, записки на старейшини, родословни дървета, съхранени писма и снимки от военни и църковни събития. В диаспората – в София, Пловдив и други градове – се оформят землячески кръгове, които поддържат взаимопомощ, събират средства за погребения и за обучение на деца, и от време на време публикуват мемоарни фрагменти в периодиката. Тези кръгове представляват „пара-институции“, които заместват липсващите официални структури; те също носят двоен риск: от една страна съхраняват знание за топонимия, родове и обичаи, от друга – фиксират миналото като носталгичен ресурс, което затруднява актуалната политическа артикулация на каузата. В самото Поморавие паметта се „закотвя“ в религиозни и календарни ритуали – семейни задушници, курбани, именни дни – където се пазят песни и словесни формули, маркери на стария езиков пласт. Но без училищна и общинска инфраструктура този културен капитал остава непредаден към публичното поле и постепенно се редуцира до символи, разбирани от все по-тесен кръг. Въпреки това, в моменти на политическа турбуленция – войни, смяна на режими – този латентен ресурс се активира за кратко: появяват се петиции, писма до редакции, частни инициативи за възстановяване на паметници и гробища. Те показват, че социалната география на отсъствието не е пълна пустота, а терен на „сънна“ идентичност, която чака случай и пространство, за да се заяви отново.

VIII. Дългосрочни последици и историографски дебати

Модели на асимилация и устойчивост на локалното

Дългосрочният резултат от описаните процеси очертава класически модел на културна асимилация, при който държавата консолидира лоялности чрез контрол върху училището, Църквата и администрацията, икономиката осигурява стимули за адаптация, а демографията „доподрежда“ пъзела чрез изселвания и смесени бракове. В този модел устойчивостта на локалното се държи от три опори: частна памет, ритуална практика и говорни остатъци, които продължават да кодират различието, но не могат сами да го преведат в публичен политически език. Когато се появява прозорец на възможност – като през 1885 г. или 1915–1918 г. – локалната идентичност показва способност за бърза мобилизация, но затварянето на прозореца води до още по-плътна консолидация на държавната норма. Това обяснява защо след 1918 г. траекторията в Поморавието съвпада с познатите линии и от други региони, останали извън българските граници: публичното пространство се хомогенизира, а „неудобните“ памети се приватизират. Въпросът за „успешността“ на асимилацията следователно не се измерва с пълно заличаване, а с ограничаване на способността на общността да възпроизвежда своите институции; именно тук се разпознава ключовата последица – трансформацията на идентичността от институционална в интимна, от видима в шепнеща.

Историографски подходи, извори и полета на спор

Историографските прочити на съдбата на българите в Поморавието варират от национални наративи, които подчертават „правото“ на историческа принадлежност, до регионални и транснационални подходи, които акцентират върху смесеността, мобилността и конкуриращите се лоялности. Документалната база – от възрожденските преписи и църковните регистри, през европейски кореспонденции от XIX век, до административни архиви и дипломатически досиета от междувоенния период – позволява реконструкция на плътна картина, но същевременно поставя методологични предизвикателства: как да се чете „самоназванието“ в контекст на силна държавна норма, как да се претеглят свидетелства от различни етнополитически позиции, как да се свържат микроистории на фамилии с макрополитически решения. Съвременните изследвания, които прилагат инструментариума на историческата социолингвистика и на антропологията на паметта, предлагат продуктивен път: те изместват фокуса от „дали“ към „как“ – как институции произвеждат лоялност, как ритуали съхраняват различие, как изселничеството променя социалните мрежи. В този хоризонт Поморавието не се мисли като загубена „провинция“, а като зона на пренос на културни кодове, където българското присъствие се преобразува, но не изчезва; то оцелява като ресурс в диаспората, като пласт в топонимията, като архив в семейните чанти. Този извод не обезсмисля политическия въпрос за граници и права, но го пренаписва на езика на историческата сложност: съдбата на българите от Поморавието е резултат от пресичането на геополитика и всекидневие, където решенията на конференции и договори се реализират през дневника на учителя, регистъра на енорията и калкана на общинския чиновник.

Съдбата на българите от Поморавието просветлява механизмите, по които държавната власт превръща спорна гранична зона в „естествено“ свое пространство, като комбинира правни рамки, училище, Църква и икономически стимули в единна машина за производство на лоялности. От късновъзрожденските карти на паметта и екзархийските структури до Нишкото въстание, Сливница и краткия обрат през 1915–1918 г. траекторията показва повтаряем модел: прозорци на възможност се отварят, мобилизират локалния български ресурс и внезапно се затварят, след което следва цикъл от репресия и административна консолидация. След 1918 г. публичната видимост на българския код се свива, а идентичността се приватизира – оцелява в домашния говор, в родовата памет и в ритуала, но губи институциите, които я възпроизвеждат. Това преместване от институционална към интимна идентичност решава не юридическия, а социалния въпрос: общността не изчезва, а се пренарежда като памет, която трудно се превежда в публично действие.

Поморавието показва, че границите не само разделят, но и преподават: училищната стая и енорийският живот се оказват по-устойчиви от фронтовата линия, защото ежедневно нормализират език, разкази и символи. Административната „тихина“ на междувоенните години не означава съгласие, а успешно наслагване на навици, при което дори несъгласието се научава да говори тихо. Изселванията към България допълват картината, изтънчават социалната мрежа, през която българският код би могъл да се възпроизвежда, и създават диаспорна памет, която съхранява изворов материал, но рядко го превръща в политически капитал. Така асимилацията не се оказва еднократен акт, а процес на ежедневна педагогика, в който наградите за „правилно поведение“ се оказват по-ефикасни от санкциите.

Историографският урок е двоен. Първо, извън спорните национални наративи, Поморавието изисква изследователска оптика, която улавя дребните механики на властта – учебни програми, назначаване на учители, енорийски бюджети, общински поръчки – защото именно те правят геополитическите решения необратими в живота на хората. Второ, устойчивостта на локалното не се мери по силата на лозунга, а по продължителността на ритуала и дължината на родовата памет; тя оцелява там, където архивът на семейството, езиковият навик и обредността остават непрекъснати. В този смисъл българското присъствие в Поморавието не прекъсва, а се трансформира – от публична институционална мрежа в дискретна културна тъкан, която продължава да съществува и да се разчита от „своите“.

Практическата последица от този прочит насочва към три полета на действие: събиране и публикуване на семейни и енорийски архиви; систематична историческа социолингвистика на поморавските говори и тяхната диаспорна еволюция; антропология на паметта, която картографира ритуали, топонимия и микроспомени. Тези усилия не променят договори, но възстановяват контекст – и позволяват на историческата истина да бъде проверима, многогласна и емпатична. Именно така съдбата на българите от Поморавието престава да бъде „периферна бележка“ и се превръща в ключ към разбирането на балканската модерност: как държавата учи, как обществото забравя и как общностите помнят.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК