ДВИЖЕНИЕТО НА ФЕМИНИЗМА В ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ

Развитието на женските права в България през втората половина на XIX и първата половина на XX век протича бавно, неравномерно и често противоречиво. За разлика от някои западни страни, където женските движения възникват като масови социални и политически явления, в България процесът е по-скоро еволюционен, свързан с просветата, с промени в законодателството и с отделни инициативи на личности и организации. Женският въпрос не се появява като самостоятелна политическа кауза, а първоначално като част от по-широкия стремеж към културно и национално обновление.

Първоначално ролята на жената в българското общество е строго дефинирана – тя принадлежи на семейството, изпълнява домакински и възпитателни функции и няма достъп до публичния живот. Дори когато се обсъжда образованието на жените, то се аргументира основно с ползата за семейството и децата, а не с идеята за равноправие. Показателен е примерът с Петко Р. Славейков, който подкрепя девическото образование, но го вижда като средство за по-добро възпитание на бъдещите граждани, а не като право на жената.

Единствен Любен Каравелов формулира още в края на XIX век идеята за еманципацията – според него жената трябва да бъде поставена на равни начала с мъжа. Тази позиция обаче остава изолирана и дълго време няма влияние върху обществените нагласи.

Постепенно, с развитието на образователната система, появата на женски дружества и вестници, както и с навлизането на жените в някои професии, започва да се оформя основата на организирано движение. Но този процес е затруднен от законови ограничения, патриархални разбирания и вътрешни конфликти в самите женски среди.

I. Женското образование

1. Начало на девическите училища

По време на Възраждането образованието става основен инструмент за национално самоутвърждаване. Появяват се първите светски училища, които постепенно се разпространяват из българските земи. В тази среда възникват и първите девически училища. Те обаче не са равни на мъжките – тяхната програма включва основно елементарна грамотност, религия, морал и домакински умения. Целта е жената да бъде по-подготвена в рамките на традиционната си роля, а не да получи равни възможности за интелектуално развитие.

2. Практични, а не принципни аргументи

Дори привържениците на женското образование го подкрепят поради прагматични съображения. Според тях образованата жена ще възпита по-добре децата си, ще поддържа по-рационално домакинството и ще бъде полезна за обществото. Но никой не поставя въпроса дали жената има право на образование сама по себе си.

3. Изключението Любен Каравелов

Любен Каравелов е единственият възрожденски интелектуалец, който вижда образованието като средство за социално равенство. Той настоява, че жената трябва да бъде равнопоставена с мъжа и да участва в обществения живот. Неговите възгледи обаче остават без последователи и не влияят сериозно върху политическите решения.

4. Изравняване на средното образование (1898)

След Освобождението образователната система се институционализира. Девическите училища се развиват, но все още са по-кратки от мъжките. Едва през 1898 г. се приема закон, който изравнява продължителността на женското и мъжкото средно образование. Това е символичен, но важен акт – държавата признава, че жените могат да учат толкова дълго, колкото и мъжете.

5. Висше образование – ограничен достъп

Най-голямата стъпка напред е допускането на жени до Висшето училище (бъдещ Софийски университет) през 1901 г. Но допускането е ограничено – те са само „слушателки“, без право да полагат изпити и да получават дипломи. Това показва, че обществото допуска жената до знанието, но не ѝ признава формално равен статус.

II. Професии и трудова реализация

1. Ограничения в следосвобожденска България

Въпреки образователния напредък, достъпът на жените до професии остава силно ограничен. Обществото очаква жената да бъде най-вече домакиня или учителка. Работата в администрацията, правото, медицината и други професии с престиж е запазена за мъжете.

2. Първи пробиви

В началото на XX век жените получават право да упражняват адвокатска дейност и лекарска практика. Това е важен пробив, защото тези професии изискват висока квалификация. Макар и малко на брой, първите жени-лекари и адвокати доказват, че могат да се справят наравно с мъжете. Тези примери подготвят промяната в обществените нагласи.

3. Обществена реакция

Реакцията е противоречива. Част от обществото приема, че професионалното участие на жената е полезно. Други настояват, че това е „против природата“. Дебатът за професиите подготвя по-големия дебат за държавната служба и политическите права.

III. Жената и държавната служба

1. Законова забрана (1879)

Макар жените да постигат отделни успехи, държавната администрация остава недостъпна. Още през 1879 г. председателят на Народното събрание Петко Каравелов забранява назначаването на жени в държавни длъжности. Поводът е предложението да бъдат назначени две стенографки, но Каравелов отказва с аргумента, че „красивият им външен вид“ ще разсейва народните представители. Този пример показва, че дори образовани жени са възприемани през призмата на външност, а не на компетентност.

2. Десетилетия застой

Забраната от 1879 г. се прилага десетилетия наред. Жените са изключени от държавната служба, независимо от образование или професионални умения. Така държавата официално поддържа социалното неравенство.

3. Първи назначения (1909)

Първото изключение идва през 1909 г., когато две жени са назначени в столичното кметство като чистачки. Това символично показва колко ниско е нивото, от което жените започват да навлизат в държавната служба.

Скоро след това:

• Дирекцията на железниците и Върховният касационен съд назначават жени за разсилни;
• Българската народна банка назначава чиновнички в ипотечното отделение – първият малко по-сериозен успех.

4. Парадоксът на вътрешното министерство

Министърът на вътрешните работи Михаил Такев създава две места за жени, които да се занимават с разследване на престъпления, извършени от други жени. Това показва парадокс: жената може да участва в криминални дела, но официално все още няма достъп до държавни позиции на общо основание. Тези абсурдни ситуации разкриват нелогичността на системата и подготвят почвата за изискване на реални права.

IV. Първи опити за политическа активност

1. Вестник „Женски свят“ (1893)

Първите опити да се повдигне въпроса за избирателните права се появяват през 1893 г. във вестник „Женски свят“, издаван в Бургас. Редакторката посочва, че Конституцията не различава мъжки и женски граждани, което означава, че законово жените не би трябвало да бъдат изключени.

2. Юридически аргумент

Това е първият формулиран правен аргумент в полза на женските политически права. Той не е емоционален, а рационален: ако Конституцията не прави разлика, на какво основание жените са изключени от избори?

3. Самодискредитация

Въпреки този важен момент, вестникът се насочва към публикации за домакински съвети и здравни рецепти. Така сам подкопава своята политическа тежест и затвърждава представата, че жената е съсредоточена главно върху домашната сфера.

V. Начало на организираното женско движение

1. Ана Карима – първият ясен политически глас

Истинското организирано женско движение започва с Ана Карима – учителка и общественичка. Тя е първата, която формулира открито въпроса за избирателните права на жените, а не само за образованието или благотворителността.

2. Дружество „Съзнание“ (1897)

През 1897 г. Карима основава Софийско женско образователно дружество „Съзнание“. За пръв път женска организация има не само просветни, но и политически цели.

3. Вестник „Женски глас“ (1899)

През 1899 г. се създава вестник „Женски глас“, официален орган на дружеството. В първия брой ясно се заявява целта: „да се вдига умствено жената“ и „да се буди съзнанието, че тя е човек, член на обществото“. Това е качествена промяна в дискурса – жената е представена като гражданин.

VII. Български женски съюз (1901)

1. Обединение на 27 дружества

До началото на XX век в различни градове вече съществуват множество женски дружества – образователни, културни, благотворителни. Те действат самостоятелно, без обща програма и координация. Постепенно активните жени осъзнават, че без обединение техните усилия остават ограничени и локални. Затова през юли 1901 г. се създава Български женски съюз, който обединява 27 дружества от страната. Това е първият опит за национална женска организация.

Създаването на съюза е важна стъпка – от отделни инициативи се преминава към централизирана структура с ръководство, устав и официални цели. Така женското движение придобива по-голяма видимост и възможност да влияе върху обществения дебат.

2. Лидери и политически връзки

Начело на съюза застава Ана Карима, а в ръководството влизат съпругите на някои от най-влиятелните политици в страната:

• Мария Джидрова (съпруга на социалдемократа Петър Джидров)
• Юлия Малинова (съпруга на демократа Александър Малинов)
• Кина Конова (съпруга на социалиста Андрей Конов)
• Вела Благоева (съпруга на лидера на социалистите Димитър Благоев)

На пръв поглед това е предимство – тези жени имат достъп до политически кръгове и могат да влияят чрез своите съпрузи. В действителност обаче същият този фактор създава напрежение.

3. Нереализиран потенциал

Вместо да използват своите позиции за обща кауза, ръководните фигури често поставят лични и идеологически различия над организацията. Съюзът никога не успява да изработи напълно единна стратегия. Макар да има потенциал да бъде силна структура, той често е парализиран от вътрешни борби.

VIII. Вътрешни конфликти и разцепления

1. Напускането на социалистките (1903)

Още през 1903 г. настъпва първият сериозен разрив. Социалистките Кина Конова и Вела Благоева напускат съюза, недоволни от посоката му. Причината е, че те смятат женския въпрос за част от по-широката социална борба и не приемат умерената линия на съюза.

2. Леви женски организации

След напускането си те създават свои отделни структури:

• Социалистически женски съюз (1914)
• Женски социалдемократически съюз (1921)

Тези организации издигат тезата, че проблемите на жените могат да се решат само при падането of капитализма. Това превръща женския въпрос в идеологически инструмент и ограничава достъпа им до по-широка обществена подкрепа.

3. Идеологизацията като пречка

Идеологическите разделения отслабват женското движение. Вместо да се води обща кампания за конкретни права, различните групи се конкурират помежду си. Това води до загуба на обществен авторитет и затруднява постигането на реални резултати.

4. Преместването на „Женски глас“ в Бургас (1905)

През 1905 г. вестник „Женски глас“, официалният орган на съюза, е преместен в Бургас. Там контрола поемат Юлия Малинова и Жени Божилова-Патева. Това показва промяна в ръководството и нова линия на действие.

5. Позициите на Малинова и Божилова-Патева

Жени Божилова-Патева остро критикува законодателството, което приравнява жените с „умопобърканите, малолетните и тежките престъпници“. Въпреки това, нейната позиция по въпроса за избирателното право е често непоследователна. Обикновено тя твърди, че първо жените трябва да получат равенство в обществения живот, а после да се борят за политически права.

6. Напускането на Ана Карима (1906–1908)

Изолирана и несъгласна с новата линия, Ана Карима напуска съюза около 1906 г. През 1907 г. създава списание „Родна струя“, а през 1908 г. основава Съюз на напредничавите жени „Равноправие“ със собствен печатен орган. Това е първата структура, която ясно поставя равноправието като основна цел.

IX. Периодът след Първата световна война

1. Промяна в тона

След войната женските организации стават по-категорични в исканията си. Те вече не призовават за „постепенно развитие“, а настояват за конкретни права. Техните изказвания стават по-аналитични и критични към политическите структури.

2. Критика към „постепенното даване на права“

Жените отбелязват, че обещанията за постепенност напомнят на поведението на възрожденските чорбаджии, които чакали „милост от падишаха“. Това сравнение цели да покаже, че политиците умишлено отлагат решенията.

3. Стамболийски и избирателните права на циганите (1921)

През 1921 г. министър-председателят Александър Стамболийски дава избирателни права на циганите, позовавайки се на техните заслуги във войната. Но жените, въпреки участието си в военни дейности (медицински сестри, помощници и др.), не получават нищо.

4. Репликата за трудовата повинност (1923)

През 1923 г. Стамболийски заявява, че ще помисли за правата на жените едва когато те участват в трудовата повинност. Това изказване е възприето като унизително и показва нежеланието на властта да разглежда жените като равноправни граждани.

X. Първият реален политически пробив (1937)

1. Наредба-закон от 18 януари 1937 г.

Въпреки съпротивата, дългогодишният натиск дава резултат. През 1937 г. се приема Наредба-закон за избиране членове за общинските съвети. Според него всички български поданици – мъже и жени – навършили 21 години имат право да гласуват в общински избори.

2. Ограничителни условия

За жените обаче има допълнително изискване: те трябва да бъдат омъжени и майки от законен брак. Това показва, че държавата дава право не на жената като индивидуален гражданин, а на жената в семейната ѝ роля.

3. Информационна кампания

След приемането на закона са организирани събрания, инициативи и позиви, които трябва да информират жените за новите им права и задължения. Обяснява се как функционира общината и как да се избират кандидати. Това е първата по-системна подготовка на жените за политическо участие.

4. Реакции в печата

Вестниците „Зора“ и „Утро“ публикуват иронични карикатури за „гласуващите жени“. Обществото все още не приема нормално тази промяна. Въпреки това в „Женски глас“ се изразява задоволство – за първи път жените реално участват в избори, макар и ограничено.

5. Значение

Законът от 1937 г. е първият официален пробив в политическите права на жените. Макар и непълен, той показва, че женското движение е постигнало конкретен резултат. Това създава прецедент и подготвя почвата за следващата стъпка.

XI. Пълни избирателни права и парадоксът (1945–1947)

1. Законът от 15 юни 1945 г.

На 15 юни 1945 г. жените получават активно и пасивно избирателно право без ограничения. Това означава, че могат да гласуват и да бъдат избирани на всички нива. Това е най-голямата политическа промяна.

2. Програмата на Отечествения фронт (1944)

Тази промяна не е внезапна. Тя е заложена още в програмата на Отечествения фронт от 17 октомври 1944 г. Новата власт се нуждае от широка подкрепа и включва жените в политическия процес.

3. Димитровската конституция (1947)

Димитровската конституция (1947 г.) окончателно гарантира равноправието между мъже и жени по закон. Включени са права за труд, образование, участие в управлението.

4. Парадокс: жените получават права, но губят самостоятелност

Иронията е, че точно когато жените получават пълни права, Българският женски съюз и всички подобни организации са забранени. Новият режим централизира политическия живот и не допуска независими граждански структури. Жените вече имат права „на хартия“, но вече нямат собствено движение, което да ги защитава или формулира самостоятелни позиции.

5. Постигната цел, но загубен глас

Така се стига до парадокс: целите, за които женските организации се борят десетилетия, са реализирани именно когато самите те са отстранени от обществената сцена. Равенството е постигнато „отгоре надолу“, а не „отдолу нагоре“.

Развитието на женските права в България преминава през няколко основни етапа:

1. Образование – първоначално ограничено, после изравнено; допускане до университет като слушателки.
2. Професии – допускане до отделни мъжки професии (адвокат, лекар).
3. Държавна служба – законова забрана (1879), първи назначения чак през 1909 г. на най-ниски длъжности.
4. Организация – създаване на дружества, вестници, Български женски съюз.
5. Вътрешни препятствия – лични конфликти, идеологически разделения, непоследователност.
6. Политически пробиви – ограничено право на глас (1937), пълно избирателно право (1945).

Процесът е белязан както от външни бариери (законодателни ограничения, патриархални нагласи), така и от вътрешни (разцепления, различни стратегии, зависимост от политически фигури). Женските права не се постигат чрез масови протести или революционни действия, а чрез дългосрочно настояване, преса, инициативи и участие в обществения живот.

Особен парадокс е, че пълното равноправие идва едва когато политическата система става авторитарна и не допуска независими граждански организации. Така жените получават правата си, но губят автономния инструмент за тяхното отстояване.

Българският модел показва, че развитието на женските права е сложен процес, в който просветата, социалните промени, политиката и организационната култура са тясно свързани. Жената преминава дълъг път – от „майка и домакиня“ до „гражданин с пълни права“ – но този път не е линеен, а изпълнен с компромиси, забавяния и дори иронични обрати.

Именно тази сложност прави историята на българските женски права важна част от общото развитие на българското общество.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК