РОЛЯТА НА ВЕЛИКОТО НАРОДНО СЪБРАНИЕ В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

Великото народно събрание (ВНС) е българският конституционен инструмент за решаване на въпроси с върховна държавноправна значимост: промяна на основния закон, преразглеждане на формата на държавно управление, определяне на държавното устройство и санкциониране на териториални изменения. То не е „по-висша“ камара, нито периодично действащ парламент, а извънреден представителен орган, който се свиква само когато възникне необходимост от решения, надхвърлящи пределите на обикновеното законодателстване. Историята на българските ВНС показва двойствената природа на тази институция: от една страна – средство за концентриране на върховната народна воля при ключови повратни моменти; от друга – инструмент за юридическа легитимация на вече взети политически решения или за укрепване на персонализиран режим. Различните конституционни епохи – Търновската конституция (1879), Димитровската конституция (1947), Живковата конституция (1971) и действащата Конституция от 1991 г. – моделират по свой начин както основанията, така и процедурите, състава и обхвата на правомощията на ВНС. Тъкмо в тази историко-правна динамика може да се разчете реалната функция на ВНС: то отразява равнището на политическия плурализъм, степента на конституционна култура и конфигурацията на властовите центрове във всеки конкретен момент.

I. Конституционен статут и правомощия

Кратко въведение: Разбирането за ВНС е неделимо от конкретната конституционна рамка. В различните основни закони на България ВНС или се предвижда с ясно очертани компетентности и състав, или изобщо липсва като институт. Проследяването на тези промени позволява да се види как правото следва политиката и как политиката използва правото, за да конструира легитимност.

Търновската конституция и доктрината за „конституционното извънредно“

Търновската конституция от 1879 г. въвежда ВНС като извънреден представителен орган с компетентност върху най-висшите държавни въпроси, включително териториални изменения и ревизии на самата конституция, както и монархически въпроси като избор на владетел при липса на наследник и полагане на клетва. Логиката е класическа за либералния конституционализъм на XIX век: основният закон може да се коригира само от орган, който репрезентира народа в разширен състав и при специални процедури, за да се избегне изкушението на обикновеното мнозинство да прекроява конституционната архитектура според моментната конюнктура. Членовете на ВНС са „двойно“ повече от тези на обикновеното събрание, защото представителството следва демографски параметър („по един представител на десет хиляди души“ по първоначалната формула), при което с увеличаването на населението нараства и обемът на легитимиращата маса. В този модел ВНС е не само правно, но и символно превъзходство по представителност. Именно затова Търновската конституция свързва с него ключови суверенни актове: промяна на конституцията, териториални корекции, монархически решения и регентство. Така, от самото начало, българският конституционализъм „закотвя“ върховните актове в извънредно представителство, което да надхвърля партийния хоризонт на всекидневното законодателство и да обвърже бъдещето на държавата с по-широк консенсус, изразен чрез по-голяма численост и по-тържествена процедура.

Премахнатото извънредно: 1947 и 1971 като кодификация на еднопартийна нормалност

След 9 септември 1944 г. новата политическа реалност постепенно трансформира конституционната форма. Димитровската конституция от 1947 г. не предвижда ВНС, а концентрира учредителната и законодателната власт в рамките на еднопартийна система, в която „извънредното“ представителство е концептуално излишно: когато политическата воля е монолитна, не е нужна отделна, по-представителна инстанция за ревизия на основния закон. Живковата конституция от 1971 г. продължава тази линия: липсата на ВНС юридически кристализира фактическото превъзходство на партията-държава над процедурните гаранции за конституционно самокоригиране. Отсъствието на ВНС в тези два основни закона не е техническа лакуна, а идеологическа теза – конституцията е продукт и инструмент на политическото цяло, а не договор, чието изменение изисква особено представителство и изключителни мнозинства. Практическата последица е, че промените в основния закон се извършват в рамките на контролирано „обикновено“ законодателство, при което ролята на обществения плурализъм и изборния мандат е сведена до ритуал.

Възстановяване и конкретизация: 1990–1991 като преход към модерна учредителна процедура

С разпадането на еднопартийната система възниква нужда от възстановяване на извънредния учредителен механизъм. През 1990 г. с конституционни изменения в тогава действащия основен закон се предвижда свикване на ВНС с точно фиксиран състав от 400 депутати – за първи път числеността не следва демография, а е закована като константа, за да се постигне предвидимост на процедурите и изборната техника. Седмото ВНС (1990–1991) изработва и приема действащата Конституция от 12 юли 1991 г., която в чл. 158 и сл. отново кодифицира ВНС като орган за приемане на нова конституция, за изменения в територията и ратификации, които предполагат такива изменения, както и за преосмисляне на формата на държавно управление и устройството на държавата. Съставът остава 400 народни представители, а материалният обхват е изрично изброен, за да се запази висок праг на „конституционно извънредно“. В този вид ВНС е институционализиран коректив срещу прибързани, мнозинствени, но краткоживотни амбиции да се прекрояват основните устои на системата.

II. Институционална архитектура и процедурни механизми

Кратко въведение: ВНС е не само идея за „повече представителност“, а и конкретна процедура: кой го свиква, как се избира, как заседава, как гласува, какъв е прагът на легитимност. Тези елементи, често подценявани, решават дали ВНС ще бъде арена на широк консенсус или платформа за формализиране на вече постигнат властови резултат.

Свикване и дневен ред като техника на контрол върху учредителната власт

В класическия търновски модел свикването на ВНС е обвързано с инициатива на короната и правителството, като специфичните поводи – избор на владетел, регентство, конституционни изменения, териториални въпроси – се оформят чрез актове на изпълнителната власт. В този пункт се корени първият източник на институционален контрол: този, който формулира дневния ред, рамкира и изхода. Исторически примери показват, че още при Второто ВНС (1881) дневният ред е използван за суспендиране на конституцията и за въвеждане на Режима на пълномощията; при Петото ВНС (1911) – за разширяване на прерогативите на монарха. В съвременния модел (1991 г.) инициативата за свикване минава през по-сложни конституционни филтри, но логиката остава: капсулирането на компетентността в чл. 158 предполага, че мотивите, аргументацията и времето на свикване са решаващи за обхвата на ревизията. Така процедурният детайл – кой и как формулира въпроса към народа чрез ВНС – се превръща в стратегически лост, чрез който политическите елити канализират учредителната енергия към желан изход.

Състав, избор и мнозинства като инфраструктура на легитимността

Удвояването на числеността спрямо обикновен парламент се оправдава с „максимална“ представителност, но това е смислено само ако изборната система реално отразява множествеността на обществени интереси. При ранните ВНС избирателната практика е ограничена от цензове и от административен натиск, което отслабва корективния потенциал на удвоената численост. През 1990 г. смесената избирателна система и големият персонален състав от 400 депутати целят да комбинират плуралистична представителност с възможност за конструиране на устойчиви мнозинства за конституционни решения. Самите квоти за приемане – квалифицирани мнозинства за основни разпоредби – са част от „инженерията“ на легитимността: колкото по-висок е прагът, толкова по-шумоустойчив е резултатът спрямо моментни политически вълни. Но високите прагове имат и цена: те могат да стимулират блокажи, да изискват трансакционни компромиси и да превърнат конституционната политика в продължителен пазар на вето-играчи, което износва обществения ресурс на доверието в самата процедура.

Място, ритуал и публичност като конституционна символика

От Учредителното събрание във Велико Търново до седмото ВНС със символично откриване във Велико Търново, а после заседания в София, пространствената хореография на ВНС не е случайна. Изборът на място, ритуалът на откриването, присъствието на висши духовни и държавни лица и протоколът на клетвите конструират публична символика на „висш акт“. Тази символика може да укрепва доверието, когато съдържанието е резултат от реален плуралистичен процес, но може и да маскира предрешеността, когато ВНС е употребено като печат за легитимиране на властови цели. Историческият опит на България съдържа примери и за двете: от формалистичното избиране на Александър Батенберг през 1879 г. при предрешена воля на Великите сили до драматичното, противопоставено и все пак учредително изработване на Конституцията от 1991 г. под натиска на многослойна икономическа и политическа криза.

III. Ранните велики народни събрания, 1879–1911: между легитимация и персонален режим

Кратко въведение: Първите пет ВНС концентрират целия спектър на учредителната политика в младата българска държава – от легитимация на владетел до суспендиране на конституцията и разширяване на монархически прерогативи. Този цикъл показва как институцията може да бъде едновременно гаранция за законност и инструмент за концентриране на власт.

Изборът на владетел и външнополитическите зависимости като ограничители на суверенитета

Първото ВНС (април–юни 1879) има почти изцяло формален характер: изборът на Александър Батенберг е предварително съгласуван с Великите сили, а заседанията, председателствани от бившия екзарх Антим I, по-скоро ритуализират международно наложена конфигурация. Това не означава институционална празнота – напротив, ВНС демонстрира, че върховните актове трябва да минават през представителен филтър, дори когато резултатът е предрешен. Третото ВНС (1886–1887) оголва напрежението между конституционната форма и геополитическата реалност: след абдикацията на Батенберг парламентът лавира между кандидатури, вкл. Валдемар Датски, и руско вето, докато стигне до Фердинанд Сакскобургготски. Учредителната воля на ВНС се оказва вписана в пространство, където външнополитическите зависимости ограничават спектъра на възможното. Така ранните ВНС дават урок по „реализъм на суверенитета“: юридическата компетентност е пълна, но политическият избор е ограничен.

Режимът на пълномощията и конституционната еластичност като риск за либералния ред

Второто ВНС (лято 1881) е учебникарски пример за употреба на извънредната учредителна процедура за ерозия на либералния конституционализъм. В условия на извънредно положение, при силен административен натиск и участие на армията на места, „правилните“ депутати в Свищов гласуват суспендиране на Търновската конституция и делегират на княза правото да управлява с укази за седем години. Формално погледнато, ВНС взема решение; материално погледнато, то легитимира персонален режим, който окачва либералната тъкан на основния закон. Това събитие кристализира основния риск на всяко ВНС: когато контролът върху изборния процес и дневния ред е в ръцете на изпълнителната власт, извънредната процедура може да се превърне в правна „драга“ на политическа воля, насочена срещу самите гаранции на конституционния ред. Режимът на пълномощията пада през 1883 г., но остава като предупреждение за еластичността на учредителните механизми, когато демократичните контрапондери са слаби.

Ревизиите от 1893 и 1911 и инкременталната монархизация на системата

Четвъртото ВНС (май 1893) и Петото ВНС (юни–юли 1911) разкриват „меки“ техники на конституционна промяна, чрез които постепенно се пренастройват равновесието между короната и парламента и символният облик на върховната власт. През 1893 г. мандатът на обикновеното събрание се увеличава от три на пет години, намалява се представителността на депутатите (един на 20 000 вместо на 10 000 души) и се променя официалното обръщение към монарха, укрепвайки символичния капитал на короната. През 1911 г. Фердинанд вече е „Негово величество цар на българите“, а ревизиите в чл. 17 укрепват контрол върху външната политика, като уведомяването на парламента за международни договори се поставя под дискреция „щом интересите и сигурността на страната допущат“. Формално остава рамката на конституционната монархия; материално балансът се измества към изпълнителната власт и короната. Това са инкрементални промени, но кумулативният им ефект е монархизация на системата при запазена парламентарна фасада – развитие, което ще се окаже значимо в навечерието на войните и кризите на държавността през първата половина на XX век.

IV. Великото народно събрание в авторитарната и посткомунистическата епоха, 1946–1991

Кратко въведение: Втората половина на XX век прекъсва търновската доктрина за извънредно представителство. ВНС изчезва от правния хоризонт на 1947 и 1971 г., за да бъде възстановено като инструмент на прехода през 1990–1991 г. Този цикъл показва как институтът е чувствителен към режима: еднопартийната държава няма нужда от него, плуралистичният преход го изисква.

Шестото ВНС и отмяната на либералната традиция под формата на „конституционен парламентаризъм“

Шестото ВНС (1946–1949) фигурира в историческата памет като симптом на прехода към еднопартийна система. Формално то заседава дълго, но фактически действа в нарушение на действащата тогава Търновска конституция, поемайки функции и на обикновено събрание; в хода на работата опозицията е маргинализирана чрез арести и отстранявания, а на 4 декември 1947 г. се приема нов основен закон – Димитровската конституция – която окончателно прекъсва либералната традиция на извънредно представителство. Парадоксът е, че „Велико“ по име събрание се използва, за да изведе система, която принципно не допуска извънредни учредителни органи отвъд контролирания парламент. Това превръща случая в юридическа мостова конструкция: чрез ВНС се преминава от конституционен плурализъм към кодифицирана еднопартийност, като самото ВНС изгаря зад себе си моста. Така в периода 1947–1989 г. отсъствието на ВНС не е празнина, а идеологически принцип, който отрежда на конституцията ролята на нормативна обвивка на партията-държава.

Седмото ВНС и учредителният компромис на 1991 като възстановяване на конституционния плурализъм

Седмото ВНС е антипод на шестото. Свикано на 10 юли 1990 г., то заседава до октомври 1991 г., със символично откриване във Велико Търново и реална работа в София – жест към приемствеността и знак за възстановяването на конституционната традиция. Политическият контекст е изключително турбулентен: икономически колапс, социално напрежение, конфликт на легитимности между наследената комунистическа партия и новите опозиционни сили, уличен натиск и очаквания за бърза демократизация. В тези условия ВНС е едновременно форум за конфликт и лаборатория за компромис: чрез смесена избирателна система и широк състав се търси висока представителност; чрез процедурата на квалифицирани мнозинства се цели устойчивост на решенията; чрез въвеждането на институции като президентството и конституционния съд се изграждат нови баланси на власт. Резултатът – Конституцията от 1991 г. – кодифицира разделението на властите, плурализма, защитата на основните права и процедурите за бъдещи конституционни изменения, включително реституцията на ВНС като извънреден орган по чл. 158. Този акт е учредителен не само юридически, а и политически: той възстановява идеята, че върховните промени изискват върховна представителност и несводима до дневната конюнктура легитимност.

V. Съвременно значение и основания за свикване след 1991 година

Кратко въведение: ВНС, възстановено от Конституцията от 1991 г., съществува в един нов политически и правен контекст. То вече не е инструмент за избор на монарх или легитимация на властови преврат, а процедурна гаранция за стабилност на конституционния ред. Въпреки това идеята за свикване на ново ВНС периодично възниква в обществения дебат, особено при кризи на доверието в институциите или при предложения за „рестарт“ на държавата. За да се разбере реалната му функция днес, е необходимо да се анализират както нормативните му основания, така и политическите предпоставки, които биха направили свикването му оправдано.

Правната рамка на действащата Конституция: ограничена компетентност и високи прагове

Според чл. 158 на Конституцията от 1991 г. ВНС може да бъде свикано само за няколко точно определени въпроса: приемане на нова конституция, промяна в територията на страната и ратифициране на международен договор, предвиждащ такава промяна, промени във формата на държавно управление (монархия или република) и във формата на държавно устройство (федерация или унитарна държава), както и изменения в някои конкретни разпоредби, посочени в чл. 158, т. 1–5. Това изброяване е изчерпателно и има защитен характер: то предотвратява възможността обикновено Народно събрание да се самоназначи като учредителен орган. Високите квалифицирани мнозинства – две трети за решението за свикване и две трети за приемането на текстове – превръщат ВНС в орган, достижим само при широк обществен и политически консенсус. По този начин ВНС служи не за честа употреба, а като предпазен механизъм срещу конституционна нестабилност и популистки импулси към „нова държава“ при всяка смяна на властта.

Политическата култура на прехода и илюзията за „учредителен рестарт“

След 1991 г. периодично се появяват инициативи за свикване на ВНС, най-често с мотиви за „рестарт“ на системата – премахване на „модела на прехода“, въвеждане на президентска република, или изцяло нова конституция. Политическият импулс зад тези идеи често е симптом на недоволство от функционирането на институциите, а не от самия конституционен текст. Така се получава подмяна на диагнозата: вместо да се подобрява приложението на закона, се търси спасение в символичен „нов основен закон“. Историческият опит обаче показва, че нито едно ВНС не е успяло да реши структурен проблем чрез самото си съществуване – решаващ е контекстът, в който се свиква, и степента на обществения консенсус. Затова в съвременните условия ВНС има смисъл само при фундаментален, консенсусно осъзнат въпрос за характера на държавата – например при евентуален преход от република към конституционна монархия или при загуба на територия вследствие на международен договор. Извън тези случаи то би било институционален лукс, лишен от практическа цел.

Конституционната стабилност като постижение и изпитание

Три десетилетия след приемането на Конституцията от 1991 г. България никога не е свиквала ново ВНС – показател за стабилност на конституционния модел, но и за натрупан институционален консерватизъм. От една страна, устойчивостта на основния закон гарантира предвидимост и защита от прибързани експерименти. От друга, липсата на широк обществен дебат по смисъла на ВНС може да се чете и като индикатор за дефицит на конституционна култура: самото понятие „учредителен процес“ се е редуцирало до политически лозунг. Истинското значение на ВНС днес е именно в тази му латентност – то не е орган за действие, а институционален резерв, символ на върховната народна воля, който напомня, че дълбоките промени в държавата изискват повече от парламентарно мнозинство: изискват нов обществен договор.

VI. Сравнителен анализ: ВНС и учредителните събрания в други държави

Кратко въведение: За да се разбере уникалното място на ВНС в българската политическа традиция, полезно е да се съпостави с други форми на учредителна власт – френската, германската, италианската и испанската. Макар всички те да изразяват върховната народна воля, механизмите им на легитимация и ограниченията им спрямо обикновените парламенти се различават съществено.

Френският и германският модел: учредителна власт под контрол на правовата държава

Френската традиция от XVIII–XIX век прави ясно разграничение между „учредителна власт“ (pouvoir constituant) и „учредени власти“ (pouvoirs constitués). Учредителната власт принадлежи на народа и може да се прояви само при основен прелом – революция или радикален преход. Затова във Франция учредителните събрания не са институционализирани органи, а исторически събития (1789, 1848, 1946). Германия, напротив, след 1949 г. избира обратния подход: Основният закон (Grundgesetz) не предвижда „велико събрание“, а създава механизъм за трудна, но възможна ревизия от Бундестага и Бундесрата. Учредителната власт е сведена до историческа точка – 1949 г. – и след това се институционализира в рамките на правовата държава. В този смисъл българският модел на ВНС представлява компромис между френската идея за върховна народна воля и германската идея за правна предвидимост: извънреден орган, но все пак подчинен на конституционна процедура.

Италианският и испанският пример: преходни учредителни модели

Италия след 1946 г. свиква Учредително събрание за приемане на нова конституция след падането на монархията. След това конституцията не предвижда повторно свикване на подобен орган – промени се правят чрез специална парламентарна процедура с двойно гласуване и референдум. Испания (1978) също преминава от диктатура към демокрация чрез конституционен процес, проведен от обикновени, но „учредителни“ кортеси. И в двата случая върховният акт на учредяване е еднократен, а след това законът урежда труден, но ясен път за ревизия. България се различава, защото запазва „постоянна“ институция за бъдещи учредителни промени – ВНС – като потенциал за мирен преход от една форма на държавност към друга без революция. Това прави българския модел по-гъвкав, но и по-податлив на политическо изкушение за злоупотреба с извънредното.

Балканският контекст и българската особеност

В балкански контекст ВНС е уникален феномен. Нито Гърция, нито Сърбия, нито Румъния запазват институция с такъв конституционен ранг. Това е продължение на Търновската традиция, в която учредителната власт се обвързва с идеята за народно представителство, а не с монархическа или партийна санкция. По тази причина ВНС може да се разглежда като най-дълговечния конституционен механизъм за легитимиране на върховната промяна в държавата на Балканите – от 1879 до днес. Тази устойчивост обаче има своята двойнственост: колкото повече се запазва формата, толкова повече се изменя съдържанието – от инструмент на монархическата политика през средство на комунистическа трансформация до символ на демократичен консенсус.

VII. Предимства и рискове на Великото народно събрание като механизъм за конституционни реформи

Кратко въведение: Всеки извънреден орган, който притежава правомощия да променя самите основи на държавата, носи едновременно стабилизиращ и разрушителен потенциал. ВНС не е изключение – неговите достойнства и опасности са огледални.

Предимствата: върховна легитимност и защита на конституционната стабилност

Основното предимство на ВНС е легитимационното му превъзходство. Когато промяната на конституцията се извършва от орган с двойно по-широко представителство и със специална процедура, резултатът има по-висока устойчивост във времето. Това е особено важно в общества с историческа склонност към политическа поляризация и недоверие към институциите – каквото е българското. ВНС може да служи и като механизъм за канализиране на социално напрежение: вместо улицата да диктува промяната, тя се институционализира в легален форум. Така ВНС е инструмент за „цивилизован преход“ – чрез него България успя да премине от тоталитарна към демократична система без насилие.

Рисковете: инструментализация, популизъм и подмяна на учредителната воля

Най-големият риск е политическата инструментализация. Историята на Второто и Петото ВНС показва как чрез извънреден орган може да се узакони вече наложен режим. В съвременен контекст опасността е популистка: свикването на ВНС може да се използва като символен акт за „рестарт“, без реално съдържание. Така извънредният механизъм се превръща в спектакъл на политическото недоволство, а не в сериозна конституционна процедура. Друг риск е самата му тежест: процесът е бавен, скъп и труден за управление, което го прави уязвим на институционална умора и обществен цинизъм. Когато ВНС се превърне в обект на партиен пазар, върховната му легитимност ерозира и ефектът му става обратен – вместо да консолидира, разделя.

Балансът между стабилност и промяна

Истинската стойност на ВНС е в това, че поставя висока бариера пред конституционната промяна, без да я прави невъзможна. То е резервен механизъм за времена, когато общественият консенсус е толкова голям, че обикновеното Народно събрание не може да го побере. Именно тази „редка употреба“ е знак за неговата зрялост. Когато едно общество може да живее дълго без нужда от ВНС, това не е институционален дефицит, а доказателство за стабилност на общественото съгласие около основния закон.

Великото народно събрание е не просто историческа реликва от Търновската конституция, а жива институция, която концентрира философията на българския конституционализъм: идеята, че върховните решения за държавата трябва да се вземат при върховна представителност. От избора на първия княз до приемането на Конституцията от 1991 г. ВНС е огледало на българската политическа еволюция – от зависимост към самостоятелност, от авторитарна принуда към демократичен консенсус. Неговата роля в историята е двойствена: то е било както инструмент на властта, така и инструмент на свободата. Днес ВНС остава институционален символ на последната дума на народа – рядко произнасяна, но винаги възможна. И именно в тази възможност се съдържа неговото съвременно значение: то напомня, че над всяка власт стои едно по-голямо съгласие – съгласието на нацията да съществува като държава под върховен закон.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК