КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД НА ЗЕЛЕНИЯ ГРАФ (1364–1367)

Към средата на XIV век кръстоносната идея отново набира енергия в Западна Европа, но съдържанието ѝ вече е качествено различно: престижът на „възвръщането на Светите земи“ служи като реторичен ресурс, зад който стоят изтънчени икономически интереси, морски логистики и папска властова геометрия. След трайното османско усядане на Балканите, започващо с Цимпе (1352) и Галиполи (1354), пространството между Егейско море, Проливите и Долния Дунав се превръща в нов театър на западно вмешателство. Византийският василевс Йоан V Палеолог търси опора извън собствената си изтощена държава и влиза в кореспонденция с папа Урбан V, обещавайки църковно подчинение; Венеция и Генуа калкулират печалбите и риска на галерните конвои; Унгария под Лайош I Велики измерва християнския патос с целите на своята регионална хегемония. На този фон походът на Амадей VI Савойски – „Зеленият граф“ – се ражда като амбициозен, личностно мотивиран проект, който едновременно резонира с идеята за кръстоносие и разобличава нейните късносредновековни трансформации.

I. Контекстът на късната кръстоносна идея и средиземноморските интереси

Преосмислянето на кръстоносната реторика в XIV век

Към 1360-те години кръстоносната реторика продължава да мобилизира елитно въображение, но реалните ѝ двигатели са пренаредени. Папството вижда в нея средство за укрепване на универсалните претенции на Рим и за дисциплиниране на периферни – и вече подозрителни – християнски центрове като Константинопол. Морските републики Венеция и Генуа преценяват всеки „удар срещу неверниците“ през сметката на превоз, ескорт и търговска дестинация, защото галерите не просто транспортират рицари, а отварят и затварят пазари, диктуват темпоралността на войната през сезоните на вятъра и фрахта, и прехвърлят изчислим риск върху политическия клиент. Постепенно се оформя модел: религиозният лозунг легитимира, но икономическо-логистичната матрица определя възможното – кои пристанища ще бъдат „кръстоносни“, как ще се снабдяват гарнизони, кой ще печели от доставка на зърно и откупни плащания. Тъкмо затова Галиполи и Проливите се превръщат в стратегически център: който контролира флотския прагов вход към Черно море, контролира разклонението между кръстоносие и търговия, между „ревност към вярата“ и добре осчетоводен наем на веслите. В този нов контекст кампания, наричана „кръстоносна“, не е длъжна да гледа към Йерусалим; достатъчно е да е оправдана с дисциплиниране на „схизматици“ и възпиране на османското напредване – при условие, че морската сметка излиза.

Балканите като лаборатория на геополитически компромиси

Османското усядане след 1352–1354 разтваря балканско поле, в което всеки играч допуска, че победата не е непременно изтласкване на турците, а предимство спрямо съседи. Византия търси външна протекция срещу цена, която може да бъде църковна унификация или териториални отстъпки; Унгария преследва дунавска дъга на влияние, която да контролира преходите от Трансилвания към Тракия; Венеция играе срещу Генуа по линията на Проливите и търси обезопасени канали за зърно и вино; папството превръща всяко обещание за уния в инструмент за дисциплина. Оттук нататък „кръстоносният“ аргумент се явява като общ знаменател на различни програми. Той е универсалният език, на който се съгласуват несъвместими интереси: унгарската идея за поход става убедителна за Рим, ако включва покоряване на византийската „упоритост“; византийската молба за помощ става слушаема, ако съдържа гаранция за подчинение; венецианската готовност да „служи на Христос“ се проявява, ако корабните екипажи и командването не излизат от нейната юрисдикция. Парадоксът на тази съгласуваност е, че колкото повече актьори споделят лозунга, толкова по-малко синхрон се постига в операциите: тактиката се разминава, логистиката се фрагментира, а полето на войната се пълни с „правилни цели“, които не са османски.

От Галиполи към Черно море: преначертаване на приоритетите

Галиполи става символна и реална точка на пренареждане на приоритетите. Ако предходните столетия изискват конвои към Сирия и Палестина, 1360-те години преместват акцента към Проливите, където османското присъствие създава постоянна заплаха за византийската столица и за търговските мостове през Босфора. За западните сили е изгодно да разполагат „кръстоносни флотилии“ близо до лона на собствените им складове и финансови къщи; за папството – да свърже „защитата на Константинопол“ с цената на унията; за местните владетели – да монетизират пропускането или възпрепятстването на чужди войски. Така логистиката на Черно море и Егейско море диктува стратегията: победите се измерват с падането на крепости по брега и с контрол над заливи и полуострови, не с „очищаване на Светите земи“. Затова и походът на Савойски, макар да се представя като удар по турците, концентрира усилия върху българското крайбрежие: съюзите и блокажите по суша принуждават галерите да търсят „по-лесни“ цели – пристанища, които захранват цялата балканска геометрия.

II. Папството, Византия и условието за уния

Писмата на Урбан V и подозрението към византийската искреност

Йоан V Палеолог се обръща към папа Урбан V с обещание, което Рим желае да чуе от десетилетия: признаване на католическото върховенство. Папската канцелария приема – но не се доверява. Натрупаният опит от предишни „униатски“ епизоди учи Рим да чете византийското обещание като инструментална реторика, с която Константинопол търси западни гарнизони, докато запазва богословското си самочувствие. Инструкцията до Лайош I – ако византийците откажат да се подчинят, „да бъдат добавени с груба сила“ – изразява именно този прагматичен скепсис. Рим не разчита на доброволно единение; той изисква резултат и санкционира употребата на сила срещу „схизматиците“, стига тя да се разиграва под кръста и да носи послушание. В този момент униятният въпрос престава да бъде чисто богословски; той се превръща в оперативна предпоставка за коалиция. Войната срещу неверниците минава през дисциплиниране на „непослушните“ християни – логика, която отваря път към легитимация на удари срещу православни крепости под знака на кръста.

Дипломатическият маршрут на Йоан V и „задържането“ в България

Маршрутът на Йоан V към Буда и обратно – по Черно море, до Дунав, през Видин – показва отчаяната география на византийската зависимост. Императорът напуска Константинопол през зимата на 1366, търси унгарска протекция, но на връщане се оказва спрян в български земи. Въпреки популярния мит за „плен“, изворите позволяват да се говори по-скоро за политически блокаж: на василевса не се разрешава транзит, но той поддържа кореспонденция със столицата. Иван Александър има свои резони да откаже безусловен проход: само две години по-рано византийците превземат Анхиало и укрепват при Месемврия, демонстрирайки, че империята още търси компенсации по българското крайбрежие. Ситуацията разкрива дълбокия дефект на кръстоносната синхронизация: за да се стигне до удар по османците, трябва византийци, българи и унгарци да проектират взаимно доверие, което не съществува. В добавка папството вижда в тези разломи възможност да наложи условия; Венеция измерва в дукати всяка промяна на маршрутите. В резултат един император стои „задържан“ не от военен гарнизон, а от политическо уравнение, което той не контролира.

Условието на унията като валута за флот и войска

Кръстоносният ресурс – галери, рицари, пари – се отпуска срещу униятна гаранция. Това структурира целия проект: Йоан V обещава, Урбан V инструктира, Лайош I и Савойски се явяват като реципиенти на папски легитимации и благословии. „Златната роза“, връчена на Амадей VI, е символният чек за политико-религиозна лоялност; но той трябва да бъде осребрен с реални пристани, откупени пленници, свалени знамена. Оттук идва и готовността на императрица Ана Савойска да плати 12 000 перпери, за да насочи похода на Амадей към българския бряг и да освободи нейния съпруг от затруднението през българските земи. Парите стават смазка на „кръстоносната“ машина; те позволяват да се превърне „помощ за Константинопол“ в кампания срещу православна държава, която формално не е враг на християнството. По този начин унията не просто предпоставя съюз; тя легитимира вътрешно-християнски конфликт като етап от войната срещу неверниците.

III. Унгарският крал Лайош I: между кръстоносен проект и балканска хегемония

Амбицията на „Великия“ и географията на дунавската мощ

Лайош I Велики се показва като най-рано декларирал готовност да поведе поход срещу османците – още през 1363 той известява Урбан V за намеренията си, а зимата на 1364–1365 насочва към военни приготовления. Унгария под неговото управление е сила от първи ранг в Централна Европа, способна да проектира власт по Тиса и Дунав и да контролира ключови сухопътни коридори към Балканите. Но същата география, която прави похода възможен, диктува и унгарския приоритет: безопасността на южните граници и доминацията над съседни княжества и царства. Оттук идеята за кръстоносие се наслагва върху програма за регионална хегемония – и именно тази наслагваемост фасетира политическите му избори.

Логистичният възел: преговорите с Венеция и искането за унгарски екипажи

Венеция е незаменима за морско прехвърляне на войска към Проливите, но е и ревнива към командването и екипажите. Когато през март 1366 Леонардо Дандоло преговаря за „от две-три до пет галери“, рамката изглежда близка до съгласие. Унгарската страна обаче поставя условие галерите да плават с унгарски екипажи – мотивирано уж с желанието да не се въвлича Венеция формално във война, но фактически изземващо контрола от морската република. За Венеция това е недопустимо: командването и екипажът гарантират не само бойната ефективност, но и правото да разпореждаш маршрути, конвои и пристани. Така договорка няма, а кръстоносната логистика се разпада. Без венецианска морска рамка унгарската армия трябва да мине по суша през враждебни или подозрителни съседства – Сърбия и България – и да отвори поредица от конфликти, които ще обезсмислят първоначалната антиосманска цел.

Видинската кампания и насилственото покръстване: от кръстоносен патос към регионален ред

Лятото на 1365 превръща унгарската инициатива в удар срещу България: Видинското царство е разгромено, самият Видин – превзет, а Иван Срацимир – пленен и отведен в Унгария. Акцията е придружена от масови насилствени покръствания в католицизма, които изворите описват като едни от най-мащабните в българската история. С този ход Лайош I не просто елиминира буфер на Дунав; той въвежда религиозна санкция на политическото подчинение, представяйки регионална хегемония като етап от „възправяне на истинската вяра“. Кръстоносният език обслужва държавна политика: вместо да отвори фронт към Проливите, унгарската енергия стабилизира унгарската граница, създава лост за натиск над българския владетел и показва на папството готовност да „наказва схизматици“. Стратегическият резултат е обратен на прокламирания: докато Дунав се „прочиства“ от православно непослушание, османците остават непокътнати в Тракия, а Галиполи не променя флага си. Така унгарският проект – започнал с заявка за кръстоносие – се превръща в модел за това как антиосманската реторика съжителства с противобългарска практика.

IV. „Зеленият граф“ Амадей VI Савойски: мотивация, финансиране и първи операции (1364–1366)

Лична слава и папско признание: от „Златната роза“ до зеленото наметало

Амадей VI „поема кръста“ в Авиньон малко преди 1 април 1364. Той е сред най-успешните пълководци на своето време и съзнава, че балкански поход може да капсулира славата му в поколенческа памет. Папската „Златна роза“ олицетворява това признание, превръщайки Савоя в витрина на римската благословия. Емблематичната дреболия – 1½ флорина, платени във Венеция за зелено наметало – не е без значение: цветът, дал прякора „Зеления граф“, легитимира визуално кръстоносната идентичност, превръща я в символен капитал и в мобилизационен ресурс пред съмишленици, банкери и васали. Походът е политико-имиджов проект: финансирането минава през семейни мрежи, кредитори и дворове, а сметката включва не само наем и провизии, но и представителни разходи, с които се печели лоялност. Амадей създава впечатление за „царствен рицар“ на папската кауза – образ, който отваря кесии и наема весла.

Армия по мерка на морето: двадесет галери и стратегията на Проливите

На 19 юни 1366 Амадей отплава със сили, оценявани на около 20 галери – приблизително 4000 бойци, без да се броят гребци, моряци и помощни екипажи. Това е армия, калибрирана по морския театър: достатъчна да вземе укрепено пристанище, да наложи блокада, да извърши десант и да поддържа темпо между острови и полуострови. На 21 август флотът минава Дарданелите; посреща го латинският патриарх Паулус, от когото Амадей научава, че унгарците няма да се включат и че Йоан V е „задържан“ в българските земи. Първият удар се насочва към Галиполи – логична цел, близка до Константинопол и от символно значение. Атаката по суша и море в първия ден не решава изхода, но нощта променя баланса: османците изоставят града. Амадей поставя свой гарнизон и впоследствие предава крепостта на византийците – жест, който демонстрира формалната цел на похода: „възстановяване“ на византийски позиции като предпоставка за по-широка коалиция. На практика обаче това е и граница на възможното: без унгарска сухопътна маса и без съгласувана християнска стратегия, една флотска операция може да вземе пристанище, но не и да обърне траекторията на османското разширение във вътрешността.

От Константинопол към българското крайбрежие: как „помощта“ прераства в кампания

След скоропостижната победа при Галиполи флотът влиза в Константинопол – но василевсът отсъства. Императрицата Ана Савойска предлага 12 000 перпери, за да пренасочи Амадей към проблема с българския блокаж на императора. Така инициативата, родена като антиосманска, се обръща към православна България. Първият удар пада върху Созопол: изненадани, бранителите отстъпват, крепостта е превзета. Следват Ахтопол и Скафида. Месемврия оказва твърда съпротива; атакувана по море и суша, тя пада с тежки жертви и плячкосване – хрониката отбелязва клане и множество ранени рицари, което рамкира ожесточението на боя и отмъстителния тон на завладяването. На 25 октомври погледът се насочва към Варна – голям и добре укрепен център. Градът се защитава твърдо; обсадата засяда, а междувременно падат Емона и Козяк. Времето се влошава, разходите нарастват, а политическата цел се редуцира до „отворете прохода за императора“. Така устойчивостта на българската отбрана принуждава Амадей да премине от максимализъм към транзакция: обсадата срещу проход, плащания срещу мир. Едва на 28 януари 1367 двамата братовчеди – Йоан V и Амадей – се срещат при Созопол; до 15 февруари обсъждат унията, турската заплаха и координацията. Но финансовите резерви на Савойски са изтощени от кампанията по българския бряг, която консумира ресурс, предвиден за удар по османците. След единичен успех срещу турци в района на Мраморно море на 14 май, походът губи икономическа тяга; на 9 юни 1367 Амадей отплава от Пера към Венеция. Стратегическият баланс е парадоксален: византийска крепост е върната, императорският проход е осигурен, но османското присъствие не е разклатено. България плаща цената на чуждото „кръстоносие“ с опустошени крайбрежни центрове, а общохристиянският фронт така и не се състои.

V. Военно-логистична критика на обсадите и морската схема на похода

Динамиката на галерната война и ограниченията на сухопътната проекция

Галерната война в Егейско и Мраморно море задава темпо, което изглежда впечатляващо в първите седмици, но бързо се сблъсква с цикличните лимити на ветрове, провизии и човешка издръжливост на гребците. Амадей Савойски разчита на двадесетина галери, които осигуряват мобилен огневи и десантен потенциал срещу крайбрежни крепости, но същата мобилност не се превръща автоматично в контрол вътре в сушата. Морската сила позволява бърз удар, блокада и демонстрация, но за да се превземе добре укрепен град като Варна, се изисква продължително снабдяване с обсадни машини, инженерни екипи, магистрални оръдия и постоянен поток от храна и фураж, каквито една флотска групировка трудно поддържа далеч от собствените си бази. Тук проличава отсъствието на втори ешелон: няма координиран сухопътен корпус, който да се закотви зад обсадния периметър, да изгради траншеи и контравалации и да неутрализира контраударите от български гарнизони във вътрешността. В логистична перспектива всяка седмица под стените на Варна утежнява сметката за провизии, поддръжка и дезертьорство и кара командването да компресира целта към „пропуск за императора“ – политически постижим изход, който не изисква пълно военно изтощение. Така самата архитектура на похода – морски, бърз, с ограничена обсадна техника – предопределя, че след първоначалната еуфория при Галиполи следват скъпи и изтощителни опити, завършващи с транзакция, а не с решителен пробив.

Тактиката на „удар и разтоварване“ срещу необходимостта от гарнизонна решителност

Оперативната логика на Савойски предпочита десантни щурмове, съчетани с артилерия от бордовете, последвани от кратка гарнизонна окупация и бързо предаване на крепостта на византийците. Тази схема изглежда рационална: тя избягва разпиляване на сили по гарнизони, за да се запази ударената мобилност на флота. Но в балканския контекст такава тактика генерира вакуум, в който възстановяването на местната власт не винаги съвпада с интересите на похода. Когато Амадей предава Галиполи на византийците, той формално изпълнява кръстоносната цел, но стратегически оставя съдбата на ключов проливен пункт в ръцете на бедна и политически зависима империя, която не може да гарантира дълготрайна отбранителна модернизация и снабдяване. Подобно, бързите удари по Созопол, Ахтопол и Скафида демонстрират сила, но не конституират устойчиво морско-гранично устройство: без дългосрочни гарнизони, инфраструктура за сигнализация и складиране, както и съюзническа сухопътна рамка, ефектът е моментен. Гарнизонната решителност изисква пари и хора в мащаб, който Савоя не може да проектира без унгарска и венецианска подкрепа; следователно оперативният избор на „удар и разтоварване“ е не толкова доктринален, колкото принудителен и произтича от ресурсната теснота. В резултат се образува стратегически парадокс: кратката окупация поражда дълга вражда, а временната демонстрация на сила – трайно политическо ожесточение у засегнатата страна, без компенсаторен антиосмански дивидент.

Снабдителните линии, сезоните и цената на обсадата

Снабдяването през късна есен и зима в западното Черноморие поставя флотата на Савойски пред тройно предизвикателство: по-рисково плаване, ограничен достъп до свежи провизии и нарастваща болестност сред екипажите. Варна се оказва не просто силен зид, а скъпа календарна грешка: всяко допълнително денонощие увеличава разходите на корабите, ограничава възможността за свежи доставки и принуждава командването да прекроява целите. Обсадата в този сезон предполага разполагане на складове в близки пристани, но такива бази липсват или са несигурни; допълнително местното население не сътрудничи, защото вижда в похода чуждо нападение, не „защита на християнството“. Дори и при вземане на Емона и Козяк ефектът върху варненската устойчивост е минимален, защото големият град има вътрешни резерви и контракапилярни линии по суша. В крайна сметка финансовата крива диктува политическия компромис: след януарската среща край Созопол и февруарните разговори става ясно, че обсадата не може да прерасне в овладяване без непропорционални жертви и банкрут на експедицията. Тук логистиката се разкрива като истинския генерал на похода: тя налага граници, променя цели и превръща „кръстоносната твърдост“ в разум на оцеляването.

VI. Вътрешнобалканска динамика и българската перспектива

Българската отбранителна логика между Черно море и вътрешността

Българската отбрана по крайбрежието реагира на Савойски не като на апокалиптична заплаха, а като на поредна флотска кампания, която трябва да бъде задържана до изчерпване на противника. Гарнизоните във Варна, Месемврия и по по-малките пунктове действат с ясната оценка, че времето работи за тях: вражеският флот е зависим от море, провизии и сезон, докато вътрешността на страната предоставя дълбочина и възможности за контраудари по сухопътни маршрути на обсадителите. Когато Месемврия пада с тежки жертви, това не деморализира общата защита, защото Варна остава непокътната, а оперативният приоритет на Савойски вече се измества към преговори. Защитата се опира и на политически сигнал: българската страна открито заявява, че не разбира причината за „кръстоносната“ атака, което поставя морален натиск върху византийците и папските пратеници. В тази рамка българската стратегия не търси решително морско сражение – такова би било неблагоприятно – а максимално удължава обсадата, пази ключовите стени и използва географията на вътрешността за флуидно снабдяване и ротации в гарнизоните. Политическият резултат е ясен: след тежък удар по няколко крепости страната запазва големия си порт и принуждава нападателя да дефинира „успеха“ като дипломатически проход за чужд владетел.

Паметта за Анхиало и балансът на сметки с Византия

Отказът да се пропусне Йоан V свободно през българските земи се ражда от конкретната памет за византийски агресии по крайбрежието – Анхиало през 1364 и укрепването при Месемврия са свежи, болезнени факти. За българската корона това не е второстепенен епизод, а индикатор, че империята, въпреки упадъка си, е готова да възстановява позиции за своя сметка, когато външни условия ѝ дадат шанс. Следователно „задържането“ на императора е форма на преговорна защита и сигнал, че транзитът през български земи не е безплатна услуга, а суверенно решение. Когато Ана Савойска плаща на Амадей, за да разблокира ситуацията, българската позиция се оказва допълнително делегитимирана пред западните наблюдатели: от субект, който пази границите си, тя е представена като препятствие пред „общохристиянската кауза“. Тук се вижда и силата на византийската дипломация – да пренапише сюжет, в който нейните предходни териториални грабежи се скриват зад реторика за „освобождаване“ и „уния“. Българската перспектива, обаче, остава трезва: всяко пропускане без компенсация би насърчило нови претенции, а всяка демонстрация на мекота по крайбрежието би поканила повторение на Анхиало. В този смисъл отбранителната твърдост при Варна е не просто тактическо упорство, а отказ от ролята на инструмент в чужда византийско-папска операция.

Ефектът на похода върху българските крайбрежни общности

На местно ниво походът оставя комплексна следа: разкъсани търговски вериги, временна депопулация на покрайнини, загуба на стокови резерви и инструменти на занаятите, иззети като плячка. Падането на Месемврия и клането, за което хрониките говорят, втвърдяват общностната памет и превръщат „кръстоносец“ от религиозна фигура в политическа заплаха. Дори и там, където крепостите отварят портите след преговор, остава дългосрочен недостиг на квалифицирани моряци и рибари, мигрирали навътре поради страх от повторни десанти. По положителната страна, обсадата на Варна катализира определено укрепително и организационно усилие: ремонтират се стени, подобряват се складове, вътрешните села усъвършенстват системи за бързо прехранване на гарнизони. Тази локална „военна икономика“ няма блясъка на големите битки, но именно тя позволява страната да издържи срещу качествено по-мобилен противник и да принуди политическата развръзка в своя полза. На следващ етап това усилие подрежда и реакциите към османската заплаха – прагматично, без илюзии към западни „съюзници“, които току-що са опожарили същите тези брегове.

VII. Последици 1367–1371: от изчерпания поход до Черномен

Дипломатическата умора и пропуснатият стратегически прозорец

Отплаването на Амадей Савойски към Венеция през юни 1367 маркира края на кръстоносна енергия, която не се превраща в коалиционна стратегия. Византия получава символен дивидент – Галиполи за кратко и освобождаването на императорския маршрут – но не и инструмент за дългосрочно възстановяване на провинциите си. Папството реализира дисциплинарен урок към православните, но губи шанс да капитализира върху антиосмански фронт; Венеция излиза без стратегически компромиси по екипажите; Унгария преживява своята „кръстоносна година“ като балканска кампания във Видин. Междувременно османците не срещат решителен натиск в Тракия: отсъствието на координиран сухопътен съюз оставя вътрешността на полуострова на волята на бейове, които умеят да експлоатират вакуум. Прозорецът след Галиполи – моментът, в който би могла да се организира операция по реокупация и фортификация на ключови възли – се затваря бързо, защото нито една страна не плаща цената на постоянен гарнизон и обща инженерна програма. Дипломатическата умора, в комбинация с зимната пауза и финансовата изтощеност на Савой, се превръща в пропиляна възможност.

Равносметка преди Черномен: локални успехи, стратегическо изоставане

От 1367 до битката при Черномен (Марица) през 1371 балканската карта се променя постепенно, но в посока, удобна за османската експанзия. Локалните успехи – временно върната крепост, отворен императорски проход, стабилизирана унгарска граница при Видин – не конвертират в обща отбранителна архитектура. Раздробяването на българските политически центрове, византийската слабост и сръбските вътрешни динамики предоставят на османските пълководци среда, в която маневрират с относително малки сили, разчитайки на дисциплина, рейдова тактика и способност да се възползват от изненади по реките. Черномен се явява като трезв финал на този четиригодишен цикъл: когато наистина се изисква коалиционен удар, той не се случва, защото доверието е изчерпано, ресурсите са разхитени в вътрешно-християнски кампании, а моралната легитимност на „кръстоносната кауза“ е компрометирана от кланета над християнски общности. В този смисъл походът на Зеления граф е симптом, не причина: той показва как елитната воля за слава и папската воля за уния изяждат общия антиосмански бюджет на вниманието и средствата.

Трансферът на уроци към местните елити и корекцията на очакванията към Запада

За българските и други балкански елити опитът 1366–1367 произвежда траен урок: западна военна помощ идва със собствен дневен ред, ценова листа и склонност да се решават „междинни“ задачи за сметка на главната цел. Оттук нататък в изворите прозира по-голяма предпазливост към обещания, свързани с уния и „обща кауза“. Практическата корекция се изразява в инвестиции в локални укрепления, в опит да се стабилизират вътрешни линии на снабдяване и в прагматични сделки със съседни владетели, вместо в очакване на „решителната флотилия“. Макар и тези усилия да не предотвратяват катастрофите от 1370-те и 1380-те, те изместват тежестта на обсъждането: от риторика за християнско единство към конкретни инженерни и гарнизонни задачи. Това е горчива, но полезна рационализация, родена не от богословие, а от срещата с реалностите на савойския поход.

VIII. Историографски оценки и „поуките“ на похода

От „кръстоносна доблест“ към политическа инструментализация

Ранните западни разкази често възвеличават Савойски като образцови рицар, подчертал предаността си към папството и нанесъл „праведен“ удар в Галиполи. По-късната критична историография измества фокуса към инструментализацията: походът се разчита като проект на лична слава, римска дисциплина над „схизматици“ и демонстрация на морска мощ, която няма продължение във вътрешността. Българските и балканските историци подчертават асиметрията между прокламирания антиосмански хоризонт и фактическата насоченост срещу православни крепости – асиметрия, която подкопава общия фронт пред лицето на реалната заплаха. В този смисъл „кръстоносната доблест“ се превръща в реторичен слой върху геополитически сделки, в които цената плаща именно онзи, който най-малко участва в тяхното договаряне. Тази оценка не отнема личните военни качества на Амадей, но ги поставя в рамка, в която доблестта обслужва цели, различни от обявените.

Походът като огледало на късносредновековната коалиционност

Савойската експедиция осветява дефектите на късносредновековните коалиции: липса на унифицирано командване, конфликт на логистични доктрини (венециански екипажи срещу унгарски претенции), разминаване между морско и сухопътно планиране и невъзможност да се поддържат скъпи гарнизони в отдалечени крепости. Когато всеки актьор съхранява максимален контрол върху своя ресурс, синергията се разпада; когато папството прави унията условие за помощ, унищожава се политическият капитал на православните партньори; когато византийците търсят защита и едновременно провеждат опортюнистична крайбрежна политика, доверието се изпарява. В огледалото на похода „общата кауза“ изглежда като сбор от несъвместими рационалности, които се пресичат за кратко в десант, а после се разпръскват към собствените си столици без стратегическа памет за вложеното. Това огледало е ценен извор за разбирането на по-късни европейски коалиции, които вече в ранномодерната епоха ще коригират част от тези дефекти с по-ясни съюзни договори, общи щабове и стандартизирани финансови механизми.

Поуки за границата между морална кауза и стратегическа икономия

Най-дълбоката поука на похода стои на границата между моралната кауза и стратегическата икономия: без последната първата се превръща в жест на престиж, а без първата втората губи легитимност пред собствените воини и поданици. Кръстоносната реторика при Амадей работи отлично за набиране на средства и за папско признание, но се срива при първия продължителен сблъсък с обсадна реалност, защото не е подсилена от съюзническа икономия на гарнизоните, общо инженерство и съвместимо командване. Българската устойчивост при Варна показва обратния урок: политическият скепсис към „съюзнически“ жестове, комбиниран с прагматична отбранителна икономика, може да излезе по-евтин и по-ефективен от участието в чужди драматургии. В перспектива това разграничение остава актуално за съвременната историческа аналитика: всяка „велика кауза“ се измерва не с емблеми и наметала, а със способността да поеме цената на устойчивост – складиране, инженерство, гарнизони, координация. Там, където походът на Зеления граф не инвестира, там и не побеждава.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК