ХАДЖИ ДИМИТЪР

Хаджи Димитър е роден в Сливен в семейството на търговеца Никола Асенов и жена му Маринка. Когато е на две години, семейството му заедно с него отива на поклонение в Йерусалим, оттогава Димитър е хаджия.

През 1862 година Хаджи Димитър излиза в Балкана с чета и цяло лято броди из планината. През пролетта на 1864 г. се включва в четата на Стоян войвода от Сливен като знаменосец. Четата е от дванайсет души и има за задача да убие търновския гръцки владика. Преди да влезе в Търново, четата се разпада, четниците се отделят от войводата. Командването се поема от Хаджи Димитър, който повежда четата към Сливенския Балкан.

И да паднем, мили братя, нашите кости няма да бъдат напразно – другите поколения ще стъпят връз тях! (Хаджи Димитър, 1868 г.)

На 21 май 1865 г. в жилището на Георги Раковски се сформира чета, в която участват също Хаджи Димитър и Стефан Караджа. На 13 юни 1865 г. четата преминава Дунава и се отправя към Котленския Балкан. Действа в района на прочутото хайдушко сборище Агликина поляна.

През пролетта на 1866 г. от Румъния преминава чета от двайсет души, ръководена от трима войводи: Желю войвода, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Четата стига до Сливенския Балкан, където се разделя на три. Действа до есента, когато се събира и връща в Румъния.

През пролетта на 1868 г. в Румъния се сформира четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. На 5 юли 1868 г. четата преминава Дунава с една гемия. Първото сражение води с турска потеря от около хиляда души. Откъсва се от преследвачите и с нощен преход достига до Карапановата кория в землището на село Горна Липница. Тук на 7 юли 1868 г. четата води втория си бой, като нанася значителни загуби на противника и дава един убит и двама ранени. На 8 юли става сражение около село Вишовград, в местността Дългидол; днес там има изграден паметник.

На 9 юли 1868 г. в Канлъдере (местност в землището на Вишовград), на няколко километра на юг от Дългидол, става кръвопролитно сражение, в което четата е разбита. Ранен и пленен е Стефан Караджа. Под ръководството на Хаджи Димитър останалите петдесет и осем души продължават към Балкана. Днес в местността Канлъдере (чието име означава „кървава река“ на турски език) има паметник и чешма, посветени на загиналите четници. Местното население организира честване на четвъртата битка около 21 юли (9 юли по стар стил).

На 18 юли 1868 г. при връх Бузлуджа (дн. Хаджи Димитър) в Шипченската планина става последното сражение на четата. Някои историци смятат, че в тази битка е убит и Хаджи Димитър. След Освобождението предполагаемите негови кости и тези на убитите четници са пренесени от Бузлуджа и временно положени в ковчези в църквата „Св. Архангел Михаил“ в Крън, Казанлъшко.

Според очевидеца Христо Македонски, Хаджи Димитър е убит на връх Бузлуджа: „[…] Хаджията с револвер в ръка се защитава, но падна убит.“

За края на живота на Хаджи Димитър е писано във вестник „Курие д’Ориан“ от 18 юли 1868 г.: „И от двете страни боят се води с жестоко упорство. Борбата продължи малко повече от пет часа […] Хаджи Димитър, тежко ранен, малко остана да падне в ръцете на турските войници. Но въоръжен с револвера си, той се бори до последната минута с една енергия, достойна за друго, по-добро време. Най-после и той падна. Саблята му, револверът, един телескоп и много писма се изпратиха на Митхад паша в Русчук […]“.

За убийството на Хаджи Димитър на Бузлуджа свидетелстват и участвалите в погребението на убитите четници: „Свещеник Иван (Стоянов) от с. Хасът — пише З. Стоянов, — комуто е било позволено от властта да прибере костите на юнаците, и други очевидци разказват, че видели един труп измежду останалите, който имал на ръцете си изписани с барут сабли, левове и буквите „Х.Д.“, а подобни знакове Хаджи Димитър е имал. Освен това живите му другари, които били закарани в Търново в началото на месец август, видели в тамошния конак войводската му униформа и саблята му. А един от другарите им, Христо (Н.Ф. — Кръстю) Минков, който бил докаран в Търново по-рано, видял и главата на Хаджията. Същото твърди и свещеник Стефан Петков от с. Енина.“

Според някои изследователи обаче Хаджи Димитър е само тежко ранен на Бузлуджа и изведен от боя от трима свои четници, за три денонощия е отнесен на връх Кадрафил, в Сърнена Средна гора, близо до днешното село Свежен (тогава Аджар). Там въпреки грижите на местни пастири Хаджи Димитър умира от раните си около 29 юли 1868 г. по стар стил (по нов стил — на 10 август). Погребан е на същото място. Дванадесет години по-късно, през ноември 1880 г., костите са препогребани тържествено в двора на църквата „Св. св. Петър и Павел“ в с. Аджар от пловдивския викарен епископ Гервасий Левкийски (по-късно сливенски митрополит). Малко след това майката на Хаджи Димитър прибира тези кости и те са препогребани до църквата в кв. „Клуцохор“ в Сливен. През 1970 г. във връзка с цялостно преустройство на къщата музей „Хаджи Димитър“ и възстановяването на съборените сгради костите са предадени в Окръжния исторически музей в гр. Сливен.

Известният възрожденски деец д-р Васил Берон е издирвал сведения за Хаджи Димитър. В своите „Археологически и исторически изследвания“ (Търново, 1886 г.) той описва една своя среща през есента на 1868 г. в Болград (Бесарабия, в дн. Украйна) с един от оцелелите четници, родом от Котел, който разказва, че войводата е бил „зле наранен при Бузлуджа“. В различни моменти се е смятало, че в Средна гора може би е бил погребан братът на Хаджията — Тодор Хаджиниколов Асенов, който също е участвал в четата. Това обаче не отговаря на истината, защото Тодор Асенов загива в битката при Дебел дял, Габровско. Войводата Кръстьо Асенов (1877–1903 г.) е племенник на Хаджи Димитър.

Към бузлуджанската хипотеза ни насочват няколко основни опорни точки. Най-важното свидетелство са спомените на Христо Македонски – знаменосец на Караджата и един от оцелелите четници. „Ние всички стреляхме, но къде по-напред. Още един-два залпа и три четвърти от нашите момчета бяха избити… Едно отделение войници удари на юруш и нападна първо онова място, където се намираше войводата. Хаджията с револвер се защитаваше, но падна убит.“ Цариградският вестник “Courrier de Orient” съобщава за смъртта на войводата по следния начин. „Хаджи Димитър, въоръжен с револвера си, тежко ранен се бори до последната минута с енергия, достойна за по-добри времена. Най-после той падна.“

Друг важен извор, според който войводата е паднал на Бузлуджа са „Четите в България“ на Захари Стоянов. В книгата си той пише: „След избиването на четата 17 отрязани глави са били занесени в Търново. В числото на тия последните се намирала главата на Хаджията, заедно с дрехите и оръжието му.“ Възрожденецът е един от главните защитници на бузлуджанската версия, който през годините отхвърля всяка отклоняваща се хипотеза: „Колкото за гроба на бузлуджанския герой Хаджи Димитра, дали е той паднал на Бузлуджа, или в аджарската планина Кадрафил, аз се повръщам да засвидетелствам казаното вече, т.е. че не на Кадрафил, а на Бузлуджа падна той между другарите си в четвъртък на 18-и юли после пладне.“

През 2016 година „Списание 8“ организира антропологическо изследване на костите, които се съхраняват в Регионалния исторически музей в Сливен и за които е имало предположение, че са на Хаджи Димитър. В няколко последователни броя излизат статии по въпроса. Крайното решение на специалисти е, че костите, пазени в музея в Сливен, не са на Хаджи Димитър, тъй като те не отговарят на ръста и възрастта му.

На фона на авторитетните сведения за края на Хаджията, хората в Брезовско разказват със завидна убеденост своята версия, излагайки също толкова последователни факти. Кадрафилската хипотеза се популяризира основно от местните краеведи, но намира поддръжници и сред някои дипломирани историци. Кадрафил, наричан от местните „върхът на войводата“ се намира в Сърнена Средна гора в близост до селата Аджар (днес Свежен) и Мраченик. Висок е 882 метра и отстои на около 40 километра от Бузлуджа. Според местната историческа памет Хаджи Димитър е занесен на Кадрафил три дни след битката. Потвърдено е, че на това място загива оцелял след битката четник на Хаджи Димитър, но възможността това да е самият войвода остава хипотетична.

Защитниците на твърдението за евентуалното пренасяне на войводата към средногорско твърдят, че пред четниците се открила възможност да отнесат ранения си войвода от полесражението на билото на Балкана с неочакваната помощ на природата. По време на битката на Бузлуджа се разразила страшна буря, която позволила на малка част от бунтовниците да избягат от османските войски, въпреки че били обградени. Четниците занесли на ръце Хаджи Димитър до казанлъшкото село Енина. Семейна легенда разказва, че по пътя край селото един от носачите Кольо Мартинов от Казанлък изчаква брат си Стоян, който е зидар и се прибира към града. Кольо изскача на пътя и му споделя, че носят ранения войвода, когото крият от преследващите ги турци.

След това групата достига до село Турия, където получава помощ от поп Колю. Според изследователите на кадрафилската хипотеза именно в Турия четниците решават да се насочат към по-високите части на Средна гора, където да търсят убежище и помощ от местното българско население. Дружината успява да достигне желаната дестинация и според родовата памет в средногорско наистина получава помощ от селяните. Въпреки това Хаджи Димитър издъхва от раните си, а местните заровили тялото на войводата на върха.

Две години след Освобождението костите в гроба са изровени, за да бъдат тържествено препогребани в селската църква „Св. Равноапостоли Петър и Павел“. За събитието е отпечатана дописка в в-к Марица, откъдето майката на Хаджи Димитър разбира за поклонението. Хаджи Марина тръгва от Сливен, за да прибере тленните останки на сина си, но стига до село Долни Омарбас (днес Домлян), докъдето аджарското кметство ги провожда. Противоречиви са сведенията за реакцията на майката при приемането на костите, т.е. не е ясно, дали разпознава своя син в тленните останки или не. Все пак тя пренася костите в Сливен.

Днес те се съхраняват в хранилището на музея, без да са достъпни за посетители. Подлагането на ДНК анализ е способът, чрез който спорът може да бъде решен до голяма степен. Въпреки че и той би оставил поле за тълкуване на събитията, би дал важно фактологическо предимство на една от двете версии. През годините са правени опити да бъдат изследвани, но нито един от тях не потвърждава дали това са тленните останки именно на войводата.

Христо Ботев издава и разпространява „Календарь за година 1875“, който представлява лист за окачване на стената с образа на Хаджи Димитър и Ботевата песен за него. Под ограничителната рамка пише: „Цената му е 1/2 франгъ“ и „Издатель Хр. Ботйовъ“. Календарът е поместен като особена ценност в неговите „Съчинения“, издадени в София през 1907 г. под редакцията на дъщерята на поета Иванка Хр. Ботева. В този календар поетът революционер изрично е изписал срещу датата 5 август (по Юлианския календар) / 17 август (по Григорианския календар): „Великомѫч. Хаджи Димитаръ Асѣнйовъ“ (изписано е с главни букви).

В крайна сметка търсенето на истината за края на неговия земен път е просто един любопитен епизод от Хаджи-Димитровата биография, далеч по-маловажен от начина, по който революционерът е избрал да стигне до него. Героично изживените от Хаджи Димитър 28 години, са първопричината за споровете около смъртта му. Едноименното стихотворение на Христо Ботев, посветено на войводата напомня за неговата саможертва на нас, съвременните българи:

ХАДЖИ ДИМИТЪР

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!

Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят…

Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, зесмена!

„Кажи ми, сестро, де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!“

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!

Христо Ботев

Харесайте Facebook страницата ни ТУК