Истинското му име е Стоян. Получава прякора си Индже (от турски: ince, тънък) вероятно по времето когато е кърджалийски главатар на дружина в Стара планина, по време на безредиците в Османската империя от края на 18 век и началото на 19 век.
Интересът към личността на Индже датира от време, сравнително близко до онова на неговата гибел. Той е засвидетелстван още при Георги С. Раковски, Панайот Хитов, Добри Войников и други възрожденски автори, като продължава да е достатъчно силен до днес. Според някои автори (Боев, 1956) родното село на Индже е Доганджа (днес на територията на Турция, близо до българското село Капитан Андреево). Според друга версия, описана в „Индже еничарина“ (2006 г.) от Денис Гийо, Стоян е родом от селата северно от Бакаджика. Според последните проучвания на доцент Милю Петров и Янка Велкова Милчева (1939 – 2011) Стоян Индже войвода е роден в с. Попово (Папазкьой), община Болярово, от малък останал сирак, майка му се омъжва повторно в Сливен, за това се смята, че той е роден в Сливен. На седемгодишна възраст е даден от втория си баща в школата за еничари в Цариград, където получава прозвището си заради фигурата си и големите си способности на боец. Включен е във формирование за изтребване на разбойници. По пътя към България убива турския военен ръководител и е избран за главатар.
Индже, чието истинско име е Стоян, е роден около 1755-1760 г. Според някои автори е родом от Сливен, по-точно от известната му махала Клуцохор, в която осемдесет години по-късно се ражда Хаджи Димитър. Според друга версия, предложена от изследователи на рода му, но срещаща се и у по-старите автори, вкл. у Раковски и Константин Иречек, още съвременниците му са се колебаели между Сливен и с. Попово (тур. Папазкьой), Ямболско, община Болярово. Като дете Стоян остава сирак, майка му се омъжва повторно в Сливен, откъдето е връзката с “града на стоте войводи”. Наред с това за негово родно място, макар и инцидентно, са сочени Жеравна, с. Попово, Карнобатско, и с. Доганджик, Лозенградско (Доганджа, околия Пехливанкьой, сега на територията на Турция), Източна Тракия.
В семейните предания се твърди, че малкият Стоян е даден от втория си баща в “школа за еничари” в Цариград, където той получава прозвището си заради своята “тънка” и стройна фигура. След като получава военна подготовка, младият българин е включен в отряд за изтребване на разбойници. След известно време обаче Индже убива своя командир турчин, а другарите му го избират за свой главатар и поемат хайдушките пътеки… Според други легендарни сведения Индже е отвлечен от самите еничари, но успява да избяга и повежда хайдушка дружина в Странджа. Така или иначе, Индже става известен във времето, в което води чета в Сливенския Балкан, а периметърът на действията му включва Сакар и Странджа. Всички тези сведения са по-късни от времето на самия Индже, като малко или много са украсени от устното творчество и фантазията на разказвачите.
През 1799 година Индже е сред помощниците на големия кърджалийски главатар Кара Фейзи, с когото завземат Лозенград и контролират околностите му с 500 – 600 конници. Малко след това Кара Фейзи напада керваните, връщащи се от Сливенския панаир, разбива охраняващата ги армия, заграбва огромна плячка, оценявана на 3 милиона гроша, след което се оттегля на север от Стара планина. По това време водена от Индже банда опожарява Калофер.
По-късно се разделя с кърджалийството и повежда конна хайдушка дружина из Странджа, Сакар и Бакаджиците. Знаменосец му е бил Кара Кольо Омарчалията. Индже се е отличавал с големи организаторски заложби и смелост. Според предание се е опитал да организира бунт срещу султанската власт в началото на 19 век. През 1806 г. заминава за Молдова, където служи в гвардията на молдовските князе. По това време е наричан капитан Индже и Стоян волентир. Взема участие във въстанието в Дунавските княжества от 1821 г. като хилядник, заедно с Кара Кольо. Геройски загива на 17 юни 1821 в битката при Скулени на река Прут. В тази битка около 400-500 от най-непримирите етеристи, водени от Атанасиос Карпенисиотис (славен в Гърция като един от най-ярките герои на освободителната борба), загиват в сражение на десния бряг на Прут. Те отказват да преминат на левия бряг, която по Букурещкия мир е граница между княжеството Молдова и Бесарабия, вече под руска власт. Етеристите, сред които е Индже със своите българи, се сражават до смърт срещу много по-силната турска войска, брояща около четири, според други данни дори седем хиляди души! На руския бряг на реката свидетели на неравната битка стават побегнали техни другари гърци, молдавски бежанци, руски погранични части. Присъства и губернаторът на Бесарабия, известният „попечител и благодетел на българските колонисти“ ген. И.Н. Инзов. Русите обаче няма как да се намесят в сражението предвид тогавашните междудържавни отношения и актуалната по онова време руска политика. Стоян Индже загива геройски в ръкопашна схватка с турците заедно с Кара Колю и редица прославени гръцки въстаници.
За Индже войвода има различни предания и за него са създадени много народни песни, представящи го като закрилник на българите. Образът на войводата вдъхновява Йордан Йовков за разказа му „Индже“ (1926) от цикъла „Старопланински легенди“.
По-легендарен е образът му, който създава за него фолклора. Но много от тези художествени измислици се разминават съществено с научните факти. Затова ще се опитаме да повдигнем завесата към истината за личността прочутия Индже войвода.Един от най-големите съвременни изследователи на биографията на Индже – доц. д-р Милю Петров от ШУ „Св. Константин Преславски”, който освен виден инжевед, е и потомък на инджевойводския род, разказва, че „според родовото предание и някои народни песни Индже е „откраднат”, т .е. бил е отвлечен в еничарска школа”. Така се налага твърдението, че той я завършва, но доц. Петров обръща внимание, че според други източници буйният българин успява да избяга от нея и повежда в района на Малко Търново хайдушка дружина.
Като хайдутин от класическия период на това движение, Индже отмъщава преди всичко за своите близки и роднини, претърпели гавра и мъчения от турския завоевател. Но бурната му природа го тласка да приобщи отряда си, наброяващ вече към 500 души, към кърджалийската орда на Карафеиз. Като кърджалия обаче той така и не се проявява като зъл злосторник. Според Константин Иречек Индже е най-милостивият сред разбойниците и става известен като закрилник на онеправданите българи. Един от най-ярките примери за това е, когато кърджалиите залавят две поповски момичета, работещи на полето и начеват гавра с тях. Инджето хваща злосторниците и ги набива на кол. Според летописа на поп Марко от Елена, този българин с гореща кръв спасява от турските безчинства и Съба хайдут Добрева от еленското село Кованлък.Като чист народен закрилник, вожд, завераджия, революционер и дори интернационалист Индже се проявява най-вече след 1800 г., та чак до смъртта си. Някои по онова време даже го титулуват „български цар”. През 1802 г. той става ръководител на така наречената Странджанска (равногорска) буна, като този ръководен от него бунт добивa характеристиката на истинско въстание. За това се говори и в документите, открити от сърбина Савя Янкович в молдовската столица Яш. В тях категорично е указано, че Индже войвода е бил ръководител на въстание в България.
До 1806 г. той пребивава в района на родното си село, което обявява за „столица на държавата си”.В един момент Индже попада под влиянието на сръбските въстаници на Карагеоргиевич, заради което е наречен „Новият Карагеорги”. Тъкмо по негово подобие той прави тази негова държава. И тъй като с отряда си е помагал много на сръбските си събратя, Индже е много почитан от тях.Освен това непримиримият българин е членувал и в т. нар. Завера – революционна интербалканска организация, създаден с цел освобождението на християнския народ, страдащ под османската власт. За щастие споменът за някои негови подвизи по време на въстанието е надживял годините и е останал жив и до днес. Според английския историк Томас Гордън, автор на книгата „История на гражданската революция 1834 г.”, Индже с група свои съмишленици обсажда манастира в Нямцу, Молдова. По време на въстанието той е обявен за „хилиарх” – т. е. „ръководител нахиляди”, като бойните му подразделения са изградени предимно от българи. Целта е завераджиите да минат през България и да се присъединят към въстаналите гърци, като първо се освободи България – поне така е отбелязано в документите. Но гръцките ръководители се отклоняват от първоначалния замисъл и решават да минат за Гърция през Сърбия, която в този момент е автономно княжество.
Освен това непримиримият българин е членувал и в т. нар. Завера – революционна интербалканска организация, създаден с цел освобождението на християнския народ, страдащ под османската власт. За щастие споменът за някои негови подвизи по време на въстанието е надживял годините и е останал жив и до днес. Според английския историк Томас Гордън, автор на книгата „История на гражданската революция 1834 г.”, Индже с група свои съмишленици обсажда манастира в Нямцу, Молдова. По време на въстанието той е обявен за „хилиарх” – т. е. „ръководител нахиляди”, като бойните му подразделения са изградени предимно от българи. Целта е завераджиите да минат през България и да се присъединят към въстаналите гърци, като първо се освободи България – поне така е отбелязано в документите. Но гръцките ръководители се отклоняват от първоначалния замисъл и решават да минат за Гърция през Сърбия, която в този момент е автономно княжество.По повод разгрома на заверата англичанинът пише: „Индже и някои други ръководители на въстанието загиват с безпримерен героизъм”. Това става на 17 юни/29 юни 1821 г. в така наречената Скуленска битка (или още битката при с. Скулени).Любопитно е да споменем и един друг малко известен факт от биографията на бунтовния Индже.
През 1806 г. той отива с част от дружината си в молдовската столица Яш, където служи като гвардейски командир („одая баши на арнаутите”) при няколко князе подред. Там се оженва и си купува къща, която успява да изплати наполовина. Ражда им се и един син, който също приема прозвището на баща си – Индже. По време на въстанието войводата премества семейството си в Русия и се връща на бойното поле. Когато след смъртта му неговата съпруга Екатерина се прибира в Яш, тя установява, че къщата им е взета и пише прочувствена тъжба до молдовските съдебно-административни власти:
„С тъжба се обръщам към Ваша милост, представяйки документ, че моят съпруг, капитан Индже, непрекъснато е служил както на споменатите двама владетели преди княз Калимах, така и на войводата Суцо. Той направи много услуги на княжеския двор. Когато избухна въстанието и се записват доброволците, моят съпруг, заедно с други арнаути атакуваха влиятелните турци, намиращи се тук, което е известно на всички… След като дойдох отсам Прут през миналия месец юни, поисках да взема в свое владение моята собствена къща, за да си отпочина аз с едничкото си дете, което имам. Но видях, че в моята къща се настанил господин сърдар Тоадер Гаспар – от кого бил настанен и кой му дал къщата, не мога да зная. След като се обърнах с жалба към Ваше височество, с нареждане от уважаемата княжеска хазна, споменатият сърдар излезе от моята къща и ние се преместихме в нея. След няколко дни неочаквано се озовах изхвърлена от къщата ми от господин граматика Алеку Арсение… С плач ви се моля да се смилите над моята вдовишка съдба и дано разумът на господин Логофета да установи правосъдие и да ми се даде права на собственост върху тази къща. С поклон – Екатерина, вдовица с едно дете, с което останах, съпругата на покойника Индже”.Каква е била в крайна сметка развръзката на тази съдебна сага, не става ясно. Във всеки случай след 20 години, някъде в началото на 40-те, в един документ е споменат някакъв тютюнджия Индже, за който историците смятат с голяма доза на вероятност, че това е Индже-младши.Без съмнение все още има „бели петна” в биографията на неговия баща, която народният фолклор активно допълва с множество предания и легенди. Но и от установените досега известни и документирани факти може да се каже, че Инджето е не само една значима личност, но и велик българин. Известният наш странджански краевед Горо Горов категорично го определя като национален герой. С оглед на това, че Индже се проявява и като борец за освобождението на други народи, доц. Милю Петров допълва, че е по-точно да се каже, че войнстващият българин е балкански герой. Народните песни са го казали: „Кой не знае Индже войвода, кой не е чувал за него!”.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
