ИНСПЕКТОР СТРЕЗОВ

Инспектор Стрезов се утвърждава като най-разпознаваемия български персонаж от жанра на логическата криминална загадка: фигура, която изисква от читателя не пасивно съпреживяване, а активна дедуктивна работа. В неговите случаи сюжетът не се разгръща като „голям роман“, а като лаборатория по мислене, където всяко изречение носи контролирана информация, а всяка дума има функция на уликa. Персонажът възниква на страниците на списание „Космос“ през 1968 г., когато журналистът и писател Светослав Славчев интегрира традиции от логическия пъзел и класическия „fair play“ детективски разказ в кратка, игрова форма, пригодена за масова научнопопулярна медия. Така българският читател не просто „прочита“ криминале, а участва в решението, като междувременно усвоява начини на аргументиране, проверка и съпоставяне на факти. В следващите редове се очертава генезисът на образа и неговата поетика; демонстрира се как работи механизмът на „логическата загадка“ като литературна технология; анализира се епистемологията на Стрезов – в какъв регистър на доказване той оперира; и се обговаря социално-културният контекст, в който този персонаж се превръща в символ и нарицателно за аналитичен разум.

I. Поетика и генезис на образа

Списание „Космос“ като културна среда

Персонажът Стрезов възниква в специфична екосистема: научнопопулярното списание „Космос“, което през 60-те и 70-те години легитимира знанието като престижен социален ресурс и кодира любопитството като норма на модерност. Появата на инспектора в броя 7/1968 се случва, след като рубриката с криминални загадки вече е наложена като игра на логика и наблюдателност, а читателят е приучен да „работи“ с текст като с диаграма на факти. Тук Стрезов не идва „от роман“, а от концептуалната необходимост да се персонализира самият акт на разсъждение: логиката получава лице, глас и метод. Историческото време също е решаващо: средата на социалистическата модернизация насърчава култ към научното мислене, инженерната прецизност и дисциплинираната проверка на данни; „Космос“ натурализира тази култура за широката публика, а Стрезов я въплъщава в игрова, достъпна, но интелектуално взискателна форма. Именно в този медиен и идеологически контекст персонажът се превръща в медиатор между популярната литература и познавателната практика. Тази интеграция на културата на знанието с жанровата литература обяснява защо инспекторът не просто забавлява, а обучава читателя да интонира вниманието си, да претегля вероятности, да хваща противоречия, да реконструира хронологии. Тя обяснява и устойчивостта му в паметта: той става не „герой от книга“, а навик на мислене, който се репродуцира през поколенията. Първите случаи („Старинният накит“) задават този алгоритъм: читателят получава затворен набор данни, времева рамка и малък регистър от персонажи; задачата е да се открие минималното противоречие, което издава неистина или невъзможна последователност. С времето формулата се шлайфа: текстът се съкращава, „шумът“ намалява, а съотношението между сюжет и логика се оптимира към чистата проверка на хипотези. Тази еволюция не е стилистична приумица, а последователна редакторска политика за издължаване на вниманието и дисциплина на четенето, каквато „Космос“ култивира като част от своята мисия.

Авторовата концепция на Светослав Славчев

Светослав Славчев кристализира хибрид между научнопопулярна комуникация и класическия криминален „пъзел“ – тип литература, в която коректността на решението е условена от предварително и честно подадена информация. Като редактор и автор той конструира минимални наративи, в които всяка детайлност е мотивирана от логическа функция: време на действие, пространствена конфигурация, речеви навици на персонажи, дребни факти за бит и техника. Важното е, че Славчев не „контрабандира“ ключове извън текста: методът му държи на читателския суверенитет – всеки внимателен читател може да стигне до решението, ако приложи правилната абдуктивна или дедуктивна схема. Затова и сборниците „Инспектор Стрезов решава“ и по-късните антологии са не просто преиздания, а архиви на метод: те съхраняват корпус от модели на мислене, които са трансферируеми извън литературата – към научна аргументация, към журналистическа проверка, към обикновена житейска критичност. Този авторов замисъл обяснява и защо персонажът дълго надживява редакционния контекст: през 2000-те и 2010-те години излизат подборки, които реактуализират Стрезов за нови читатели и дигитални платформи. Така континуитетът на образа се легитимира не от носталгия, а от функционалност: персонажът продължава да е инструмент за когнитивни упражнения в култура, преживяваща информационно насищане и фалшиви корелации. Биографичната траектория на Славчев – от фантастиката до криминалния пъзел – осигурява и друга опора: умеенето да се изграждат „светове на правилата“, в които вероятностите са стабилни, а логическите връзки – наблюдаеми. Тъкмо тази инженерна надеждност на замисъла прави Стрезов доверен и до днес.

II. Форматът „логическа загадка“ като литературна технология

Наративна икономия и контрол на информацията

Загадките със Стрезов се изграждат като уравнения с минимален брой неизвестни и точно измерими параметри. Наративната икономия е радикална: всяко изречение носи семантична функция, която или въвежда променлива, или ограничава пространството на решенията. Това означава, че текстът не допуска „литературен шум“ – описание без логическа стойност е изключение. Тази дисциплина произвежда специфичен читателски навик: вниманието се калибрира към детайли, които в класическата белетристика биха били „цвят“, а тук са оперативни маркери – часови отметки, пространствени ориентации, фразеологични особености, технологични факти. Контролът на информацията се осъществява чрез дозирано подаване на достатъчно ключове за решение, но никога „повече от необходимото“, за да се запази удоволствието от откриването. Форматът имплицира и етика на честната игра („fair play“): всичко нужно за решението е налично в текста; липсват скрити авторови знания, до които читателят няма достъп. Сюжетът следователно играе ролята на сцена, а не на самоцелна история: действията на персонажите се подреждат така, че да изведат противоречие или невъзможност, които рационалният анализ да улови. С времето това води до своебразна „граматика“ на случая: началната експозиция фиксира фактурните параметри (време, място, субекти), средната част организира версиите (често по три) и обозначава слабите им места, а финалът извежда минимално, но достатъчно основание за избора на една версия като единствено съвместима с данните. Именно тази граматика осигурява и „преносимост“: формулата е пригодима към различни сюжети – от битови ситуации до „високи“ престъпления. Ефектът е двоен: читателят тренира логическа дисциплина, а литературата демонстрира как контролът на информацията може да бъде естетически ресурс. Тази технологична стабилност обяснява устойчивата рецепция на Стрезов, вкл. в по-късните подборки и дигитални препечатки, които възпроизвеждат модела за нова публика.

Интерфейс с пъзеловата култура и „fair play“ традицията

Стрезов се ситуира в линия, която свързва детективския разказ с пъзела и математическата задача. Традицията на „fair play“ – от класическата английска школа през междусъюзните сборници с логически загадки – настоява, че читателят трябва да има равен достъп до факти и да може да възпроизведе решението независимо от авторовия авторитет. Славчев адаптира тази етика към българската културна ситуация, в която знанието се популяризира чрез медии като „Космос“, а логиката се легитимира като гражданска добродетел. В този контекст случаите на Стрезов показват как дори в дребен житейски сценарий може да се приложи методология: да се различат наблюдение от интерпретация; да се маркират силните и слабите хипотези; да се определи какво е необходимо и какво – излишно. Тази интерфейсност превръща текста в умствен апарат: визуализира се алгоритъм, който читателят може да пренесе от страницата към всекидневни ситуации – от четене на новини до вземане на решения при непълна информация. По този начин жанрът, често подценяван като „игрови“, възпитава тип рационалност, без да мутира в суха дидактика. Така се конструира и специфичната авторитетност на Стрезов: тя не произтича от ореола на „всезнанието“, а от демонстрирания, повторяем метод. Поради това персонажът се превръща в нарицателно – „да мислиш като Стрезов“ означава да спазваш правила на логически контрол и да търсиш най-икономичното обяснение, съвместимо с наличните данни. Тъкмо това обяснява и многократните препечатки, сборници и „завръщания“ на персонажа в различни издания, при които функцията му да моделира мислене остава непроменена, макар медиалната среда да се трансформира.

III. Епистемология и логика: как мисли Инспектор Стрезов

Доказване чрез несъвместимост и минимално нарушение

Епистемологичната стратегия на Стрезов се гради върху принципа за откриване на минимална несъвместимост, която колапсира цяла версия. Вместо да търси пълно позитивно доказателство – рядкост в реални когнитивни среди – инспекторът локализира детайл, който не може да коекзистира с останалите факти, ако дадена хипотеза е вярна. Това е икономия на доказване: достатъчно е да се посочи една необходима последица, която не настъпва, или една наблюдавана следа, която не би могла да се появи. Методът кореспондира с логиката на фалсификацията: версиите се излагат на тест за опровержимост, а не на реторична убедителност. В текстовата практика това се проявява чрез внимателно конструирани времеви маркери (невъзможни синхронизации), пространствени несъответствия (линии на видимост, достъпност на места), езикови индикации (lapsus linguae, специфичен жаргон), както и чрез физически константи (температурни и материални ограничения). Така се пресичат лингвистични, физически и социални валидиращи полета в едно доказателство. Аналитичната сила на този подход е, че той не изисква извънтекстови енциклопедични знания, а внимателно четене и обикновена емпирика. Читателят вижда как от малко – правилно измерен – факт изтича достатъчно логическа работа, за да се разсече възел от версии. Този рационален минимализъм е и естетическа стратегия: удоволствието идва от „щракването“ на логическия механизъм, а не от барокова фабула; от това, че светът се оказва прозрачен за разума, ако той се дисциплинира да вижда дребното. В крайна сметка Стрезов не „разгадава“ чрез интуиция, а нормализира метод, при който грешката на измамника е почти неизбежна, защото лъжата има повече степени на свобода, следователно – повече възможности да се противоречи на себе си.

Абдукция, дедукция и „икономия на хипотези“

Ключово за мисленето на Стрезов е смяната на режимите между абдукция (предлагане на най-вероятната обяснителна хипотеза), дедукция (извеждане на необходими следствия) и индуктивна стабилизация (натрупване на конвергентни индикации). Тази динамика е оптимизирана от принципа на икономия: предпочита се хипотеза, която обяснява максимален брой факти с минимален брой допускания и въвежда най-малко „скрити променливи“. Икономията не е догма, а регулативен идеал: тя предотвратява спекулативни конструкции, които добавят ad hoc допускания, за да спасят иначе несъвместима версия. В практиката на загадката това означава, че „сложните“ сценарии – с много участници и координирани хронологии – са априори съмнителни, освен ако текстът не предоставя строг набор независими корелации, които ги изискват. Така читателят се обучава да разграничава правдоподобност от логическа необходимост: не най-„интересната“, а най-неизбежната версия оцелява. Друга особеност е, че доказването често минава през езикови маркери – грешно употребена терминология, невъзможна комбинация от битови навици, неестествен ред на действия – чрез които се реконструира най-вероятният сценарий. По този начин текстът показва как социалната компетентност и наблюдението на човешки рутини стават логическо доказателство, ако са коректно ситуирани. Стрезов не е „хладна машина“; неговата рационалност включва модели на човешко поведение и практическа психология, но те работят като стабилизирани регулярности, не като спонтанни „усещания“. Тъкмо тази интеграция на формална логика с емпирична социология прави доказателствата му устойчиви и убедителни: те са мултимодални, но контролируеми.

IV. Социално-културен контекст и рецепция в социалистическа България и след това

Когнитивна дисциплина като обществен капитал

Рецепцията на Стрезов се развива в общество, което официално инвестира престиж в научното знание, математическата култура и техническата грамотност. В този контекст кратката криминална загадка се легитимира като „умствена гимнастика“, която съчетава удоволствие и познавателна дисциплина. „Космос“ играе ролята на институция, която насърчава тази нагласа, а Стрезов – на нейното лице. Ето защо персонажът излиза извън статута на литературен герой: той се превръща в меметичен маркер за тип мислене, в символ, който може да се употребява в медийни и разговорни регистри („Инспектор Стрезов да види това…“), за да се означи рационален, критичен поглед към фактите. Това социално вграждане гарантира дълголетието му: дори когато редакционната среда се трансформира и медиите се дигитализират, персонажът остава функционален, защото представлява алгоритъм, а не сюжетен „свят“, привързан към естетическа мода. В началото на XXI век сборниците и новите подборки, включително големият комплект от 50 истории, препотвърждават това: те са четени не като ретро-носталгия, а като живи упражнения по логика за нови поколения, които се борят с информационен шум и когнитивни изкривявания. Дори институционалното завръщане на „Космос“ към класически рубрики след 2025 г. се чете като симптом на тази устойчивост: културният капитал на логическата загадка остава висок, а Стрезов продължава да е ефективен носител на този капитал. Така една на пръв поглед маргинална жанрова форма се оказва социален инструмент за образователна нормализация на рационалността.

Материализация на паметта: публикации, антологии, дигитални преиздания

Историята на публикациите с инспектор Стрезов показва как културната памет се материализира и обновява. Първоначалните случаи в „Космос“ са последвани от книжни издания – например „Инспектор Стрезов решава“ (1981), по-късни подборки и тематични антологии. Тази материализация не е само архивиране; тя е и редакторска курация, която подбира, ремиксира и пренастройва корпус за различни аудитории и формати. Дигиталните публикации, които репродуцират първите случаи („Старинният накит“) и емблематични задачи („Смъртта на д-р Асенов“), изпълняват функция на публичен архив и вход към жанра за нови читатели. Паралелно, биографичните очерци за Славчев и библиографските страници фиксират авторовата траектория – от фантастика и криминална проза към концентрирания формат на логическата загадка – и по този начин стабилизират интерпретативната рамка, в която се мисли персонажът: като продукт на целенасочена редакторска и авторова стратегия. Утвърждаването му в нарицателно (включително в популярни и социални медии) свидетелства за излизането от чисто литературното употребление и за навлизане в езици на ежедневието, което е най-сигурният маркер за културна оседналост. През годините тази оседналост се поддържа от периодични „завръщания“ – нови издания, медийни акценти, тематични рубрики, – които напомнят, че форматът продължава да работи като интелектуален апарат. В този смисъл Стрезов не е „паметник“, а инструмент, който културата периодично сваля от рафта и употребява, когато има нужда да калибрира своята рационалност.

V. Сравнителни модели: Аввакум Захов, западният „fair play“ и местната специфика

Аввакум Захов и разликите в епистемологичния режим

Аввакум Захов, макар и също да представлява логико-рационален детективски персонаж в българската културна традиция, оперира в различен епистемологичен режим. Захов прилага логика, но тя е разположена в различен сюжетен мащаб: роман, диалогични сцени, развитие на характерологични параметри, силен социално-политически фон на времето. При него анализът е компонент на голям наратив, докато при Стрезов анализът е самата материя на текста. Захов мисли не по алгоритми на минимално противоречие в затворена система, а в широки социални полета с контекстуална неопределеност. При Стрезов всяка хипотеза е обвързана с строго затворена информационна вселена: данните са финитни и изчерпателни. При Захов данните често са непълни, персонажът дописва свят, а не го решава. Тук се наблюдава фундаментална разлика: при Стрезов логиката е вътре в текста като конструктивен принцип; при Захов логиката е в героя като интелектуална добродетел в свят на несигурност. Затова Стрезов е пъзел, Захов е роман; единият е лаборатория, другият – епопея на разума в разгръната социалност. Резултатът е, че Стрезов е по-подходящ за обучение на формални стратегии на проверка на факти; Захов – за обучение на критичност в неустойчиви системи. Двата модела не са конкуренти, а паралелни – те описват два типа рационалност: инженерната и херменевтичната.

Западният „fair play“ и българската редакционна трансформация

Англо-американската „fair play“ традиция, свързана с класическия детективски роман и със специализираните пъзелови антологии, развива принципа на „честната игра“: читателят има достъп до същия корпус от данни, както и детективът, и логиката може да бъде проверена независимо от авторовия авторитет. Стрезов принадлежи към тази традиция по етика, но е различен по медиация: западната формула възниква в книжен пазар със свободна конкуренция и жанрова автономия; Стрезов възниква в редакционна система с центростремителна медиаполитика, където логическата граматика се вписва в по-широка култура на рационалност като национална модернизация. Това обяснява защо българската версия е по-строга, по-кондензирана, по-минималистична. Форматът е оптимизиран не за пазар, а за когнитивен ефект в научнопопулярен медиен орган, който има престижен статут на легитиматор на знанието. Затова при Стрезов липсва „литературна барока“ на британския „clue novel“ и вместо това имаме структурно равномерно затягане на текста към чиста логическа операционалност. Тази трансформация превръща западния модел от продукт на жанрова еволюция в България в инструмент на културно инженерство: логиката се нормализира като гражданско умение, а не като естетическо развлечение.

VI. Типология на улики, грешки и когнитивни маркери в корпуса на Стрезов

Физически константи и материални ограничения като доказателствени точки

В значителна част от случаите Стрезов оперира с материални ограничения, които са непреодолими и следователно – универсално валидни: времеви интервали, температури, геометрии на пространство, технически характеристики на предмети, базови свойства на вещества. Тази група улики е особено силна, защото не се осланя на социална психология или на културна компетентност. Те са епистемологично „твърди“. Методът е следният: ако хипотеза изисква температура, която не е достижима в наличните условия; ако траекторията е физически невъзможна; ако времето за действие е по-кратко от необходимия минимален интервал; ако състоянието на предмет е несъвместимо с постулираната последователност, тогава тази хипотеза се изключва с абсолютна логическа необходимост. Този тип доказателства са особено подходящи за тренировъчна функция: те показват как светът има „структура на граници“, които не могат да бъдат преодолени чрез реторика. В културен смисъл това е урок за съпротивата на фактите: реалността не е пластична спрямо желанията – тя е ограничена от параметри, които не могат да бъдат „обговорени“. Тази твърдост е фундамент на „научното мислене“, което „Космос“ популяризира, а Стрезов операционализира.

Лингвистични разминавания и речеви несъответствия

Езикът е основен инструмент на Стрезов: много решения се извеждат не от физическа невъзможност, а от речево нарушение. Вниманието към синтаксис, лексика, прагматика и езиков регистър представлява огромен корпус от доказателства в загадките. Тук се наблюдава следното: лъжата не може да симулира речеви навици с перфектна последователност. Малка нетипична дума, неправилна терминология, ред на действия, който предполага невъзможно редуване на епизоди, случайно изречено излишно уточнение, които разкриват знание, което „принципният невиновен“ не би трябвало да притежава – всички тези миниатюрни гафове са хипероперативни. Това е социолингвистичната поука на жанра: езикът е поведенческа машина, която е по-трудна за контрола от физическите обстоятелства. Който лъже – рано или късно нарушава семиотичната рамка. Тази езикова епистемология е може би най-силният принос на Стрезов към българската когнитивна култура: тя показва, че смисълът не е само „в съдържанието“, а в употребата, в подредбата, в финия прагматичен режим на говорене.

VII. Педагогически, медийни и когнитивни приложения в XXI век

Стрезов като когнитивна матрица в епохата на информационен шум

XXI век е информационен режим, в който фалшивите корелации и когнитивните изкривявания са масово производство. В тази среда Стрезов функционира като матрица за калибриране на вниманието: минимално противоречие е достатъчно, за да се постави под съмнение мегаструктура от хипотези. Това е критично умение в света на манипулативни медийни практики. Прилагането на модела „стрезовска проверка“ към съвременни медийни текстове е изключително ефективно: за да разбереш лъжата, не е нужно да познаваш света в пълнота; нужно е да откриеш един слаб детайл, който логически саботира цялата конструкция. Това е метод на „минималната тресчотка“: една зъбна грешка разкъсва целия механизъм. Така Стрезов се връща не като носталгия, а като инструмент за медийна хигиена.

Алгоритмизиране и учебни модели

Структурата на загадката е програмируема: тя може да бъде представена като алгоритъм на избор между хипотези, като матрица за тренировъчна логика в образователни контексти. В тази перспектива Стрезов е по-близо до дисциплините на „critical thinking“ и „evidence-based reasoning“ отколкото до класическия „литературен канон“. Стрезов не е част от „изкуството“ – той е част от „инструментариума“. Това го прави актуален във възможни училищни дисциплини, курсове по медийна грамотност, логически модули в STEM обучението. Културната технология на персонажа е преносима към учебни модели за бързо откриване на противоречия, за минимална проверка на хипотези и за обучение на „данъчна рационалност“: как да минимизираш разхода на вниманието и да максимизираш точността на анализа.

VIII. Стрезов като културен праг: синтеза

Концептуалната наследственост

Инспектор Стрезов е не романтически персонаж, а интелектуална инфраструктура, която българската култура използва, за да тренира, валидира и репродуцира модели на рационално мислене. Неговият престиж не е произведен от литературна „дълбочина“ на характер, а от безкомпромисна яснота на алгоритъм. Той е културен праг: място, където логическото мислене става публично очакване и социална норма. Така Стрезов не „изчезва“ след социализма, защото не е бил „идеологически продукт“; той е бил и остава инструмент за мислене. В това се състои неговата каноничност: той не е художествен паметник, а когнитивен механизъм, който културата периодично реактивира, когато има нужда да се защити от шум, лъжа и реторически злоупотреби. В този смисъл Стрезов не е „минало“, а текуща рационална възможност.

Последователното аналитично проследяване на образа, формата и когнитивната функция на инспектор Стрезов показва, че този корпус не е страничен жанров продукт, а високоефективен културен артефакт, който работи като автономна технология на рационалност. Именно затова историческият му живот не се изчерпва вътре в периода на първоначалната публикация и не се разтваря като ретро-инерция след изчерпване на редакционния контекст. Стрезов се оказва постоянен, защото е принцип, а не „епизод“; алгоритъм, а не сюжетна „епика“. Той остава валиден, защото оперира с универсални процедури: минимална проверка на хипотези, откриване на несъвместимости, дисциплина на вниманието, уважение към фактите, и отказ от ad hoc конструкции, които „спасяват“ теза за сметка на логическа чистота. В този смисъл Стрезов е форма на имунитет: неговият метод предлага начин за защита срещу когнитивна хаотизация – било то през пропагандни форми, през „шумови“ медийни екосистеми, или през семиотично разпадане на проверимостта.

Така, когато погледнем ретроспективно, става ясно, че инспектор Стрезов не може да се мисли просто като български еквивалент на западни „пъзелови“ традиции, нито като локална вариация на популярна логическа игра. Той е място, където една култура форматира себе си да мисли чрез минимални базови критерии на истина и структурна консистентност. В този смисъл неговата ценност не се изчерпва в литературното поле и не трябва да се архивира като „литературна история“. Той е интелектуална инфраструктура, която продължава да бъде приложима.

И тук се открива аргументът, който затваря цялата конструкция: ако българската културна среда иска да поддържа функционална рационалност в епоха, в която информационното замърсяване е структурен фон, тя няма по-достъпен и по-стабилен локален модел, чрез който да обучава дисциплина на мисленето, от този, който текстовете на инспектор Стрезов вече веднъж са осигурили.

Смъртта на д-р Асенов

Загадка от брой 5/1969 г. на списание „Космос“

Инспектор Стрезов пристигнал на местопроизшествието с оперативната група. Съпругата на д-р Асенов повторила това, което съобщила по телефона на дежурния: сутринта имала с мъжа си спречкване, скарали се и той се заключил в кабинета. За обед не излязъл. Към 16 ч тя неколкократно и дълго чукала на вратата му и понеже не отворил, повикала портиера и разбили бравата. Като видяла, че мъжът ѝ е мъртъв, телефонирала веднага в милицията.

– Нервите му напоследък бяха много изострени, губеше контрол над постъпките си, веднъж заяви, че ще се самоубие – вайкала се съпругата.

Инспектор Стрезов започнал да пише протокол за оглед, в който между другото се казва: „…тялото бе намерено на пода в източната страна на стаята, между бюрото и прозореца, в легнало положение по гръб и с разперени ръце. На 74 см от дясната ръка върху килима има спринцовка с натиснато докрай бутало“.

На бюрото има кутия с ампули, която носи фабричен надпис „Калциев бромат“ (успокоителни инжекции). Липсват 6 ампули. На бюрото освен това има две празни ампули без надпис, бурканче с памук, шише с надпис „Ректифициран винен спирт“ и памучен тампон. Между настолния календар и телефона в пепелника има около 25 угарки от цигари „Арда“ II качество, без следи от червило, от употреба на цигаре, както и пет кибритени клечки, полуизгорели. В южната част на стаята върху малка масичка е поставен стерилизатор с още топла вода, на долната полица – буркан със залепен надпис „мръсни игли“, в който има 16 броя игли, и празен буркан с надпис „чисти игли“.

В библиотеката, по кушетката и столовете няма следи от безредие, според съпругата на д-р Асенов всичко е по местата си. Прозорците са затворени добре. От вътрешната страна на разбитата брава е намерен ключът на д-р Асенов.

Съдебният лекар съобщил, че смъртта е настъпила около 15-15,30 ч, и поискал разрешение от Стрезов да вдигнат трупа за аутопсия, след която ще може да се установи причината за смъртта. Смята обаче, че има данни за вкарана венозна отрова с бързо действие.

– Май че е самоубийство – казал старшината Варадин.
– До влизането на портиера и Асенова, които са намерили тялото, никой не е могъл да се среща с доктора.
– Положително не! – възразил Стрезов. – Това е предварително подготвено убийство.

Какво му дава основание да мисли така?

Отговор: Д-р Асенов не би стерилизирал спринцовката и иглата, ако е имал намерение да се самоубива. Явно някой, който не е чужд, е подменил ампули с калциев бромат, като вместо тях е оставил ампули без надпис, в които е била отровата.

Старинният накит

Първият случай на инспектор Стрезов (брой 7/1968 на списание „Космос“)

– Само трима души в града знаят за този старинен накит. Останалите са далеч оттук – разказва вдовицата Ивайлова на инспектор Стрезов, повикан по телефона рано сутринта. – Те са: моята племенница, у която бях на гости снощи до единадесет часа, Иванчева от горния етаж и Върбанов – стар ерген, пенсионер, който се отбива от време на време на приказки и често ми е правил малки услуги.

– Сигурна ли сте, че накитът е изчезнал именно снощи?

– Да, защото вчера следобед подреждах скрина и дълго се любувах на красивите му брилянти. Така и нямаше да забележа нищо, ако не бях обещала на племенницата да ѝ занеса днес една стара семейна снимка и когато погледнах скрина…

– Да видим какво са правили другите двама снощи! – прекъсва я инспектор Стрезов и след като оставя старшината Варадин на пост пред апартамента на Върбанов, се отправя към Иванчеви.

– Малко е разхвърляно у дома, та ще извинявате – посреща го Иванчева. – Но снощи имахме гости. Нали знаете, мъжете са полудели по тия мачове, пък нашият телевизор е с голям екран. После мъжете седнаха на белот, ние, жените – на приказка, и не усетихме кога стана полунощ. Така и не успях да отида на фризьор, макар че имах час.

Навън старшина Варадин е задържал Върбанов, който тъкмо се прибирал в дома си. Върбанов отключва и ги кани да влязат.

– От една седмица обикалям Балкана – казва той. – Нямате представа колко е хубаво лете на планина. Дори не съм нощувал по хижите, спя на открито. Но вие, младите, сякаш по́ предпочитате.

– Сам ли живеете? – прекъсва го инспекторът.

– Съвсем сам. Но не ме е страх да отсъствам задълго. Бравата е секретна, а освен това какво ли може да се открадне от къщата на един скромен пенсионер. Дори и да влезе някой, няма…

– Достатъчно! – казва инспектор Стрезов. – Че Вие не сте били на екскурзия шест дни, по това няма спор. Може би е най-добре да си признаете и за кражбата, докато не е станало съвсем късно.

Какво дава основание на инспектора да мисли така?

Харесайте Facebook страницата ни ТУК