Борѝс III Обединител (официално: Негово Величество Борисъ III, по Божията милость и Народната воля, Царь на Българитѣ, Принцъ Саксъ-Кобургъ-Гота и Херцогъ Саксонски) е престолонаследник и княз Търновски от раждането си на 30 януари 1894 до 2 октомври 1918 г. и цар на България от коронацията си на 3 октомври 1918 до смъртта си на 28 август 1943 г. Той е син на цар Фердинанд I, който абдикира в негова полза след поражението на България през Първата световна война.
Роден е на 30 януари (18 януари стар стил) 1894 г. в Двореца в София. Пълното му име е Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав Сакскобургготски. Негов католически кръстник е папа Лъв XIII, а православен кръстник е император Николай II. Източноправославното кръщение става през 1896 г. в Софийската катедрала, като императорът кръстник се представлява от руския генерал Кутузов. Възпитател на бъдещия цар е Никола Куртоклиев, който впоследствие става адютант на Борис. Освен той на престолонаследникът преподават швейцарски възпитател и учители от Първа софийска мъжка гимназия. Освен задължителните предмети, Борис усвоява на високо ниво френски и немски език, а в по-малка степен – английски и италиански. Още от малък престолонаследникът се проявява като чувствителен и интелигентен младеж. Известен е със своите разнообразни хобита. През свободното си време той е запален ловец, турист и автомобилист. Най-голям интерес за него са били влаковете, които често сам е управлявал.
През Балканските войни (1912 – 1913) и Първата световна война участва като офицер за свръзки по фронтовете в Действащата армия; подполковник (1916 г.), генерал-майор (1918 г.). В края на Първата световна война е провъзгласен за цар на България след абдикацията на баща си. Борис III санкционира преврата от 9 юни 1923 г. След провала на режима, установен с преврата от 19 май 1934 година, страната е управлявана с форма на парламентарен мажоритаризъм, контролиран от царя. Въпреки това се провеждат парламентарни избори и съществува легална правителствена опозиция. В изборите през 1938 г. за първи път са дадени избирателни права на жените в България. Цар Борис III остава в историята като един от най-обичаните от обикновените хора владетели, защото често се разхождал без охрана и в цивилно облекло, искрено демонстрирайки своята близост с народа.
В началото на 30-те години в Асизи Борис III сключва брак с дъщерята на италианския крал Виктор Еманиул III – Джована. След съюза тя приема името Йоанна, в чест на св. Иван Рилски.
През 1933 г. се ражда дъщеря им – Мария Луиза, а през 1937 г. бъдещият престолонаследник – Симеон. Борис сам избира името му като го кръщава на най-великия цар в българската история. И двете деца са кръстени в православната вяра.
В годините след войната управлението на държавата е в ръцете на редица партийни лидери. Царят остава на заден план, тъй като разочарованието от монархията след Първата световна война е голямо. Държавното кормило първоначално е поето от БЗНС и неговият водач Александър Стамболийски, а младият цар е принуден да понася критики както от страна на земеделците, така и от привържениците на бившите управляващи партии, недоволни от мекия курс на царя към Земеделския съюз.
Това обаче може да се разглежда като част от политическия арсенал на царя – склонност към театралност, неформалност в общуването, стремеж да се избягват конфликти, усилия за помирение с всички фактори дори и с онези, към които не храни особено добри чувства. До тези методи той прибягва особено в случаи, когато усеща заплаха за династията и държавата.
Тези негови качества се проявяват по време на преврата от 9 юни 1923 година. Ролята на царя тук не може да се тълкува само като поддръжник или противник на превратаджиите. От една страна той уверява Стамболийски в подкрепата си за него два дни преди преврата, но от друга подписва указа за назначаване правителството на превратаджиите, които обаче първоначално трудно откриват царя, той дори ги избягва, а при срещата си придава вид на изненадан от събитията и разколебан в решението си за указа.
При преврата на Деветнадесетомайците от 1934 година поведението на владетеля не е по-различно. Загадката отново остава, а фактът, че година по-късно той се налага над Деветнадесетомайците и установява личния си режим не ни помага да разберем какво точно е мислел и знаел. Паметна обаче е репликата му към ген. Пенчо Златев, дошъл заедно с Кимон Георгиев в двореца в столицата, за да обсъдят новото положение след преврата:
„Сбъркахте, генерале, сбъркахте, защото избързахте!“
Пред Народния съд неговият брат княз Кирил твърди, че царят е бил наясно с подготовката и на двата преврата.
В следващото десетилетие фигурата на царя продължава да е в сянка. На политическо равнище се борят множество партии и групи на фона на силно противопоставяне вътре в обществото и намесата на различни външни сили. В онзи период царят залага на нещо много важно, което впоследствие ще му помогне да вземе цялата власт в ръцете си – контактите, колкото и банално да звучи.
Това обаче не е нищо изненадващо. При липсата на реални лостове за контрол на политическата власт, цар Борис създава една добре изплетена мрежа от контакти, съмишленици и близки до Двореца хора, към които показва необходимото внимание и постоянно се стреми да сплоти връзките си с тях. Това са политици, интелектуалци, офицери, но и членове на дипломатическия корпус. Също така много важен елемент от царското поведение е стремежът му да скъси разстоянието между себе си и обикновения българин, нещо отличаващо го значително от цар Фердинанд.
От друга страна не бива да гледаме на царя като на светец. Той също има роля в репресиите и смъртните присъди срещу ляво настроените и дейците на комунистическата партията. За него това са най-големите противници на монархията, от които не може да се очаква компромиси. Това рязко идейно различие предопределя и неговата позиция. Не случайно по време на Септемврийското въстание той прави категоричното обръщение: „Ние преживяваме отговорен момент. Ние сме поставени преди дилемата да бъдем или да не бъдем“ и така ясно дава подкрепа за твърдия курс при потушаването му. Комунистите „отговарят“ с опита за покушение срещу монарха при Арабаконак и атентата в „Св. Неделя“.
През 1935 година пред цар Борис III се открива златна възможност да вземе бъдещето на България в свои ръце. В средите на Деветнадесетомайците възниква политически конфликт, в който определено място заемат и привържениците на проф. Александър Цанков. Царят се възползва от кризата, за да играе ролята на арбитър, която толкова обича. След оставката на ген. Златев той успява да изкара на преден план собствените си приближени и да даде мандат на опитния дипломат Андрей Тошев (който е сред възпитателите на царя) за съставяне на кабинет.
Именно тогава за първи път монархът обявява с манифест състава на правителството. С този акт се дава формалното начало на авторитарното управление на Борис. Парламентарни избори се провеждат и съществува легална опозиция, но изборите се контролират от монарха. Именно по време на управлението на Борис III за пръв път в България е дадено право на глас на жените, макар да се посочва че самият цар първоначално проявява предпазливост по този въпрос.
Към края на 30-те години на ХХ век, Европа търпи радикални промени. В страни като Германия и Италия на власт идват крайни политически партии със силна обществена подкрепа. По всичко личи, че те ще се стремят да ревизират максимално пагубните клаузи на Версайската система (споразуменията, подписани със загубилите страни след Първата световна война). Въпреки младостта си, едва на 24 години, българският цар помни несправедливите условия на Ньойския договор от 1919 година. България е принудена да се раздели с голяма част от териториите си и да плати твърде тежка цена. Именно това е една от основните причини монархът да се насочи към партньорство с набиращите сили Германия и Италия. В горещите дни преди сключването на Мюнхенското споразумение (септември 1938 г.) лично той с готовност приема и сръчно изпълнява посредническа роля между Англия и Германия. Естествено тази роля е скромна, но приносът му и според двете страни е неоспорим.
След началото на Втората световна война Борис III насочва България към неутралитет. С помощта на Берлин и Москва, София успява да си върне от Букурещ Южна Добруджа чрез Крайовската спогодба от 1940 г. През 1940 царят подписва Закона за защита на нацията, който лишава евреите от повечето граждански права и по същество представлява копие на Нюрнбергски закони на Германия. През 1940 г. Борис III отклонява съветските предложения за сключване на договор за мир и дружба, в които е включена и възможност за бъдещо съвместно присъединяване към Оста Рим-Берлин-Токио. През януари 1941 г. обаче той и правителството на проф. Богдан Филов се съгласяват България да се присъедини към Тристранния пакт.
През март – април 1941 г. германските войски атакуват Югославия и Гърция от българска територия, с което де факто и България става съвоюваща страна. След края на бойните действия България получава възможността да администрира до края на войната земите, известни от историята като Поморавие, Вардарска Македония и Беломорие. Във връзка с това цар Борис III е наречен Цар Обединител. След избухването на войната със СССР, макар и съюзник на Германия, България продължава да поддържа дипломатически отношения със СССР и не изпраща редовни войски на Източния фронт. Царят не позволява на фронта да замине дори и легион от доброволци (подобно на испанската Синя дивизия), въпреки че в Германската легация в София били постъпили 1500 молби на български младежи – ратници и легионери, които искат да се бият срещу болшевизма. На 13 декември 1941 г. България обявява война на Великобритания и САЩ, с което на практика се позиционира окончателно в лагера на нацистките съюзници.
През 1943 г. като част от т.нар. Окончателно решение на еврейския въпрос българските власти започват депортацията на евреите от „новите земи“, както и част от евреите от старите територии на страната. Първата част от плана за депортация на 20 000 евреи е осъществена със съдействието на държавната администрация на прогерманското правителство на Богдан Филов, по време на която в Треблинка са изпратени 11 343 евреи от новоприсъединените области, а тези от Стара България са спасени след активната намеса основно от страна на Светия синод на Българската православна църква, както и след писмо на под-председателя на Народното събрание Димитър Пешев и намесата на видни интелектуалци, опозиционери и др. Цар Борис III се застъпва за българските евреи и пред Германското ръководство заявява, че евреите му трябват да работят на обществени строежи и затова не може да ги депортира. Външният министър на Германия Рибентроп подлага на силен натиск царя, но Борис ІІІ е непреклонен в защитата си на евреите. В среща с Хитлер и Рибентроп в март 1943 година цар Борис успява да ги убеди, че условията в България са различни и че не трябва да се взимат същите мерки срещу евреите, както в Германия. Рибентроп осведомява германския пълномощен министър в София Адолф Бекерле за становището на Борис с директива № 422 от 4 април 1943 година. От телеграмата на Рибентроп става ясно, че цар Борис се застъпва за евреите от старите предели на държавата с прагматични аргументи. Царят нарежда евреите да бъдат включени в работни групи за строежи на пътища, за да може по този начин да се избегне депортацията им в Полша. Цар Борис ІІІ издава заповед на вътрешния министър Петър Габровски, с която планираната депортация на евреите е спряна.
Цар Борис III умира неочаквано от инфаркт след кратко боледуване в 16:22 ч. на 28 август 1943 г., скоро след завръщането си от визита при Хитлер. Според дневника на германския аташе в София по това време, полк. фон Шьонебек, двамата германски доктори, които са се грижили за царя – Зайц и токсикологът Ханс Епингер, са вярвали, че Борис е починал от същата отрова, която д-р Епингер е намерил две години по-рано при аутопсията на гръцкия министър-председател Йоанис Метаксас – действа в продължение на седмици, причинявайки появата на петна по кожата. Слухове за смъртта на Борис III сочат, че царят е отровен по нареждане на Хитлер, който бил силно раздразнен след последната си среща с българския владетел заради отказа му да предаде българските евреи и да изпрати войски срещу СССР. Според министър председателя проф. Богдан Филов обаче, в последната си среща Хитлер и Борис III са обсъждали само изпращането на допълнителни български войски в Западните Балкани, но не и срещу СССР. Синът му Симеон Сакскобургготски не отрича тази версия, но посочва като вероятна и хипотезата, че интерес от смъртта на царя е имал и СССР, като в случая е възможна намесата на НКВД. Княгиня Мария Луиза Българска посочва в интервю, че няма категорична версия за случилото се, но че е убедена, че баща ѝ не е отровен от нацистите, или от англичаните, а от Изток.
В личния си дневник Йозеф Гьобелс изразява съмнения, че за смъртта на Борис III отговорност носи италианското правителство в лицето на премиера Пиетро Бадолио. Според Гьобелс, Хитлер е убеден, че италианският кралски двор е организаторът на отравянето на Борис III, тъй като принцеса Мафалда Савойска, сестра на Йоанна Българска, e на визита в България четири седмици преди смъртта на монарха. Според свидетелствата на Гьобелс, визитата на Мафалда Савойска приблизително съвпада по време със събитията от 25 юли 1943 г. – свалянето от власт на фашисткия диктатор Бенито Мусолини, подкрепено от Виктор Емануил III, баща на Йоанна Българска.
След петдневно поклонение в катедралата „Св. Александър Невски“, на което се изреждат близо 400 000 българи на 5 септември траурното шествие достига до Рилския манастир, където е погребан в манастирската църква.
Наследява го на престола невръстният му син цар Симеон II, от чието име управлява избраният от народното събрание регентски съвет – проф. Богдан Филов, княз Кирил и генерал-лейтенант Никола Михов до преврата на 9 септември 1944 г., когато е назначен от комунистите последният регентски съвет в състав: акад. Тодор Павлов, проф. Венелин Ганев и Цвятко Бобошевски, който управлява до установяването на републикански режим на 15 септември 1946 г.
През 1946 г., по нареждане на комунистическите управници и операция пряко ръководена от тогавашния комендант на Народната милиция в София Лев Главинчев, останките му са ексхумирани и осквернени, тялото му е препогребано в малък параклис в парка на двореца „Врана“. През 1954 г. по заповед на Вълко Червенков този параклис е взривен и заравнен, гробът унищожен.
След 10 ноември 1989 г. парламентарна комисия ръководи издирването на тленните останки на царя, но е открито само сърцето му, което се намира на гробното място в парка на двореца „Врана“. То е препогребано на мястото на възстановения гроб в Рилския манастир през 1993 г.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
