ЛЕГЕНДАТА КАПИТАН ДИМИТЪР СПИСАРЕВСКИ

Българската авиация има своите паметни страници в световната военна история, но едно от най-ярките и героични имена в тях безспорно е това на поручик Димитър Списаревски – човек, чиято смелост преминава границата на обичайния военен героизъм и се превръща в символ на саможертва.

I. Ранни години и семейна среда

Димитър Списаревски е роден през 1916 г. в Добрич – град, който по това време преживява политически сътресения и национални трагедии. Кръстен е на своя чичо, загинал в Междусъюзническата война като парламентьор, убит от сръбски войници при опит да предаде послание.

Само три години след раждането му Южна Добруджа отново е откъсната от България и присъединена към Румъния. Баща му – финансов инспектор в общината – отказва да се примири с новата власт. Когато в кръчма поръчва да бъде изсвирен българският национален химн „Шуми Марица”, той е уволнен и експулсиран от румънските власти. Семейството е принудено да напусне Добрич и се установява в Лом.

II. Формиране на характера – буйният младеж с родолюбиво сърце

Детството на Димитър минава в игри и футбол, но и в усвояване на родолюбиви уроци от своя дядо. Чрез разказите му младият Списаревски се запознава с българската военна история, със защитата на Самарското знаме и с подвизите на подполковник Калитин. Тези уроци го превръщат в твърд националист и патриот.

През 1931 г. семейството се премества в София. Димитър постъпва в престижната Втора софийска мъжка гимназия, където се включва в авиационен кръжок. Там се заражда мечтата му за летене, а новият му идол става Христо Топракчиев – български летец, загинал при обсадата на Одрин.

Атлет, хубавец, отличаващ се с огромно родолюбие, Димитър е избран за знаменосец на гимназията. Той е отличен гимнастик, плувец и футболист, занимава се с борба и бокс. Записва се във Военното училище, но уставите и дисциплината не са по вкуса му, все тича към игрището. От 1933 до 1935 г. играе във футболен клуб „Левски” – София. В същото време е известен с избухливия си характер и готовността да влиза в юмручни схватки, особено с членове на РЕМС (Работнически младежки съюз), когато се засягат национални въпроси.

III. Пътят към небето – Военното училище и дисциплинарните премеждия

Димитър постъпва във Военното училище, но строгата дисциплина и уставите го дразнят. Предпочита игрището пред маршировката. Спортист, веселяк и добър другар, той става любимец на съучениците си, които го наричат Спайч. 

След нарушения на дисциплината – според едни заради преписване, според други заради среща с момиче извън училището – е изключен. Доизкарва военната си служба в обикновена казарма, но по време на военния парад на 6 май спира пред цар Борис III и му връчва писмо с молба за възстановяване. След пет месеца е приет отново, макар и с по-малки випуски, и понася омразната му строева подготовка, чакайки да бъде разпределен за летец.

IV. Обучението в Германия – изпитания и бохемство

През 1938 г. Списаревски е командирован заедно с още 14 българи във военно-въздушно училище в Германия. Обучението е изключително опасно – трима от българите загиват. „Спайч” избира да бъде пилот на изтребител и дори побеждава своя германски инструктор в тренировъчен въздушен бой.

Въпреки строгия режим, той намира време за нощен живот – кабарета, бирхалета и дори сбиване с петима германски летци, за което изненадващо не е наказан.

V. Кариера, конфликти и гражданска позиция

Завръща се в България като изграден летец и става подпоручик, после поручик. Продължава да има проблеми с дисциплината и често поврежда самолети при рисковани маневри. На укор от началник отговаря:

Да, счупих колесника, защото аз летя. Вие не можете да го счупите, защото не можете да летите!

През 1941 г. е избран за обучение на „Месершмит 109”. Германски инструктор го предупреждава, че е твърде емоционален за реален бой, на което Списаревски отговаря:

Как ще се бия, аз сам си зная!

Той открито осъжда антисемитската кампания, като лично освобождава арестувана еврейка от полицаи. Не крие неодобрението си към „символичната война” срещу САЩ и Обединеното кралство, предвиждайки, че вражеските бомбардировки ще ударят именно българските градове.

Заради неподчинение е разжалван обратно в подпоручик и често местен между различни летища. Известен е случай, в който в Плевен бие абитуриенти, защото слушали чуждестранни мелодии вместо български маршове.

VI. Последният полет – 20 декември 1943 г.

През есента на 1943 г. започват масираните бомбардировки над София. Списаревски, държан на земята, е потресен от разрушенията в квартал „Хаджи Димитър” и иска да бъде изпратен на фронта. Молбата му е уважена.

На 20 декември 1943 г. 60 американски бомбардировача B-24 „Либърейтър” с ескорт от 50 изтребителя P-38 „Лайтнинг” се насочват към София. Българските изтребители са в пъти по-малобройни. В първия си и последен боен полет Списаревски сваля един бомбардировач, след което се врязва със своя „Месершмит” в друг – таран, който унищожава и двата самолета, но отнема живота му.

И до днес се гадае – ранен ли е бил, мунициите ли е свършил, че прави жива торпила. Някои си позволяват да обясняват ситуацията, даже да предават мислите на загиналия, сякаш и те са били в кабината на самолета му. Правят се спекулации – дали той изобщо е имал намерение да извърши това…

Остава неясно дали е бил ранен, дали му е свършила амуницията или съзнателно е решил да извърши въздушен таран – тактика, за която има свидетелства, че е обмислял.

Има определени сведения, че Списаревски не е изключвал и дори е мислил за съзнателно извършване на въздушен таран. Думите и делата при него се сливат в едно. Надъхвайки веднъж унилите колеги след гибелта на летец, той казва:

По-добре е да загинеш във въздуха и да разбере цял народ, отколкото да умреш и никой да не разбере…

Самолетът му пада край София, а тялото е разпознато по сребърна верижка с кръстче. Радио Лондон коментира:

Български летци, ние знаем, че сте храбри… но няма смисъл да се блъскате в нашите крепости. Вие сте малко, а ние сме хиляди!

Тогава Списаревски е едва на 27 години. Подвигът му предотвратява нова тежка бомбардировка над столицата.

След 9 септември 1944 г. комунистическата власт целенасочено заличава името му, тъй като го възприема като загинал за Германия. Днес обаче той е признат за национален герой – не безгрешен, но човек, който доброволно избира смъртта, за да спаси своите сънародници.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК