Желязната лейди остава най-обожаваният политик на Острова, но и най-мразеният. Сигурно е обаче, че по политическото лидерство, което демонстрираше, сънародниците й я нареждат до човека, донесъл победата на Англия във Втората световна война – Уинстън Чърчил.
За Маргарет Тачър едно от големите външнополитически изпитания е кризата на Фолкландските острови (април 1982 г.). Историците са категорични, че тогава – може би за последен път, Тачър демонстрира силата на Великобритания като империя и световен фактор. След вълната на патриотичен ентусиазъм рейтингът на Тачър скача до небето. Резултатът: през 1983 години консерваторите отново печелят парламентарните избори.
Разнопосочните чувства на британците са свързани най-вече с последиците от нейната консервативна политика върху социалните отношения в страната. В края на 70-те Великобритания се нуждае от радикално лечение и първата жена-премиер повишава данъците, приватизира цели отрасли от икономиката, води война със синдикатите. Резултатите са драстично нарастване на социалното неравенство и над 3 милиона безработни. В резултат на мерките й обаче икономиката на страната се възстановява.
Тачър налага отпечатъка от своя силен характер както върху вътрешната, така и върху външната политика на страната. Емблематичното „Желязната лейди“ идва не от сънародниците й, а, по силата на някаква ирония, от съветската преса през 1976 година. Попадението е толкова точно, че скоро целият свят започва да я нарича със съветската езикова находка.
Тачър оставя отпечатък и върху английския език. Думата „handbagging” е вдъхновена от нейните чанти, които удря по масата, когато е твърдо решена да наложи своето мнение. А тя винаги е решена да го стори. На едно министерско заседание прословутата й чанта заемала премиерския стол, докато самата Тачър не била в залата. „Е, чантата е тук, можем да започваме“, с типичен английски хумор отбелязъл един от нейните министри.
През 1990 година Тачър е принудена, по-скоро от нейните съпартийци, да слезе от премиерския пост, но рекордът остава: през 20 век тя е политикът, задържал се най-дълго на премиерски пост. Тя управлява на „Даунинг стрийт“ от 1979 до 1990 г.
Политическото наследство на Тачър продължава да бъде изучавано. И има защо. Тя остава непреклонен привърженик на запазването на британската лира и скептик относно проекта за превръщането на Европа във федерация по примера на САЩ. През 1988 г. тя ясно заявява, че идеята за ЕС като федерация е опит за „ликвидирането на националната самобитност на западноевропейските страни и концентрирането на цялата власт в центъра на европейския конгломерат, което е недопустимо“. Може би гласувалите за Брекзит са чули ясно нейното послание.
Днешните политици на България също могат да прегледат отново казаното и стореното от Тачър. У нас тя остава известна най-вече като политикът с огромна заслуга за разрушаването на Желязната завеса и за„вятъра на промяната“ в Източна Европа.
След падането на Берлинската стена Тачър бързо се превръща в мит и тук. Особено сред демократичните сили. В автобиграфичната си книга „В голямата политика“ първият президент на България д-р Желю Желев описва прецизно и с нескрита сипматия двете си срещи с Тачър.
Първата е на 20 ноември 1990 г. в Париж по време на Среща на върха на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа. Разговорът между двамата трае 20 минути – с 10 минути повече от предвиденото. След размяната на протоколни реплики, подчертаващи нейното енергично управление, д-р Желев отбелязва, че „ние, източноевропейците, имаме и друга много по-важна причина да я уважаваме – както нея, така и президента Рейгън. Те двамата, със своята твърда и последователна политика спрямо съветския блок – „Империята на злото“ – допринесоха в голяма степен за най-бързото рухване на комунизма в Европа. Агонията можеше да бъде много по-дълга и с неприятни последици за нашите народи“.
Д-р Желев пише още: „Далеч съм от мисълта, продължих аз, да отричам или да омаловажавам историческата заслуга на Горбачов, но тя не бива да се преувеличава, защото неговата „перестройка“ започна от Вашингтон и Лондон, а не от Москва. Москва само я осъществи.“
По-късно Тачър ще отбележи впечтлението си от срещата с българския президент: „Може би ръководителят на една страна, която десетилетия наред е била смазвана от комунистическото насилие най-добре разбираше какво се бе случило в света и защо.“
Втората среща е след нейното оттегляне от премиерството. Февруари, 1991 г. в Лондон. Първите й думи тогава гласят: „Е, господин президент, вие знаете от какво бягате, но знаете ли към какво отивате?“
По-малко познати у нас са обаче други срещи на Маргарет Тачър с български политици и граждани. През есента на 1971 година като министър на образованието на Кралство Великобритания тя прави необичайно дълго посещение в България – от 26 септември до 1 октомври. Програмата на българските домакини е много амбициозна: посещение на катедралата „Св. Александър Невски“, Боянската църква, на Английската гимназия, Софийския университет, курортите около Варна, град Толбухин (днес Добрич) и др., както и разглеждане на техникума по индустриална химия в Стара Загора. Изборът не е случаен, тъй като освен министър на образованието Тачър е завършили специалността химия в Оксфорд. С какво са искали да я шашнат домакините не е ясно, но впечатленията на Тачър си струва да бъдат отбелязани. След завръщането си в Лондон тя дава интервю за Би Би Си, където казва: „Трябва да призная, че ми направи удивително впечатление едно техническо училище в Стара Загора. Особено се учудих на голямата степен на сътрудничество между обучението в техническото училище и химическата индустрия. Машините в училището бяха набавени от заводите. Специалисти от заводите ходеха в училището, а възпитаниците на училището отиваха в заводите за специализация”. За да остане по-дълго в българското училище Тачър отказала официален обяд в Стара Загора. Отлични впечатления гостенката имала и от езиковите гимназии в страната.
Примерът със старозагорския техникум днес наистина звучи забележително с оглед на огромната криза на професионални кадри, които бизнесът търси. Оказва се, че е достатъчно България да погледне към собствените си постижения, за да открие рецептите, които унищожи в последните години.
Макар че остава и обичана, и мразена, Тачър е от породата лидери, които липсват на политиката на XXI век. Тези изчезващи водачи безспорно са притежавали две неща: решителност и реализъм.
Родена на 13 октомври 1925 г. в Грантъм, графство Линкълншър, тя умира на 87-годишна възраст на 8 април 2013 г. При честването на нейния юбилей през 2005-а, когато навършва 80 г., присъстват над 600 гости, сред които кралица Елизабет II и Тони Блеър. Тачър има две деца: син и дъщеря.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
