МИЛЕ ПОПЙОРДАНОВ

Милан (Миле) Попйорданов се ражда във Велес през последните десетилетия на Османската империя и живее само малко над двайсет години, но успява да се превърне в един от митичните образи на македонското освободително движение. За него народът запява „Болен ми лежи Миле Попйорданов“, а днес същата песен става химн на община Велес.

По-младият му брат Йордан – Орце – влиза в историята като водач на Солунските атентатори, а Миле – като войвода на Радовишката чета на ВМОРО, учител и революционер, който съзнателно избира да не попадне жив в ръцете на османските власти.

I. Исторически контекст: Македония и ВМОРО на прага на ХХ век

Към края на XIX век Македония остава под османска власт, докато по-голямата част от българските земи вече са освободени. Районът около Велес, Битоля и Щип се превръща в арена на сблъсък между османската администрация, гръцката патриаршия, сръбската пропаганда и зараждащото се модерно българско национално движение.

В този контекст Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ТМОРО/ВМОРО) се формира като мрежа от нелегални комитети, чети и конспиративни ядра. Тя се опира на:

• учителите и духовниците – носители на българската образованост и екзархийска традиция;
• учениците в българските гимназии и семинарии – поколение, което чете Ботев, Каравелов и Вазов и възприема свободата като морален дълг;
• четническото движение – малки въоръжени групи, които едновременно защитават населението и изземват част от държавния суверенитет в отдалечените райони.

Точно в тази среда на „книги, кръст и пушка“ израства Миле Попйорданов – типичен представител на онова революционно поколение, което няма да доживее Илинден, но реално подготвя неговия взрив.

II. Ранни години във Велес и семейната среда

Миле (Милан) Георгиев Попйорданов се ражда във Велес – тогава град в Османската империя. Изворите не са единодушни за годината – българската историография обикновено приема 1879 г., докато други автори и енциклопедии посочват 1877 г. Това вече показва колко „разкъсан“ е документалният образ на революционера, но и колко силно колективната памет изпреварва строгата архивна точност.

Семейството на търговеца Георги (Гьошо) и Султана Попйорданови принадлежи към градската българска прослойка във Велес. В рода има и други активни дейци – сестра му Мария става учителка, а брат му Йордан – легендарният Орце – ще води група от Солунските атентатори през 1903 г.

В биографичните схеми на рода, проследени в по-късни изследвания и родословия, към същото велешко семейство по бащина линия принадлежи и известният български актьор Петър (Чочо) Попйорданов – показателно как една революционна фамилия продължава да присъства в българската култура и през ХХ–ХХI век.

Още в детските години Миле попива атмосфера на национално самосъзнание – дом, свързан с търговия, книги, училище и живи разговори за положението на „нашите хора“ из цяла Македония. Тази среда прави напълно естествено по-късното му встъпване в редовете на ВМОРО.

III. Образованието: от велешките училища до Битоля

Първоначално Миле учи в родния Велес, в местните български училища, подчинени на Българската екзархия. Там той се запознава с основите на модерната българска просветна система – обучение на роден език, учебници по история с български прочит на миналото, църковно пеене по екзархийска традиция.

След това продължава в престижната Битолска българска класическа гимназия – едно от най-важните огнища на българската образованост в Македония. В Битоля се срещат младежи от всички краища на областта; градът е и ключов революционен център. Там Миле не просто получава образование – той встъпва в среда, в която:

• учителите често са свързани с ВМОРО;
• учениците разпространяват нелегална литература и писма от революционни дейци;
• се формира нов тип интелигенция – едновременно книжовна и въоръжена.

Битолската гимназия се превръща в първото „революционно училище“ на Миле. Тук той вижда как националната идея престава да бъде абстракция и се превръща в план за конкретни действия.

IV. Цариградската семинария и революционната група

След Битоля Миле заминава за Цариградската българска духовна семинария. Това е ключов момент: семинарията подготвя бъдещи свещеници и учители на Българската екзархия, но същевременно се превръща в инкубатор на революционни идеи.

В семинарията Миле заедно с Христо Манчев, Христо Шалдев, Спас Цветков и Петър Делев Каркалашев създава революционна група. Дейността ѝ има два основни елемента:

1. Конспиративна организация – учениците обсъждат тактика, следят новините от Македония, поддържат връзки с дейци на ВМОРО.
2. Националистическа библиотека – събират книги на Христо Ботев, Любен Каравелов, Иван Вазов и други автори, които систематично изграждат идеята за общобългарско национално пространство.

Тук се случва нещо важно: Миле не просто „чете“ революционна литература, а я превръща в инструмент за колективно въздействие. Семинаристите формират средище, в което книжовната традиция, православната духовност и революционният активизъм се преплитат.

След завръщането си от Цариград Миле учителства в редица села – Чичево (Горно и Долно), Дедино, други селища във Велешко и Радовишко. Учителската професия му дава прикритие, но и реална възможност да влияе върху младите, да създава комитети, да разпространява книги и вестници – да превръща класната стая в „конспиративен кабинет“.

V. От секретар до войвода: радовишката чета

Като активен член на ВМОРО Миле се включва в районната чета, действаща в Радовишко – район със смесено население и силна османска власт. Първоначално той служи като секретар при войводата Алексо Поройлията – фигура с твърд, понякога суров нрав.

По свидетелства на съвременници именно този суров характер на Поройлията поражда напрежение в четата и сред населението. За ВМОРО е жизнено важно четите да бъдат възприемани като защитници, а не като поредната силова група. Затова Гоце Делчев се намесва лично:

• преценява, че Алексо Поройлията компрометира каузата;
• го отстранява от ръководството;
• назначава Миле за войвода на радовишката чета (края на 1900 г.).

Този избор е показателен. Делчев предпочита за войвода млад учител, семинарист, човек с организационна дисциплина и авторитет в селата – не само добър стрелец, а фигура, способна да съчетава пропаганда, обучение и военни действия.

Като войвода Миле:

• организира мрежа от ятаци и куриери;
• води пропагандни беседи в селата, убеждава хората да се включат в организацията;
• участва в дребни акции срещу турски власти и предатели, които имат за цел повече да демонстрират присъствие, отколкото да водят фронтова война.

В този период се оформя и образът му на „чист войвода“ – човек, който не злоупотребява с власт, не се обогатява от революцията и не допуска произвол спрямо населението. Именно такъв образ народната песен по-лесно възприема и увековечава.

VI. София, Орце и подготовката за Солунските атентати

В началото на март 1901 г. Миле пристига в София при брат си Орце. Тук се пресичат няколко важни линии:

• София е център на емиграцията от Македония, където се събират четници, интелектуалци, бъдещи атентатори;
• братята Обединяват своя опит – Миле като войвода от вътрешността, Орце като човек, мислещ за по-мащабно действие, което да привлече вниманието на Европа.

В София Миле играе роля и в духовната биография на поета Пейо Яворов: според спомените, именно той убеждава Яворов да замине за Македония като четник на ВМОРО. Като знак на приятелство, при раздялата Яворов му подарява своя официален костюм.

Наред с това, семейството Попйорданови е пряко свързано и с подготовката на Солунските атентати (1903). По-късни разкази отбелязват, че Орце ръководи групата, която подкопава тунел под клона на „Банк Отоман“, а Миле е натоварен с пренасянето на динамита и логистична подготовка – задача, която показва високо доверие към него.

Така Миле се оказва на кръстопът между два революционни модела:

• четническия – войвода по селата;
• терористичния градски – координация на атентати в големи градове за привличане на международно внимание.

Макар да не доживява самите атентати, участието му в подготовката им е част от причините той и Орце да бъдат възприемани като фигури, които „правят избухването на Илинденско-Преображенското въстание неизбежно“.

VI. Завръщането във Велес и героичната смърт

През септември 1901 г. Миле се завръща към родния край, за да продължи работата на ВМОРО и да финализира подготовката за предстоящите действия. Тук изворите отново се разминават:

• българската и английската Уикипедия описват как при завръщането си в района на Велес той попада в засада на османски части, води престрелка и, за да не бъде заловен жив, се прострелва сам; след това войниците обезобразяват лицето му и той е разпознат по костюма, подарен от Яворов;
• статията на „Българска история“ също подчертава мотива „да не попадне жив в ръцете на турците“, като уточнява, че той се самоубива при среща с турски патрул в района на Велес.

Във всички версии се повтарят два мотива:

1. Съзнателен избор на достойна смърт – Миле ясно знае какво го чака, ако бъде пленен: мъчения, разпити, опасност да издаде свои съратници и ятаци. Самоубийството в този контекст не е отчаяние, а крайна форма на лоялност към организацията.
2. Народната „канонизация“ – обезобразеното тяло, разпознато по костюм или отличителен знак, е типична сцена в революционната мемоаристика. Тя символизира опита на властта да унижи врага дори след смъртта – и неуспеха на този опит, защото общността продължава да го разпознава и да го почита.

Смъртта на 22–23-годишния войвода (спорът за възрастта отново следва спора за годината на раждане) идва преди Солунските атентати и Илинден, но именно това я прави удобна за митологизация: Миле остава „вечно млад“, застинал в момента на максимална решимост и саможертва.

VIII. Песента, общинският химн и споровете за паметта

Почти веднага след гибелта му народното творчество реагира с песента „Болен ми лежи Миле Попйорданов“. Тя представя героя в състояние на болест и отслабване, което на пръв поглед контрастира с представата за войвода. Но всъщност песента задава по-дълбок смисъл:

• „болестта“ се превръща в символ на раната от борбата;
• лежащият войвода е едновременно човек на прага на смъртта и жив укор срещу робството;
• в ранни варианти се пее „Бог да го прости Миле Попйорданов. Како ми е легнал, нема да ми стане“ – песента ясно показва, че той вече е мъртъв, но присъства в съзнанието на общността.

Днес песента официално е химн на община Велес в Република Северна Македония – рядък случай, в който народна песен за конкретен български революционер става институционален символ на съвременна община.

От същия велески род е Иван Попйорданов, дългогодишен директор на Киноцентъра „Бояна“, бивш генерален директор на БНТ, директор на Сатиричния театър допреди година. В своята автобиографична книга „Кадър по кадър“ той цитира откъси от текстове на Димитър Манджуков. Според него там е съхранен единственият по-изчерпателен портрет на Орце и особено на Миле, за когото историята е запазила много малко сведения.

Петър Попйорданов, един от потомците на Миле Попйорданов, в ролята на Македонски в кадър от филма “Хъшове”.

Според Манджуков двамата братя се различавали по физиономия, ръст, телосложение, характер. Лицето на Милан било „валчесто, бело и червендалесто“, носът – „широк и чип“, сини очи, руса коса. Бил среден на ръст, със среднодълги ръце с дебели, възловати пръсти. По характер „приказлив, весел, остроумен и шегаджия“. Със сигурност най-любопитният абзац, описва времето, в което Миле пребивава в София при брат си Орце:

„През месец май 1901 г., в салона на бившия кафешантан „Сан-Стефано“ се откри първият конгрес на женските дружества в България. От немане какво да правим, ний – т.е. Орце, брат му Милан Попйорданов, Нунков и аз – посещавахме редовно заседанията на тоя конгрес. Там Нунков ни запозна с Пею Крачолов, познат на широката публика под псевдонима Яворов… Яворов беше изискано облечен. Върху чисто нов и спретнат костюм той носеше едно пардесю от габардин, бежов цвят, който особено много се харесваше на Орцевия брат Милан Попйорданов.“

На приятелите си Миле често казвал, че трябва да кандардисат Яворов да стане четник, та да се сдобият и те с нови дрехи. „Дяволит човек беше Милан! – продължава Манджуков. – Оттогава насетне, всекога когато седеше с компания с Яворова, описваше в най-красиви картини четническия живот, моралното доволство от изпълнения патриотически и граждански дълг и спомена за въстаника, загинал в борбата, възпеван от поетите в стихове като ония на Христо Ботев: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.“

Яворов се хвана на въдицата: той се замечта да замине с чета за Македония. Един месец по-късно замина с Делчева… Милан получи от ръцете му и наследи спретнатия му нов костюм, заедно с пардесюто от габардин бежов цвят. След което есента замина за Македония, но не като нелегален, а за да изпълни своята мечта – да си иде във Велес, да седне върху кепенека на дюкяна и да заживее мирно, спокойно и кротко.“ Истинска или не, тази история звучи по-скоро забавно. Думите за Яворов и за това „как се хванал на въдицата“, меко казано, озадачават. Но в случая по-важно е продължението на разказа. Миле си мислел, че турските власти са забравили предишните му революционни пориви. И наистина от София той се върнал във Велес и две-три седмици живял, необезпокояван от никого. Но се разчуло, че има няколко души, които живеят нелегално в града. Покрай издирването на тези хора турската администрация се сетила, че и Миле има „неуредени сметки“. Като научил, че ще го арестуват, една вечер той тръгнал да бяга заедно с другите нелегални. Или както казвали тогава „скършил фенерот“. На излизане от града турците от общинската охрана ги забелязали и открили огън по тях. Миле останал да прикрива другарите си и стрелял, докато всички се измъкнат. „По време на престрелката той бил ранен. След като му се свършили патроните, бил убит и така накълцан с тесаците на войниците, че на следния ден, донесен в града и изложен, за да го разпознаят кой е… никой не могъл да познае лицето на Милан Попйорданов.

Познали го по пардесюто, онова – Яворовото пардесю – от габардин в бежов цвет.“ Цитатът отново е от книгата на Манджуков. Това, което липсва тук, е, че 23-годишният младеж се е самоубил, за да не го заловят жив.

Любка Рондова, изпълнителката, която първа записа песента за Миле Попйорданов, разказва:

„Според Коста Църнушанов, както и по разкази на стари хора, които срещнах в ансамбъл „Гоце Делчев“, песента е създадена веднага след смъртта на Миле. Другарите му го погребват извън Велес. Както знаем, според християнските порядки това не е могло да стане в гробищата на града, защото се е самоубил. Разтърсени от загубата, младежите решават да оставят песен спомен. Запяват я още на погребението му според някои. За основа им служи мелодия, върху която в Стара България (така наричали освободеното Отечество) се изпълнявала песен по текст на Ботев. В оригинал посветената на Миле започвала с думите: „Бог да го прости Миле Попйорданов. Како ми е легнал, нема да ми стане.“

Така е било тогава – с песни са опявали другарите си. С песни са писали историята, за да не се забравя. Не е имало „малки“ и „големи“ герои. Всеки, направил саможертва в името на общата кауза, е намирал своето място в песенния пантеон. Сред тях и веселият младеж Миле, за когото днес пеят стотици. Ако се замислим – донякъде и благодарение на приятелите му, съчетали в едно вълнуващ текст и хубава мелодия.

Оттук следва и политиката на паметта:

• Българската историография определя Миле като „български революционер, деец на ВМОРО“ и „македонски българин“ – част от общобългарското национално движение.
• Част от историците в Северна Македония го представят като „македонец“, част от собствения национален разказ, макар да признават принадлежността му към българската църковна и училищна мрежа.

Този двоен прочит не отменя фактите: Миле учи в български училища и семинария, участва в организация, която в изворите си говори за „българи в Македония“, и е възпят в песен, чиито текстове се пеят и на книжовен български, и на македонска норма. По-скоро спорът показва колко силно продължава да тежи македонският въпрос върху съвременната памет.

Друг интересен пласт е родовата памет – фактът, че от същия велешки род произхожда и актьорът Чочо Попйорданов, пренася образа на революционера от страниците на историческите книги към сцената и киното. Така, дори без пряка връзка в сюжетите на филмите, фамилното име в публичното пространство непрекъснато напомня за своите корени.

Животът на Миле Попйорданов се развива с невероятна концентрация: за две-три десетилетия той преминава пътя от ученик във велешко училище, през гимназист и семинарист, до учител, революционер, секретар и накрая войвода на чета. Всяка стъпка е логично продължение на предишната – книгите водят към национално самосъзнание, самосъзнанието към организацията, а организацията към оръжието. Така той става част от онова поколение, което не доживява Илинден, но с дейността си прави неговото избухване практически неизбежно – чрез изграждането на мрежа, подготовка на кадри, създаване на революционна атмосфера и участие в плановете за акции като Солунските атентати.

Днес Миле живее едновременно в песента „Болен ми лежи Миле Попйорданов“, в герба на община Велес, в научните спорове за националната му принадлежност и в родовата памет на потомците на Попйорданови. Тъкмо тази многопластова памет показва, че той не е просто локален велешки войвода, а символ на по-широк феномен – на онези млади хора от Македония, които съчетават кръста и книгата с пушката и са готови да платят с живота си за свободата.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК