“КРИВОРАЗБРАНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ” НА ДОБРИ ВОЙНИКОВ

Добри Войников заема централно място в историята на българската култура и литература от Възраждането, като личност, чието творчество очертава границата между традиционната народна култура и модерния културен модел на нацията. Неговата фигура съчетава педагог, публицист, обществен деец, театрал и писател – синтез, който изразява идеала на възрожденеца, търсещ не само просвещение, но и морална и духовна консолидация на нацията. Сред множеството му трудове най-известна остава комедията „Криворазбраната цивилизация“ (1871), произведение, което далеч надхвърля рамките на театралния жанр и се превръща в социокултурен паметник на българската модерност. В нея Войников формулира диагнозата на едно явление, което бележи всички преходни общества – подражанието на външната цивилизация без разбиране на нейната вътрешна същност.

I. Добри Войников – живот, идеи и мисия

Произход и образование

Роден през 1833 година в Шумен, Добри Войников израства в духовна среда, в която българската просветна идея вече набира скорост. Баща му е свещеник, а това поставя младия Добри в непосредствен досег с книжовността, църковния език и идеята за духовна просвета. Образованието му започва в родния град, но истинският му интелектуален хоризонт се разкрива, когато постъпва в прочутия Роберт колеж в Цариград – модерно учебно заведение, което съчетава западни педагогически принципи и хуманитарна подготовка. Именно там Войников усвоява методите на критичното мислене и логическото наблюдение върху обществените процеси. Връщайки се в България, той започва работа като учител в Шумен – град, който по това време е един от най-значимите културни центрове на Възраждането, заедно с Габрово, Свищов и Пловдив.

Педагогическата му дейност не се изчерпва с преподаването на граматика, история и география. Войников е реформатор на образователното съдържание, който въвежда учебници, написани на ясен български език, и се стреми да формира у учениците не просто знания, а чувство за принадлежност и морална отговорност. В това отношение той се различава от по-консервативните учители, които възприемат образованието като механично натрупване на сведения. За него училището е инструмент за национално пробуждане. Именно от тази позиция Войников започва да осъзнава нуждата от културна форма, която да обедини образователната и моралната мисия – театърът.

Обществена дейност и борба за независима църква

Втората половина на XIX век бележи кулминацията на българските усилия за духовно освобождение от гръцката патриаршия. Добри Войников става един от най-активните противници на гъркоманството – явление, което подменя националната идентичност чрез чужд език и културни модели. Той е участник в движението за независима българска църква, разбирайки, че църковната автономия е неотделима от националната културна независимост. Публицистичната му дейност в това направление е не по-малко значима – неговите статии и сказки съдържат дълбок анализ на духовното робство и на нуждата от възстановяване на истинския народен дух.

Участието му в Тайния революционен комитет на Иван Касабов показва, че Войников не е само културен теоретик, а и практик, който разбира необходимостта от синхрон между интелектуалното и политическото пробуждане. За него културната революция е не по-малко важна от политическата, защото без морална основа свободата се превръща в безцелност. Тази концепция – за морала като основа на цивилизацията – по-късно ще се превърне в ключов мотив в „Криворазбраната цивилизация“.

Учител и организатор на театъра

След като се установява в Браила – един от центровете на българската емиграция в Румъния – Войников създава театрална трупа, която се превръща в първия организиран български театър. Под негово ръководство са поставени пиеси, които обединяват патриотичен заряд, морално послание и езикова чистота. Сред първите представления е „Стоян войвода“, след което следват „Райна Княгиня“, „Покръщението на Преславския двор“ и „Криворазбраната цивилизация“. Трупата му пътува от Бесарабия до Македония, като по този начин театърът се превръща в мобилно училище по национално самосъзнание. Това е и първият опит в българската културна история за институционализиране на театралната дейност.

II. Исторически контекст на „Криворазбраната цивилизация“

Българското общество между традиция и модерност

През 60-те и 70-те години на XIX век българското общество преживява рязка трансформация. Възраждането вече е в своя късен етап, а основните му цели – образование, езикова реформа, национална идентичност – започват да се сблъскват с нови предизвикателства. Европа, освободена от средновековните ограничения, вече живее в епохата на индустриализацията и буржоазните революции. Тази нова реалност оказва силно влияние върху балканските народи, които, макар и под османско владичество, се стремят да подражават на западните модели на живот. Войников наблюдава този процес с тревога, защото вижда как културното подражание заменя съдържателната просвета.

Така възниква едно специфично явление – формалното „европеизиране“ на българина, което се изразява чрез външни белези: облекло, език, маниери, но не и чрез вътрешна промяна на нравствените категории. Това явление Войников определя като „криворазбрана цивилизация“. Той улавя в него не само културен проблем, а дълбока морална криза, в която народът губи връзка със своите собствени основи и се превръща в безличен имитатор.

Театърът като инструмент на обществена критика

В контекста на Възраждането театърът изпълнява роля, различна от тази в западноевропейските общества. Той не е просто форма на забавление, а средство за национално възпитание. Именно поради това „Криворазбраната цивилизация“ не е само комедия – тя е морална драма, написана в жанра на сатиричния реализъм, която поставя диагноза на обществения упадък. Чрез хумор, гротеска и типизация Войников показва как външното копиране на чужди модели води до духовно обедняване.

Публиката на времето възприема пиесата не просто като театрално събитие, а като огледало на собствените си слабости. Това обяснява нейния огромен успех и продължителното ѝ сценично присъствие. Тя се превръща в етична притча за цялата българска интелигенция, която започва да осъзнава, че модернизацията не може да се сведе до мода, езикови заемки или външен блясък.

Идейните източници на Войников

Добри Войников не черпи вдъхновение от случайни наблюдения, а от дълбок анализ на европейската културна еволюция. В неговия предговор към пиесата ясно личи влиянието на просвещенските идеи за разума, морала и естествения ред, но те са пречупени през балканския опит на духовна изостаналост и насилствена модернизация. Неговата критика е насочена не срещу Европа като източник на цивилизация, а срещу безмисленото ѝ копиране. В това отношение Войников стои близо до по-късните социални мислители от началото на XX век, които ще говорят за „псевдомодерност“ и „културен паразитизъм“.

III. Теми и идеи в „Криворазбраната цивилизация“

Подражанието като форма на духовна зависимост

Централната идея на комедията е противопоставянето между външната и вътрешната цивилизация. Войников показва чрез образите на своите герои как българското общество се увлича по външни символи – модни дрехи, френски думи, салонен етикет – без да разбира смисъла на ценностите, които тези символи представляват в оригиналния си контекст. Тази повърхностност води до подмяна на моралните категории. Вместо просвещение се появява показност; вместо уважение – суета; вместо братство – презрение. В този смисъл пиесата функционира като огледало, в което българинът вижда своята морална деформация.

Авторът изгражда своите персонажи не като индивидуални характери, а като социални типове – явление, характерно за възрожденската драма. Всеки от тях олицетворява определена степен на отчуждение от народната традиция. Чрез тях Войников не просто осмива модното поведение, а разобличава механизма, чрез който една нация губи своята духовна автономия. Той предупреждава, че културното подражание е първата стъпка към интелектуалното робство – робство, което може да се окаже по-опасно от политическото.

Моралът като основа на истинската цивилизация

В противоположност на „мнимоцивилизования“ човек, Войников изгражда образа на „разумния“ българин, който търси моралната същина на прогреса. За автора цивилизацията не е сбор от технически изобретения или външни удобства, а състояние на духа, което предполага честност, уважение към традицията и чувство за общност. Тази концепция поставя Войников в една линия с възрожденските моралисти като Неофит Бозвели и Петко Славейков. Неговата критика не е консервативна, а рационална – той не отхвърля прогреса, а изисква неговото морално осмисляне.

Предговорът към пиесата има програмно значение. В него Войников излага своята философия за обществения живот, като посочва, че „модата е зета вместо цивилизацията“. Това изречение се превръща в културна сентенция, която остава актуална до днес. Войников разбира, че когато формата измести съдържанието, настъпва морална ерозия. Тази идея по-късно ще бъде развита и в българската критика от Иван Вазов до Пенчо Славейков, но нейният първи ясен израз е именно тук.

Езикът като символ на идентичност

Особено внимание в пиесата е отделено на езика. Герои, които се стремят да говорят „на френцки“ или „немцки“, се превръщат в обект на подигравка. Тази езикова деформация символизира духовното отстъпление – езикът, който трябва да изразява националната душа, се превръща в инструмент за показност. Войников защитава чистотата на българския език не от пуристична позиция, а от убеждението, че езикът е носител на моралния код на нацията. Затова неговите герои неслучайно говорят в диалози, които разкриват контраста между простата искреност и претенциозното лицемерие. Чрез езика комедията поставя въпроса за границата между културното усвояване и духовната подмяна.

IV. Структура, персонажи и драматургичен стил

Архитектоника на пиесата

„Криворазбраната цивилизация“ следва класическата структура на възрожденската комедия: ясно въведение, развитие, кулминация и нравоучителен завършек. Войников използва театралната форма не за да експериментира с композицията, а за да постигне максимална яснота на посланието. Диалозите са динамични, наситени с ирония и народен език, което ги прави разбираеми за широката публика. В тях липсва излишна психологизация – героите са типове, чиято функция е да представят социални явления. Именно това придава на пиесата устойчивост и универсалност.

Комедийният ефект произтича не от ситуацията, а от поведението – от начина, по който героите се стремят да бъдат „цивилизовани“. Тази техника, близка до Молиеровата традиция, се превръща в основа на българската театрална сатира. Затова „Криворазбраната цивилизация“ може да се разглежда като първия български пример за социална комедия от европейски тип, но със строго национално съдържание.

Персонажите като социални типове

Главните действащи лица – Ганьо, Драгана, Мадамата и други – не са индивидуални характери, а представят различни прояви на духовната мимикрия. Всеки от тях е носител на определен порок, произтичащ от стремежа към външна показност. Войников изгражда тези образи с голяма наблюдателност към народопсихологията: неговите герои не са злонамерени, а просто заблудени. Това прави комедията морална, а не злъчностна – тя не унижава, а поучава. Именно в това се състои нейната възрожденска същност.

Мадамата, например, е олицетворение на жената, загубила връзка с домашния морал, заменяйки скромността с кокетност. Ганьо, от своя страна, представя мъжа, който вижда цивилизацията в панталоните, бастуна и часовника. Тези фигури са едновременно смешни и трагични – смешни, защото са нелепи в своето подражание, и трагични, защото символизират загубата на автентичност. В този смисъл пиесата е не просто сатира, а морален урок за цял народ.

Езикови и стилови особености

Езикът на Войников е жив, гъвкав и пълен с народни изрази. Той умишлено включва диалектизми и фонетични особености, за да постигне автентичност. В диалозите често се редуват простонародна реч и френски заемки, което усилва комичния ефект. Тази езикова игра не е само средство за смях, а демонстрация на културното раздвояване на българина между родното и чуждото. По този начин езикът се превръща в драматургичен инструмент, чрез който Войников показва степента на „криворазбиране“.

V. Възприемане и сценична история

Първите представления и тяхното значение

Първото представление на „Криворазбраната цивилизация“ се състои през 1871 година в Браила – един от най-значимите културни центрове на българската емиграция в Румъния. Публиката, съставена основно от българи, живеещи извън пределите на Османската империя, приема пиесата с изключителен ентусиазъм. Тя се превръща не просто в театрално събитие, а в морална проповед, изразяваща тревогите и стремежите на едно общество, което се бори да се дефинира между традицията и модерността. По това време театърът е основното средство за обществено възпитание и просвещение, а Войников използва сцената като катедра, от която изнася социално-назидателна лекция, облечена в художествена форма.

Успехът на пиесата в Браила води до нейното бързо разпространение. В следващите години тя се поставя в различни градове на българската диаспора – Галац, Букурещ, Белград, а след Освобождението и в самата България. Интересът към нея не стихва, защото съдържанието ѝ е универсално и актуално – обществото, което тъкмо започва да изгражда държавните си институции, продължава да се сблъсква с духовното „криворазбиране“ на модерността. Пиесата започва да се поставя и в ученически театри, читалища и любителски трупи, където се възприема като средство за възпитание в национално самосъзнание и морална чистота.

Постоянството на сценичното присъствие

„Криворазбраната цивилизация“ е едно от малкото произведения от Възраждането, което не само не губи сценична стойност след Освобождението, но продължава да бъде поставяно и през XX, и XXI век. Причината е в нейния надисторически характер – социалните и моралните конфликти, които Войников осмива, не са ограничени до конкретна епоха. Във всяко време, когато обществото преживява ускорена модернизация, пиесата отново придобива актуалност. Тя се превръща в своеобразен лакмус за духовното състояние на нацията – ако зрителят открива в нея себе си, това означава, че „криворазбирането“ още не е преодоляно.

През 1900 г. Народният театър „Иван Вазов“ включва пиесата в своя репертоар, което бележи нейната институционална канонизация. През следващите десетилетия тя се поставя многократно – в класически прочити и модерни адаптации. Особено силен е интересът към нея в периоди на културни и социални трансформации – 30-те години на XX век, 60-те години, а след това и през 90-те, когато българското общество отново преминава през процес на хаотична „европеизация“. Режисьори като Кръстьо Сарафов, Стефан Сърчаджиев, Гриша Островски и Леон Даниел предлагат различни сценични интерпретации, но всички подчертават неизчерпаемата актуалност на сатиричния заряд.

Рецепцията сред публиката и критиката

Още първите критически реакции към „Криворазбраната цивилизация“ определят пиесата като „здравословен смях“. Тя не унижава, а възпитава чрез ирония. Критиците отбелязват, че Войников не се стреми да осмее определена социална класа, а универсалния човешки порок – духовната повърхностност. През 70-те години на XIX век редица възрожденски вестници публикуват откъси от пиесата, коментирайки я като „учебник по народна нравственост“. След Освобождението литературните историци – Иван Шишманов, Боян Пенев, дори Пенчо Славейков – виждат в нея първия зрелостен пример на българска комедия, която достига европейски стандарт в драматургичната конструкция и художествената яснота.

Публиката възприема героите на Войников като познати типове от ежедневието – това обяснява живото, понякога бурно участие на зрителите в представленията. Пиесата придобива почти народнопедагогически характер: тя става част от училищната програма и се поставя в читалища като част от националното възпитание. Така театърът, започнал като форма на културно пробуждане в емиграцията, се превръща в институция на моралното образование в свободна България.

VI. Критически прочити и културно влияние

„Криворазбраната цивилизация“ като огледало на националния характер

Критическият прочит на „Криворазбраната цивилизация“ неизменно поставя акцент върху начина, по който пиесата отразява особеностите на българския национален характер. Тя не е просто сатира на отделни личности, а психологическа диагноза на обществото. Войников показва, че стремежът към външно „цивилизоване“ често прикрива вътрешна несигурност и чувство за малоценност – явление, което по-късно социолозите ще нарекат „комплекс на догонващия народ“. По този начин авторът изпреварва времето си, формулирайки проблем, който ще остане постоянен в културната история на България.

Войников разбира, че обществото, излязло от дълго подтисничество, неизбежно е склонно да възприема прогреса като имитация. Неговата комедия показва опасността, когато тази имитация се превърне в цел сама по себе си. С това произведението придобива философско измерение: то не осмива просто подражанието, а предупреждава, че истинската свобода започва от духовната самостоятелност. В този смисъл „Криворазбраната цивилизация“ може да се чете като културен манифест – първият опит за формулиране на българската версия на просвещенския рационализъм.

Влияние върху по-късната литература и театър

Пиесата на Войников оказва пряко влияние върху развитието на българския театър и литература. Тя създава модел на социална комедия, който ще бъде продължен от драматурзи като Васил Друмев („Иванку, убиецът на Асеня“), Петко Славейков („Малки работа“), Ст. Л. Костов („Големанов“) и други. Всяко следващо поколение театрали открива в нея източник на жанрова дисциплина и морален патос. Дори Иван Вазов, който не е драматург по призвание, следва нейния пример в „Службогонци“ и „Вестникар ли?“. Така линията, започната от Войников, определя българската театрална традиция като обществено ангажирана и морално-обусловена.

Освен върху театъра, „Криворазбраната цивилизация“ влияе и върху българската публицистика. Нейният термин „мнимоцивилизован“ навлиза в езика като определение за духовно празния подражател, а изразът „криворазбрана цивилизация“ става устойчив символ за културна подмяна. Той се използва от писатели, историци и философи през целия XX век – от Тодор Павлов до Николай Генчев – за да обозначи феномена на повърхностната модернизация. В този смисъл пиесата се превръща в нещо повече от литературно произведение – в част от интелектуалния речник на нацията.

Академични интерпретации и идейна приемственост

В академичните среди „Криворазбраната цивилизация“ е разглеждана не само като литературно, но и като социологическо явление. Изследователи като Михаил Арнаудов и Боян Пенев анализират пиесата като първия опит за художествено осмисляне на модернизационния конфликт. Войников се разглежда като предтеча на критическата мисъл, която ще намери своя философски израз в трудовете на Яворов, Пенчо Славейков и по-късно – в културната публицистика на 30-те години. Академичните анализи подчертават рационализма и морализма в творчеството му, като го поставят редом с големите възрожденски моралисти от европейски мащаб.

VII. „Криворазбраната цивилизация“ в съвременен контекст

Актуалността на Войниковата критика

В началото на XXI век пиесата на Добри Войников звучи с неочаквана сила. Процесите на глобализация, масовата култура и дигиталната зависимост пораждат нови форми на „криворазбрана цивилизация“, при които подражанието е не само културно, но и технологично, социално, поведенческо. Модерният „мнимоцивилизован“ човек вече не носи бастун и фрак, а смартфон и социална идентичност, изградена от чужди модели. Принципът обаче остава същият – формата изпреварва съдържанието, а ценностите се измерват чрез външни признаци. Затова Войниковата сатира запазва своята аналитична мощ, като ни напомня, че цивилизацията без морал остава декоративна фасада.

Ролята на пиесата в съвременния театър и образование

Днес „Криворазбраната цивилизация“ се поставя както в професионални, така и в ученически театри. Сценичните ѝ адаптации често пренасят действието в съвременна среда – корпоративни офиси, телевизионни студиа, дори социални мрежи – но посланието остава непроменено. В образователната система тя продължава да присъства като класически текст, който въвежда учениците в проблематиката на културната идентичност и моралните измерения на модерността. Чрез нея младите хора откриват, че националното самосъзнание не е архаична категория, а етична необходимост.

Етичният универсализъм на Войников

Въпреки че пиесата изразява българския опит, нейните идеи имат универсален характер. Войников разглежда процес, присъщ на всички млади нации – стремежа към догонване на „по-напредналите“ чрез външни белези. В този смисъл „Криворазбраната цивилизация“ е част от световната традиция на сатиричната критика към модерността, редом с трудове на Молиер, Голдони и Гогол. Нейната философска основа – идеята, че моралът и духовната цялост стоят над техническия прогрес – остава валидна за всички общества, които търсят баланс между идентичност и развитие.

Добри Войников остава не само първият системен организатор на българския театър, но и един от малкото възрожденци, които успяват да осмислят цивилизационния процес в неговата морална и духовна дълбочина. „Криворазбраната цивилизация“ не е просто комедия, а социокултурен документ, който свидетелства за първите стъпки на българското общество към модерността и за опасностите, които съпътстват това движение. С нея Войников изгражда основата на критическото мислене в българската култура, напомняйки, че истинската цивилизация започва не с външната промяна, а с вътрешното усъвършенстване.

В този смисъл творчеството му надхвърля границите на своята епоха. То ни принуждава да се вгледаме в себе си и да се запитаме: дали и днес не живеем в поредната форма на „криворазбрана цивилизация“ – цивилизация на показността, на модата и на удобството, която често забравя своята духовна същина? Отговорът, както и преди 150 години, зависи от способността ни да разберем, че културата не се облича, а се изстрадва.

КРИВОРАЗБРАНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ ПРЕДГОВОР

Подобен на маловръстно дете, нововъзрождающий са народ има слабостта да са досягва повече до ония неща, които бият повече на очи. Тъй вънкашната лъскавина на работите прави му най-силни впечатления. Следствието е взето вместо самата причина, отражението — вместо самата същност. Повърхните впечатления оставят и повърхни познания: а от такива познания излизат криви разсъждения. От това — и криви убеждения, които представят смешни умове.

У младите народи почти сичко върви по-скоро по подражание, отколкото по систематично изследувание. Много пътя най-добрите, най-нравственита начала са взети наопаки, разбрани накриво. От това вместо морал или благонравие в тях се вгнездява деморализация, разврат; вместо искреност, братска любов и привязаност — гордост, презрение и ненавист; вместо задружност и съгласие — раздор и разединение; следователно, вместо развитие — затъпление и заблуждение. А заблуждението спира напредъка на душевното развитие и образование.

Модата е зета вместо цивилизацията.

Действително, у тия новосвестявани народи облеченият с по модата панталони и герок, с часовник и кордон, на една ръка с преметнато пардесю, а в другата бастунче, с ръкавици и лъскави чепици, ако знае и две-три френцки или немски, минува за образован човек — разбрал света. Тъй и една жена, нагиздена с по модата кокошат костум, перест палтон, с изпърчени по последнята мода коси — кок или букли, – с над вежди или навръх капела, с прещипнати чепички, опънати ръкавички, копринена омбрелка и покачен с дълъг кордон злат часовник, е съща мадама или демоазела. А мъж и жена, заловени подмисца на разход са вече върха на цивилизацията.

Видиш ли по модата дрехи, по модата къща, покъщнина — там ти е вкарана цяла цивилизацията. Ако при тия чуеш, че са говори френцки или немцки, там ти е цветът на цивилизацията; ако ли има украсен ала франга салон и с клавир, там ти е тронът на цивилизацията. Тъй имали европейците и тъй живеели, затова и ний, за да бъдем като тях хора цивилизовани, тъй тряба да имаме и тъй да живейме. Ама европейците знаяли да правят фабрики и да вадят сякакви хубави, лъскави, красиви работи — нека ги вадят, а ний ще си ги купуваме скъпо-скъпо и с тях ще са красим. Сетне тий знаяли да правят вапори и железни пътища — нека ги правят, а ний ще им плащаме и ще са носим.

А в душевно отношение тази криворазбрана цивилизация има други хубости, други следствия: уважението към вероизповедните обряди много пътя е заместено с насмешни подигравки; почестта към старите — с презрение; учтивостта към нежния пол — с безочливост; срамът — с необюздана смелост. Гражданска добродетел, човеколюбие, братска любов, състрадание, социална привързаност: сички тия са избърсани из речника на мнимо образования. Криворазбраната свобода на съвестта е изгонила из главата му сяко вероизповедно и морално назидание, а софистическите мъдрования, кривовтълпените убеждения и съзетото твърдоглавие така са укоравили сърцето му, дето не може са откри ни най-малка нежна чувствителност. От това и в него ни най-малка черта от ония благородни чувства, които въздигат душата до истинското образование. Да, мнимоцивилизованият е нещо повече от простотата: той сичко умее, сичко знае; той ти говори за човеколюбие, за гражданска добродетел, за братска любов, за съгласие, за единство, но без да ги сеща той сам, без да ги има на сърцето си и без да ги върши. Сичко, що е вън от неговия собствен интерес, говори го само и само, за да препоръча себе си, че умее да разсъждава, да дава мнения, съвети, че знае, че е учен, образован.

Днес имаме живи примери пред очите си. Погледнете ония съседни нам народности, които, при сичката си политическа самостоятелност и независима самоуправност, от 30-40 години насам, като са били повечето слепи подражатели на вънкашната политура на цивилизацията, отколкото сериозни изследователи на нейните основни начала, не са направили никакъв успех в индустрията и въобще в промишлеността. Освен това в тях не може са каза, че има положени здрави основи от един морален живот за една благонадеждна бъднина: деморализацията, разпръсната чрез мнимообразовани личности в масата на народа, като заразява сяко благородно чувство, вдъхнато може от народното благочестиво предание, затрива и сяко морално наставление и поучение, което може да става било в училищата, било в черквите.

Такъва една зараза върлува у някои млади народи, които искат да са мерят с ония от образована Европа.

При свестяването на нашата народност, от няколко време насам, тази истата зараза не закъсня да посети и нашето младо поколение именно в ония места на отечеството ни, дето са появили някои фалшиви светила от европейското просвещение. Добре е злото овреме да са предвари. А това стои най-много в ръката на нашите разбрани наставници и учители в народните ни училища — единствените ни общи заведения, дето нашите рожби могат са сдоби с добра отхрана и с народно просвещение.

Но тия наши учители и наставници малко би съдействували, ако техните поучения и наставления не би са отражавали и в самия обществен живот на народа. Нравствените поучения в черквите, назидателните сказки в читалищата, неделните училища и народното вестникарство са извикани на помощ за запазвание народната маса от гореказаната зараза — деморализацията.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК