НИКОЛА ВАПЦАРОВ

Никола Йонков Вапцаров (1909 – 1942) е български поет, чието творчество е предимно със социална и хуманна тематика. Единствената издадена приживе стихосбирка на Вапцаров, озаглавена „Моторни песни“, излиза през 1940 г. Превеждана е на редица езици. Вапцаров сътрудничи на нелегалната тогава Българска комунистическа партия и е активен антифашист. В резултат на политиката на Коминтерна и директивите на БКП е повлиян от идеите на македонизма. През 1942 г. е арестуван и осъден на смърт по силата на Закона за защита на държавата за организиране на подривна дейност срещу установения държавен ред по време на война. Посмъртно е амнистиран след 1944 г.

I. Ранни години (1909–1926)

Никола Вапцаров е роден на 7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. в град Банско, тогава все още в рамките на Османската империя. Баща му е войводата на ВМРО Йонко Вапцаров, а майка му Елена Везюва със съдействието на американската мисионерка мис Стоун завършва американския колеж в Самоков и по-късно става протестантска мисионерка и учителка. Израства в среда, белязана от борби за национално освобождение и будителска дейност, което оказва силно влияние върху светогледа му.

Завършва началното си образование в Банско, а след това учи в Разложката гимназия, където за първи път се проявяват литературните му интереси. От ранна възраст Вапцаров се впечатлява от социалната несправедливост и живота на обикновения човек.

Като юноша той попада под силното влияние на руснака д-р Борис Майлер, който живее от 1919 г. в къщата на Йонко Вапцаров като бело­гвар­­дей­ски емигрант, оказал се (според по-късни улики) болшевишки агент на НКВД. След провала на Септемврийското въстание през 1923 г. той бяга обратно в СССР. Предполага се, че е внедрен да реализира проекта за създаване на ляво крило на ВМРО, т.н. ВМРО (обединена). Неговият образ и влияние върху възпитанието на юношата Никола в духа на комунистическата вяра се изтъква във всички мемоари на Вапцаровата фамилия, издадени след 9 септември 1944 г.

От друга страна, къщата в Бан­ско е посещавана от видни инте­лектуалци (по­­­­­етите Пейо Яворов и Елисавета Багряна, художниците Константин Щъркелов, Иван Пенков и др.) и от короновани особи: цар Фердинанд, Вилхелм II, Борис III. През 20-те и 30-те години на ХХ век семейство Вап­­­царови има достъп в двореца; запазени са групови снимки на юноша­та Никола с цар Борис ІІІ и обкръ­же­ни­ето му.

II. Морско училище и първи литературни опити (1926–1932)

През 1926 г. Вапцаров постъпва в Машинното училище при флота във Варна (днес Висше военноморско училище „Н. Й. Вапцаров“), където се обучава като машинен техник. Там се сблъсква с военната дисциплина и тежкия живот на моряците – реалност, която по-късно ще се отрази в поезията му.

В периода на учението си създава първите си литературни опити – стихове, есета, драми. След дипломирането си работи като техник в различни фабрики, мелници и железопътни депа, включително в Кочериново и София. Животът на работниците, механизацията и отчуждението в индустриалния свят стават централни теми в творчеството му.

Вапцаров учи в гимназията в Разлог (1924 – 1926), след това в Морското машинно училище във Варна (1926 – 1932), по-късно наречено на негово име. Той е на учебна практика първоначално на кораба „Дръзки“, а през април и май 1932 г. с кораба „Бургас“ посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид и Хайфа. При завършването на училището е произведен в ранг офицерски кандидат и получава диплом за машинен техник.

III. Зрелите години – борба и поезия (1932–1942)

След напускането на флота Вапцаров води скромен и трудов живот. Жени се за Бойка Вапцарова през 1934 г., с която имат едно дете – Йонко (починал в ранна възраст).

През 1936–1940 г. живее в София, където работи като техник в различни предприятия. Запознава се с леви интелектуалци и работници, става член на нелегалната БКП (Българска комунистическа партия) и активно участва в работническото движение и профсъюзна дейност.

През 1940 г. издава единствената си приживе стихосбирка – „Моторни песни“, която веднага прави впечатление със своята новаторска тематика и социална ангажираност.

След дипломирането си Вапцаров постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в село Кочериново – като огняр и после механик. Избран е за председател на професионалното дружество, защитаващо правата на работниците. Едновременно с това организира, пише и играе роли в любителски театър. Сключва брак с Бойка Вапцарова и им се ражда син, Йонко, но скоро детето се разболява и умира. През 1936 г. след авария е уволнен от фабриката. Премества се в София, където дълго време не успява да си намери работа, но Бойка започва да работи като чиновничка в една банка. От 1936 до 1938 г. Вапцаров работи за кратко като техник във фабриката на братя Бугарчеви, а след това като огняр в Български държавни железници и в Софийски общински екарисаж. През септември 1940 г. Вапцаров напуска екарисажа и след краткотрайна работа (около месец) в една изпитателна станция я напуска, оставайки безработен.

IV. Македонския въпрос

Никола Вапцаров е роден и израснал в средата на бански родолюбци. Баща му участва в българското националноосвободително движение в Македония и активно работи за българщината. Самият Вапцаров, както в годините на обучението си във Варна, така и след това, проявява българското си национално съзнание, но и горещ романтичен патриотизъм. Впоследствие, като прокомунистически ориентиран младеж, той е повлиян силно от тезата на Коминтерна по Македонския въпрос от 1934 година – за създаване на отделна народност на базата на македонската етнографска група от българския народ. Става член на т. нар. Македонски литературен кръжок, инициативата за чието създаване е на Централния комитет на Работническия младежки съюз (РМС). В доклада му: „Върху Македония и задълженията на писателите македонци към нея…“, прочетен пред сбирка на кръжока през октомври 1938 г., се анализират задачите на „пишущите македонци“ за утвърждаване на „македонската кауза“. Вапцаров констатира, че съществуват благоприятни условия за „вербуване и насаждане“ на „македонско съзнание“, защото в „Сръбска и Гръцка Македония великобългарските утопии изстиват“. Последните изречения в доклада са: „Ние сме македонци. И нашето творчество трябва да бъде в служба на македонската кауза…“ Относно възгледите на кръжока по македонския въпрос, активистът Михаил Сматракалев по-късно отбелязва: „… ние тогава така вярвахме на партията, че тя като кажеше, че бялото е черно и ние го възприемахме като черно…“.

Когато по-късно осъзнава, че е станал проводник на политика, която има отрицателни последици, Вапцаров постепенно се завръща към българските си корени. През септември 1940 г. той в унисон с другите български писатели и поети възторжено посреща вестта за връщането на Южна Добруджа към България. През април 1941 г. по-голямата част от Македония е присъединена към Царство България и в еуфорията, обхванала цялата страна, Македонският литературен кръжок се саморазпуска. В броя си от 20 април 1941 г. седмичникът „Литературен критик“, чийто уредник е Вапцаров, приветства разгрома на Югославия от германските войски и честити обединението на целия български народ.

За отбелязване е, че Вапцаров пише само на книжовен български език (за сравнение Елин Пелин пише хумористични творби на родният си шопски говор, който е западен както повечето македонски), и не достига до опити за кодификация на отделен македонски език. В неговия доклад от 1938 г. въпросът за създаването на македонски книжовен език липсва. Отделно в полицейското му дознание са запазени обясненията му от 1940 г. където той се самоопределя като българин.

V. Арест, процес и разстрел

1. Подпомагане на съпротивата

През Втората световна война България се присъединява към Тристранния пакт, което провокира активизиране на съпротивителните движения. Вапцаров подпомага Военната организация на БКП – участва в разпространение на нелегална литература, укриване на партизани и организиране на събрания.

През ноември 1940 по време на Соболевата акция, той заминава за Банско, където става организатор на събирането на подписи в подкрепа на съюзен договор със СССР. На 12 декември в дома на Вапцарови в град Банско е направен обиск и поетът е арестуван, след като у него са намерени компрометиращи материали. През втората половина на декември той е освободен под гаранция до разглеждане на преписката от прокурора. В първите дни на юни 1941 г. Вапцаров е арестуван отново и от София е откаран и затворен в Разложкото полицейско управление във връзка с образуваното там наказателно дело по участието му в Соболевата акция. Полицията го интернира за три месеца в Годеч до произнасянето на съда. При организирания процес по реда на Закона за защита на държавата (ЗЗД) го намират за невинен и той е оправдан. Междувременно СССР е нападнат през юни 1941 г. от Германия, и след като се завръща в София на 31 август, Вапцаров започва да търси контакти за участие в съпротивата. Така се свързва с Цвятко Радойнов, който е влязъл нелегално в страната начело на една от няколко групи съветски диверсанти през лятото на 1941 г. Радойнов става ръководител на „минноподривната комисия“ към ЦК на БРП(к), чиято задача е да организира извършването на саботажна дейност срещу държавните институции в България и немските войски, разположени в Царството. Никола Вапцаров е назначен за деловодител на „минноподривната комисия“ и за дейността си получава средства, с които издържа семейството си, тъй като подривната организация е финансирана от СССР.

2. Арест, процес и разтрел

През март 1942 г. след продължителни агентурни действия полицията извършва арести на над 750 комунисти и безпартийни нелегални. Впоследствие около 60 от тях стават подсъдими по делото, станало известно като процес срещу ЦК на БРП. Повдигнати са им обвинения по реда на ЗЗД – за сътрудничество и помагателство на терористична група, финансирана от чужда държава във време на война, и за организиране на дейност, целяща насилствена промяна на установения държавен ред в Царство България, както и за подривна дейност срещу съюзническите немски войски. Вапцаров е арестуван на 4 март и след мъчения в ареста признава за нелегалната си дейност. При последвалия обиск в дома му са открити пистолет, шифровани записки, агитационни материали и други доказателства, уличаващи го в конспиративна дейност. На 6 юли 1942 г. започва процесът. Протоколът от откритото заседание на Софийския военен съд от 6 юли 1942 г. показва, че пред съда Вапцаров се отрича от показанията си, дадени при разследването. На 23 юли той е осъден на смърт и още същата вечер бива разстрелян, заедно с Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев и Атанас Романов на Гарнизонното стрелбище в София. Молба на Вапцаров за помилване е представена на Борис III, но бива отклонена.

Малко преди екзекуцията Вапцаров написва едно от най-емблематичните си стихотворения – „Прощално“, в което изразява вярата си в бъдещето и любовта си към живота, въпреки предстоящата смърт.

Прощално

На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.

IV. Творчество

Вапцаров редактира вестник „Литературен критик“ (1941). Публикува във вестниците „Кормило“ (1936), „Нова камбана“ (1937), „Светлоструй“ (1939), „София“ (1941), сп. „Занаятчийска беседа“ (1937 – 41) и др. През 1937 г. печели конкурс на сп. „Летец“ за художествено произведение с въздухоплавателен сюжет със стихотворението си „Романтика“. Приживе Вапцаров издава само една стихосбирка – „Моторни песни“ (1940) – под името Никола Йонков. Освен това пише пътеписи, разкази, критика, произведения за деца и една пиеса. Някои от материалите са публикувани в периодичния печат, но най-много е издаван след смъртта си. Издава и една драма: “Вълната, която бучи”.

В стихосбирката „Моторни песни“Стихотворенията са: „Вяра“, „Двубой“, „Пролет“, „История“, „Селска хроника“, „Писмо“, „Романтика“, „Кино“, „Доклад“, „Ботев“, „Хроника“, „Борбата е безмилостно жестока“, „Прощално“ и др.

1. „Моторни песни“ (1940)

Тази стихосбирка съдържа 20 стихотворения, сред които най-известните са:

• „Вяра“ – с финалните стихове: „Но ето, аз вярвам, аз вярвам, че нашите щерки / ще живеят в по-хубав свят, / в който човекът човека обича / и за човека е свят.“
• „Писмо“
• „Песен за човека“
• „Завод“
• „История“
• „Прощално“

ВЯРА

Ето — аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).

С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.

С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! —
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
„Как, искаш ли час да живееш?“
Веднага ще кресна:
„Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!“

За него — Живота —
направил бих всичко. —
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.

Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.

Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.

Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? —
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.

Какво ще остане
от мене тогава? —
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.

И още по-ясно,
и още по-право —
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! — Не струва! —
Тя е бронирана
здраво в гърдите и бронебойни патрони

за нея няма открити! Няма открити!

Стихосбирката се отличава с модерна образност, ритмичност, синтез между техника и емоция, както и с социална критика и оптимизъм. Това е поезия на индустриалния свят, на труженика, на страдащия човек с достойнство и мечти.

2. Посмъртно публикувани творби

След смъртта му са издадени и много други негови стихове, есета, писма и драматични текстове. В тях личи стремеж към справедливост, любов към народа, хуманизъм и вечна надежда.

3. Стил и художествени особености

• Синтез между техника и поезия – уникално съчетание на механични образи („мотор“, „завод“, „машини“) с дълбоки емоции и човешки копнежи.
• Динамичен ритъм и яснота – езикът е достъпен, без сложна символика, което прави Вапцаров „поет на обикновения човек“.
• Социална и политическа насоченост – осъзнат избор да пише за страдащите, угнетените и борещите се.
• Хуманизъм и вяра – дори в най-мрачните моменти творчеството му е пропито с надежда.

V. Признание и наследство

1. Национално признание

След 9 септември 1944 г., когато комунистите идват на власт в България, Вапцаров е обявен за национален герой. Получава посмъртно званието Герой на Народна република България, а името му е изписано върху десетки училища, театри, читалища, улици и културни институции.

2. Международно признание

През 1952 г. Вапцаров е наградѐн посмъртно с Международната награда за мир, присъдена от Световния съвет за мир – сред малцината поети в света с такова признание.

Неговото творчество е преведено на десетки езици – английски, френски, руски, немски, китайски и др. – и е признато от литературната критика в цял свят.

3. Памет и културно влияние

• Къща-музей „Никола Вапцаров“ в Банско – родният му дом е превърнат в музей, който пази спомена за живота и делото му.
• Военноморско училище „Н. Й. Вапцаров“ – Варна – носи неговото име.
• Паметници – издигнати в София, Банско, Варна и други градове.
• Филми и театрални постановки – по негови стихове и живот са създадени множество документални и художествени филми, както и пиеси.
• Паметна плоча на мястото на разстрела – в Софийските гробища има мемориал за него и другарите му.

Никола Вапцаров остава една от най-ярките фигури в българската литература и история – поет на човека, на надеждата, на борбата. Въпреки краткия си живот, той оставя дълбок отпечатък в културната памет на България и света. Неговите стихове продължават да вдъхновяват, да трогват и да призовават към хуманизъм, солидарност и истина.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК