Петър Константинов Дънов, наричан от последователите си „Учителя“ или Беинсá Дунó, е български философ, основател на религиозно-философско учение, наричано Всемирно бяло братство, което се самоопределя като езотерично християнство и окултизъм. Учението е смятано от българската държава за религиозно и е регистрирано от Дирекцията по вероизповеданията като отделно вероизповедание. Това учение в България е известно под името дъновизъм, а последователите му са наричани дъновисти. Самият Дънов не одобрява наименованието дъновисти, а последователите му се самонаричат ученици на Всемирното бяло братство.
Петър Дънов е роден на 11 юли (29 юни стар стил) 1864 година във варненското село Хадърча, тогава в Османската империя. Той е трето дете на свещеник Константин Дъновски и на Добра Георгиева. Негов дядо по майчина линия е чорбаджи Атанас Георгиев (1805 – 1865), български възрожденски поборник за църковна независимост. Баща му Константин Дъновски (1830 – 1918) е първият български свещеник във Варна.
През учебната 1880/1881 година завършва първи гимназиален клас във Варненската държавна реална гимназия и продължава обучението си там. През пролетта на 1884 г. (втория учебен срок на четвърти гимназиален клас) той се разболява тежко. В следващите две учебни години (1884/85 и 1885/86) името му не фигурира в списъците на гимназията, няма данни за положени изпити и документ за завършването ѝ.
Тежката болест е преломен момент в живота на Петър Дънов. Няколко години по-късно той пише, че преди нея е чел религиозните книги на баща си, но „не е следвал истината“, чувствал е „душевна борба между добро и зло“. „Бях поразен от болест, която ме доведе почти до прага на смъртта. Когато се почувствувах толкова безпомощен и си мислех, че скоро ще се явя пред Бога, аз реших да следвам Христа и със сълзи на очи молих за опрощение на греховете си. Скоро след това здравето ми се възстанови. Моето желание е да бъда завинаги Христов и да свидетелствувам за Него“.
Петър Дънов продължава образованието си от 1885 г. (от втория срок) в методисткото евангелско училище в Свищов и през 1887 г. той получава атестат за завършен пълен петгодишен курс на обучение в Богословския отдел на Американското научно-богословско училище, на основание и на трите и половина години обучение във Варненската реална гимназия (1880/81 – 1883/84). Учители там са му високообразованите българи Стефан Томов и Йордан Икономов, които след това му дават препоръки за следване със стипендия в Дрю, и директора Чалис.
След завършване на средното училище през 1887 г. Петър Дънов трябва да отбие военната си служба. По тогавашния закон , ако броят на способните да постъпят във войската е по-голям от необходимото, се тегли жребий и някои се освобождават завинаги от военна служба. Петър Дънов изтегля точно такъв билет и така е законно освободен и от всички следващи мобилизации.
През учебната 1887/88 година Петър Дънов е проповедник и учител в Началното методистко училище в русенското село Хотанца. Изпратен е там от Българската методистка мисия в Русе. Постига много добри резултати в работата си с децата и техните родители, което убеждава Мисията да го изпрати от есента на 1888 г. да продължи образованието си в методистката семинария „Дрю“ в гр. Медисън (САЩ).
Петър Дънов заминава за САЩ през лятото на 1888 г. и през септември се записва за студент в посочената Методистка теологическа семинария „Дрю“ в град Медисън, на 40 – 50 км от Ню Йорк, в щата Ню Джърси. След завършването ѝ се записва в Теологическия факултет на Бостънския университет, където защитава дипломна работа на тема „Миграцията на германските племена и тяхното християнизиране“ и се дипломира през юни 1893 г. През юли постъпва в Медицинския факултет на Бостънския университет. През 1895 година решава да се върне в България. През годините, прекарани в Америка, той се запознава с най-модерните философско-богословски течения в САЩ, а и в света, тъй като по това време Щатите са световен център на различни философски направления (особено на протестантизма, модерния спиритизъм и теософското движение). Запознава се и с най-големите научни постижения в областта на физиката, математиката, астрономията, космологията и биологията.
През 1895 г. Петър Дънов се завръща в България и се установява във Варна. Участва дейно в обществения живот, с ясно изразена патриотична нагласа, стреми се да повдига духа, образованието и културата на народа. На 5 ноември 1895 г., в най-голямата зала на тогавашна Варна – зала „Съединение“, той държи сказката „Науката и възпитанието в отношение на двата велики закона на развитието“. Това е първата регистрирана в българския печат (във Варненский общинский вестник) сказка на Петър Дънов. Написва и книга: „Науката и възпитанието – началата на человеческий живот“, която издава през 1896 г. във Варна. Включва се в дейността на създаденото на 12 май 1896 г. във Варна тракийско емигрантско дружество „Странджа“. Участва в организацията на проведения на 29 декември 1896 г. митинг по повод „лошото положение на християнските и другите немюсюлмански народи в Турция, особено това в Македония и Одринския вилает, които продължават да живеят в робство“. Петър Дънов е член на „Бюрото на Митинга“, чийто председател е Капитан Петко войвода. Приета е резолюция, подписана от Бюрото, изпратена до посланиците на Великите сили в Цариград, до българското правителство и всички по-важни чуждестранни вестници, като вероятно английският превод е дело на Дънов. В началото на 1897 г. е избран за библиотекар-домакин на читалището във Варна, чийто председател е Петко Киряков (Капитан Петко войвода). В читалището и в зала „Съединение“ Дънов държи общо пет сказки през 1897 г. (документите на читалището за 1898 и 1899 г. не са открити).
През 1897 г. Петър Дънов има мистично изживяване – слизането на Божествения Дух върху него, което е третият ключов момент в живота му (след болестта и обръщането му към Бога). Това става на 7 март (стар стил) във Варна. Счита се, че тогава „той приема „задължението“ на духовен Учител, който се е въплътил в това негово тяло“. Това духовно задължение, съчетано с гражданска позиция, Дънов следва неотклонно до края на земния си живот, работейки сред българския народ „за приемане от него на Божествената Любов, Мъдрост и Истина, като най-висш идеал за човека“.
През 1897 г. Петър Дънов учредява със съмишленици във Варна „Общество за повдигание религиозния дух на българский народ“; През 1898 г. записва и произнася пред Варненското благотворително дружество „Майка“ беседата „Призвание към народа ми – български синове на семейството славянско“, която е апел към социално и духовно самоутвърждаване. На следващата година написва „Десетте свидетелства Господни“ и „Божието обещание“. През 1900 г. издава брошура с мистичен текст под заглавие „Хио-ели-мели-Месаил. Глас Божий, с псевдоним „Еманоил“. Оригиналният ръкописен текст, с начало сакралната за него дата 7 март 1897 г., се намира в най-ранното му по хронологичен обхват тефтерче. През юли 1900 година във Варна се провежда първият от годишните събори на Бялото Братство. Присъстват трима ученици на Учителя: д-р Георги Миркович, Пеню Киров и Тодор Стоименов. Така Петър Дънов застава в центъра на духовно общество, което постепенно започват да наричат Веригата – название, олицетворяващо връзката на Бога със Светия Дух и Сина Божи. По-късно, през 1912 г. той заявява, че те представляват Бяло братство, обявено от него за клон на Всемирното Бяло братство, представлявано в миналото от богомилите в България. Последователите на Дънов започват да го наричат „Учителя“. Според тяхното гледище след 1897 г. е по-правилно да се говори за Учителя Беинса Дуно, вместо за Петър Дънов, въпреки че името Беинса Дуно започва да се употребява в публикации едва в началото на 30-те години на XX век. Според някои етимологията му вероятно е с протосанскритски корени и се превежда като Тоз, който носи Добро чрез Слово.
От 1900 г. Петър Дънов свиква ежегодни събори, наричани първоначално „срещи на Веригата“. Оттогава до 1942 г. през август се провеждат годишни събори на различни места – във Варна (1900, 1903, 1905 – 1909), в Бургас (1901, 1902 и 1904), в Търново (1910 – 1925), в София (1926 – 1941), на планините Рила и Витоша. Те се превръщат във важни форуми, на които той изнася беседи, дава конкретни духовни задачи и работа за през следващата година.
От 1901 до 1912 г. пътува из селищата на България, изнася сказки и прави френологични и психологически изследвания върху българите. Пътуванията му обхващат територията от двете страни на Стара планина и от Черно море до Цариброд. От 1904 г. пребивава продължителни периоди от време в София, в дома на Петко Гумнеров на ул. „Опълченска“ 66 (къща-близнак с тази, в която живее Георги Димитров). Започва да изнася публични беседи в неделните дни. Централно място в тях заема фигурата на Христос, схващан като историческа, космична и метафизична личност.
През 1912 г. в село Арбанаси работи върху Библията и съставя „Завета на цветните лъчи на светлината“, който излиза от печат през септември същата година. На титулната страница е изписано мотото: „Винаги ще съм предан раб на Господа Иисуса Христа, Син Божий, 15 август, Търново, 1912“.
На 9 март 1914 г. обявява началото на новата епоха на Водолея. На 16 март 1914 г. произнася в София първата официално стенографирана неделна беседа, „Ето Човека“, която е и началото на издаваните под надслов „Сила и живот“ неделни беседи. В тях излага основните принципи на своето учение, което нарича „Новото учение на Всемирното бяло братство“.
На 8 февруари 1917 г. започва в София специални лекции пред омъжени жени, известни като цикъла „Великата майка“ или „четвъртъчни беседи“, които продължават до 30 юни 1932 г. През 1917 – 1918 г., по време на Първата световна война, правителството на Васил Радославов го интернира във Варна, тъй като разколебава духа на войниците на фронта, както и поради мнението му, че България не трябва да взима участие във войната. Живее в хотел „Лондон“ и води преписка със свои ученици. След края на войната бързо нараства броят на последователите му из цялата страна и към 1936 година достига около 40 000 души, а е разпространено и в чужбина: Япония, Финландия, САЩ, Швейцария, Югославия, Испания, Чехословакия и др.
На 24 февруари 1922 г. открива в София езотерична школа, която нарича Школа на Всемирното Бяло братство. Състои се от два класа ученици – Общ окултен клас и Младежки окултен клас. Общият е за слушатели от всяка възраст и семейно положение, а Младежкият е само за младежи, поканени лично от него. Лекциите пред окултните класове са един път седмично и продължават 22 години – до декември 1944 г.
През 1927 г. Дънов създава край София селището Изгрева (днес квартал Изгрев в София), в което събира свои слушатели, последователи и ученици, за да центрира работата на езотеричната школа. Установява се постоянно в Изгрева, където проповядва в специално построен салон. От 19 август 1927 г. (на годишния събор на Всемирното бяло братство) изнася поредица от беседи, обединени в цикъла „Пътят на ученика“.
През лятото на 1929 г. Дънов за първи път извежда своите последователи и ученици на лагер край Седемте рилски езера. На 21 септември 1930 г. открива ново течение на своите проповеди, наречено неделни утринни слова, които продължават до април 1944 г. От 1934 г. започва работа върху паневритмията – цикъл от 28 упражнения, съставени от мелодия, текст и пластични движения. По-късно към нея добавя упражненията Слънчеви лъчи и Пентаграм.
Активист на политическата партия Демократически сговор му нанася побой на 4 май 1936 г., който предизвиква мозъчен кръвоизлив и парализа. Въпреки заболяването на 14 юли Петър Дънов излиза със свои ученици на лагер край Седемте рилски езера и до 12 август напълно възстановява здравето си.
На 22 март 1939 г. записва послание към учениците си, озаглавено „Вечният завет на Духа“. В началото на 1944 г., по време на тежките въздушни бомбардировки над София, казва на свои ученици: „Тук вече няма условия да поддържа човек връзката си с Бога. Да излезем от тук“ и заедно с малка група от тях отива в село Мърчаево (на 24 км югозападно от София). Установява се в дома (сега музей) на своя ученик Темелко Гьорев. Много негови последователи също се установяват в селото, а други периодично отиват там от София. В Мърчаево продължават беседите, провежда се и последният събор на Братството.
Завръща се на Изгрева на 19 октомври 1944 г. На 20 декември 1944 г. изнася пред Общия окултен клас беседата „Последно слово“.
Петър Дънов умира на 27 декември 1944 година в София и е погребан на Изгрева. Мястото е обявено за паметно място през 1976 г. от Комитета за култура, ръководен от Людмила Живкова.
Различните аспекти в учението му са изложени и развити в над 7000 негови беседи (лекции), изнасяни в периода 1904 – 1944 г., като не всички са издадени. Предадени са посредством стенографиране. Публикувани са в няколко многотомни поредици – неделни беседи (поредица „Сила и живот“), четвъртъчни беседи (цикъл „Великата майка“), съборни беседи, лекции пред Общия окултен клас, лекции пред Младежкия (Специалния) окултен клас, неделни утринни слова и други.
Спиритуалната система, създадена от Петър Дънов, е определена от него като учение – нарича я Новото учение и акцентира на разграничаването ѝ от религия: „Не ви давам религия, а ви давам учение за живота“. Освен за учение говори и за наука: „Не изповядвам никаква религия, но говоря за добър живот. Моята наука е за живота, който хората са изгубили“. Дънов е привърженик на съвременната му идея за свързване на религията и науката. Учението се оповестява като божествено учение за любовта, което показва нов път за човечеството, еквивалентно на Христовото учение. Дънов предлага „изчистване“ на елементите на неправилното разбиране на християнството, наслоени през вековете.
Главни категории в учението са любов, мъдрост, истина, правда и добродетел, схващани като атрибути на разбирания като историческа, космическа и мистична личност Христос. Централна макро и микрокосмична категория в дъновизма е любовта, която функционира в различните аспекти на човешкото битие като стремеж – в емоционалната сфера, като чувство – в душата, като сила – в идейната сфера на Аз-а или ума, и като принцип – в духа. Основен космогоничен възглед е така нареченото Велико всемирно братство – организъм, съставен от еволюиралите човешки души – ложи на Великите посветени и техни ученици – и 9-те степени на йерархията от свръхсетивни същества (ангели, архангели, начала, власти, сили, господства, престоли, херувими и серафими). Върховен ръководител на Великото всемирно братство е Христос.
Историята на световната култура Петър Дънов разглежда като проекция на космически ритъм, структуриран от глобални периоди – полярен, хиперборейски, лемурийски, атлантски, пети (настоящия), шести и седми – и подпериоди. Подпериодите в сегашния пети период се наричат културни епохи: Рак (древноиндийска), Близнаци (древноперсийска), Телец (древноегипетска), Овен (гръко-римска), Риби (западноевропейска), Водолей (славянска). В тях човешкото съзнание се проявява и еволюира през степени на колективно, индивидуално, висше колективно и космическо. Според Дънов от 1914 година човечеството навлиза в епохата на Водолея, осъществявайки еволюционен преход от Петата към Шестата културна епоха. През настоящия междинен етап се правят първи стъпки във висшето колективно съзнание. Една от неговите социални форми е постигнатият чрез висшите аспекти на любовта живот за Цялото. Разширеното колективно съзнание, осъществяващо живота за Цялото, се разглежда като атрибут на предстоящата Шеста (Славянска) културна епоха и на произтичащата от нея бъдеща Шеста раса. Шестата раса ще се прояви в бъдещия Шести голям период и ще реализира в още по-голяма пълнота културата на любовта.
Психологичният аспект на човешкото развитие според Петър Дънов е последователната трансформация през 4 културологични архетипа: старозаветен, новозаветен, праведен и ученик.
Основни методи за духовна работа в създадената от Петър Дънов Школа са молитвени събрания, слушане/четене на Словото на Учителя, музикални и дихателни упражнения, посрещане на изгрева на слънцето, планински екскурзии, живот в братски общности, годишни събори и други. Специални методи са Заветът на цветните лъчи на Светлината, работата с езотеричния символ Пентаграм и танцът Паневритмия.
Създадената от Петър Дънов Школа на Всемирното Бяло Братство е организирана на базата на разделение на последователите му на класове, отразявайки нивата на посветеност – схема, традиционна за една духовна/религиозна общност. Първият кръг е общодостъпен (външен кръг). Включва неделните беседи (изнасяни всяка неделя), утринните слова (започва да ги държи от септември 1930 г., също в неделя, но рано сутрин), съборните беседи (по време на съборите). Втори кръг (среден кръг/междинно ниво) в периода 1917 – 1932 г. представляват беседите, изнасяни пред жени/духовни сестри в четвъртък, а от 1922 до 1944 г. това е и Общият окултен клас, достъпен за по-ограничен кръг последователи, главно възрастни, но и младежи. Третият, най-специализиран кръг, е т.нар. Младежки окултен клас, в който влизат само лично поканени от Учителя свободни (неженени) млади хора (с малки изключения, допускани лично от него). Самият Петър Дънов говори за пътя на последователите си като слушатели, оглашени и ученици.
През 1934 г., след Деветнадесетомайския преврат, Държавна сигурност организира постоянно наблюдение над дъновистите и техните печатни издания. През 1937 г. П. Дънов отново е викан в полицията на разпит във връзка с проповядваните от него идеи. Неговата организация е ограничавана, по-скоро с цел спиране на възможностите за по-широко разпространение на учението. Тъй като въпреки своите виждания той не насърчава последователите си към отказ от спазване на произтичащите от законите задължения спрямо държавата и тезата му е за ненасилие, за еволюционно, а не революционно развитие, до открити репресии и политически процеси не се стига.
След смъртта на Петър Дънов на 27 декември 1944 г. последователите му, за да изпълнят неговото желание да бъде погребан на „Изгрева“, пишат до Георги Димитров в Москва. На 30 декември 1944 г. министърът на вътрешните работи Антон Югов издава служебна бележка на Бялото братство: „Разрешавам починалия Петър Дънов да бъде погребан според желанието на неговите приятели в селището „Изгрев“. Запазването на това разрешение позволява гробът на Петър Дънов да се запази и до днес, въпреки многобройните опити в следващите десетилетия мястото да бъде включено в регулация.
МИСЛИ НА УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ:
1. Първото правило, което трябва да прилагате в отношенията си с хората, е да намирате във всеки човек по една добра черта – най-силната, която го отличава от всички хора.
2. Търсете доброто в човека и не се страхувайте. Щом държите доброто в съзнанието си, той ще бъде винаги добре разположен към вас. Свържете ли се с лоша черта на човека, вие го настройвате против себе си и го правите ваш неприятел.
3. Ако срещнете на пътя си неразумен човек, не му отговаряйте според безумието му. Ако срещнете глупав, не му говорете нищо. На глупавия и безумния можете да говорите мислено.
4. На другите да бъде добре – тогава и на мен ще бъде добре. Това е максимата, с която човек ще преодолее много мъчнотии.
5. Питате какво трябва да правите, за да ви обичат хората. Правете това, което прави Слънцето – давайте!
6. Който обича, всякога дава; който не обича, взима. По това ще познаете кой ви обича и кой не ви обича.
7. Да обичаш и да те обичат – в това е смисълът на живота.
8. Сложете вашите нужди на последно място, защото има закон: ако желаеш повече за другите, най-напред теб ще удовлетворят.
9. Свободата на човек зависи от доброто, което прави.
10. Щастието зависи от ума, сърцето и волята на човек.
11. Ако искате да имате сила в света, най-напред станете господари на себе си и не бързайте да подчинявате хората. Ако станете господари на себе си, много хора ще ви последват.
12. Лошото се заражда най-напред в сърцето, после в ума и най-после се реализира във волята.
13. Не се събирайте с хора, които имат отрицателни мисли.
14. Когато говориш зле за хората, подхранваш зло в себе си. Подхранваш ли злото, ти ще опиташ горчивината му.
15. Не изнасяйте лошата страна на човека. По-добре е да кажете доброто, отколкото лошото. Изнасяйте винаги добрата страна на когото и да е.
16. Какво струва на човек да въздържи езика си от лоши думи, ума си от лоши мисли, сърцето си от лоши чувства? Въздържи ли се от лошото, от злото, той ще бъде щастлив.
17. Всеки ден извършвай по едно добро. Всеки ден казвай на някого по една блага дума.
18. Като станеш сутрин, първото нещо е да бъдеш весел.
19. Хубавите мисли привличат доброто.
20. Доброто е магия, с която човек превръща отрицателните сили в положителни. Закон е: когато имаш препятствия, мъчнотии или тежка болест, направи една жертва и те ще се отстранят.
21. Да се занимаваш с недъзите на хората е опасна зараза. Пиянството е нечистота. Одумването, критикуването, съмнението, подозрението, лакомията, завистта, лъжата и ред още пороци са нечистота.
22. Добрият човек дава и не мисли какво е дал, кому е дал, защо е дал, заслужено ли е дал.
23. Душата ви трябва да изхвърли всички лоши и криви постъпки навън, да се освободи от старите терзания, за да ви останат само опитностите.
24. Любовта е път за придобиване на щастието.
25. Обичай, за да бъдеш обичан.
26. Смисълът на живота се състои в това да намериш онзи, който те обича, и когото ти да обичаш.
27. Любовта е глуха за всички лоши, обидни думи.
28. Люби, мисли, действай!
29. Любов, която не може да издържи на всички изпитания в живота, не е истинска любов.
30. Щом двама души се обичат, никой не може да им направи зло.
31. Всеки се преобразява, когато почувства, че е обичан.
32. Когато обичаш едно същество, макар то да е далеч, твоята любов ще го закриля, подкрепя и огражда.
33. Ако не сме щастливи, грешката е вътре в нас.
34. Всеки, който се е опитал да изправи един лош човек, сам е станал лош.
35. Знанието се превръща в сила, когато се прилага.
36. Всички искаме светът да се оправи отвън. Светът вътре във вас трябва да се оправи.
37. Ако има дори един човек, с който не сте се примирили, той ще бъде спънка за вас.
38. На превзет човек съвети не давай. На хитър човек услуга не прави. На зъл – дума не казвай.
39. От човек двуличен се пази. От твърдоглав, упорит, горделив и тщеславен стой настрана.
40. Вълка овца да направиш не се труди, защото е вън от границите на твоята възможност.
41. Не взимайте повече, отколкото ви трябва. Не давайте повече, отколкото е нужно.
42. На хората всякога трябва да даваш толкова, колкото вземаш.
43. Радвайте се на успехите на приятелите си като на свой успех. Радвайте се на онзи успех, който е придобит с труд, с работа, с постоянство. Само по този начин вие можете да се повдигнете.
44. Най-сигурното лекарство е човешката радост.
45. Ние бихме били нещастни, ако се реализират всичките ни желания.
46. Подреждайки около себе си, подреждаш вътре в себе си.
47. Съвременните хора се оплакват, че нямат големи постижения, че нямат успех в работата си. Защо нямат успех? Защото те очакват повече от другите, отколкото от себе си.
48. Ако искаш да имаш успех в живота си, търси го в себе си, а не вън от себе си. Отвън са само условията на живота.
49. Вие може да постигнете какъвто и да е успех, ако имате една силна концентрирана мисъл. Концентрирана мисъл имате, когато има нещо, върху което най-силно мислите. Трябва да знаете силата на мисълта.
50. Докато живеем всеки за себе си, не можем да имаме успех.
51. Успех е да вървиш по един път дето няма никакви препятствия, никъде няма да се блъскаш. Щом се блъскаш, успех няма, понеже харчиш повече енергия.
52. За да има успех в живота си, човек трябва да притежава следните качества: такт, твърдост, наблюдателност, разсъдливост, интуиция. Има ли тези качества, каквато работа започне, той ще има добри резултати.
53. Уверен ли си в успеха на твоята мисъл и твоето чувство? Не е достатъчно само да имаш подтик. Без увереност в това, към което се стремиш, няма успех.
54. Докато сте на земята, вие трябва да си помагате едни на други. Без взаимопомощ няма успех в живота.
55. Гдето няма любов, там няма и успех, и благословение.
56. Дойде ли ви добра мисъл, не я пренебрегвайте, изпълнете я веднага – тя ще ви повдигне.
57. Пропиляното време разваля живота.
58. Не занимавайте хората с едно и също нещо. Еднообразието действа убийствено.
59. Не се подчинявай на съветите на невежия.
60. В чужди работи не се бъркай.
61. На хорски думи внимание не обръщай.
62. Никога не допускайте някой да се меси във вашата работа. Нито вие се месете в работата и свободата на другите.
63. Не се занимaвайте с личния живот на хората. Видите ли, че двама души се карат, не ги съдете, не се ровете в причината на техния спор. Не се интересувайте от това кой как живее, как се облича, как се храни. Да се занимавате с живота на другите, преди да сте изправили себе си, това е губене на време.
64. Всеки да контролира себе си и да не обръща внимание на другите. Човек, който се занимава с чуждите погрешки, ще направи същите.
65. Някой казва: “Не мога да го понасям този човек.” и не подозира, че разрушава този, когото мрази, но разрушава и себе си едновременно.
66. Когато ни предизвикват, трябва да мълчим.
67. Ти си точно такъв, какъвто е този, когото укоряваш или одумваш. Преди да кажеш за някого лошо, спри се, помисли, не хвърляй кал върху никого. Извади тресчица от окото си и от окото на неприятеля си – другото ще се нареди.
68. Колкото повече любов даваш на лошия човек, толкова по-лош става той. Не давай условия на злото да се развива.
69. Ако някой не може да ти отправи мил, хубав поглед, ти го погледни така.
70. Чули сте нещо – не го разпространявайте. Обидил ви някой – не го разправяйте.
71. Победата е в търпението.
72. Не лъжете другите, за да не лъжат и вас.
73. Излъже ли човек, непременно ще го сполети нещо: или ще падне, или ще се разболее, или отвън някой ще му причини някаква неприятност.
74. Малките лъжи са по-опасни. Големите лъжи всеки ги вижда и не могат да се скрият.
75. Който се радва на малките придобивки, до него ще дойдат и големите.
76. Задръжте малкото за себе си, а многото – навън. В малкото е силата.
77. Права мисъл, правилна стойка, правилна постъпка – това са проводниците на светлината.
78. Някой е сгрешил. Няма да го обвинявам, а ще му помогна както се помага на болен човек.
79. Не говорете излишни работи. Не мислете излишни работи. Не чувствайте излишни работи. Не действайте излишно. Това е красивото в живота.
80. Силният човек не се оплаква и не се оправдава.
81. Бъдете приветливи и любезни. Надпреварвайте се да отдавате почит един на друг.
82. Ако мислите за добър човек, в ума ви ще се яви светлината, а в сърцето ви – топлина. Ако мислите за лош човек, в ума ви ще се яви тъмнина, а в сърцето ви – студ. За каквото мислите, с това се свързвате.
83. Кажи на човека една хубава дума и повече не мисли. Как ще постъпи той, дали заслужава – да не те интересува.
84. Нито обиждай, нито се обиждай! Умният не се обижда.
85. Някой казал нещо лошо по ваш адрес – не се тревожете. Вашият мир струва много повече от това, което е казал някой. Изреченото от него е за негова сметка.
86. За каквото човек мисли, такъв става.
87. Някой от вас говорят много – това е една слабост. Други говорят малко – това е друга слабост. Човек трябва да говори умерено.
88. Когато слушаш грубите думи на мъжа си или на жена си, кажи: “Колко са хубави тези думи! Има нещо съдържателно и ценно в тях, което трябва да извадя и проуча. Те крият богатство в себе си.”.
89. Никога не говорете в отрицателна форма: “Не прави това, не прави зло!”. Казвайте: “Прави добро!”. Вместо думите “Не лъжи!”, кажете: “Говори истината!”. Колкото по-малко говорите за отрицателните неща, толкова по-добре. Трябва да говорите за положителното.
90. Всеки, който не може да се примири със своя неприятел, е глупав, а който знае и как може да се примири, е умен.
91. Досега сте живели всеки за себе си. Така успех не можете да имате.
92. Не съжалявайте за грешките си, а извадете поука от тях или ги използвайте като едно благо.
93. Чистите мисли укрепват ума, чистите чувства укрепват сърцето, а чистите и благородни постъпки укрепват волята.
94. Ако искаш да обичаш, не трябва да се страхуваш. Ако искаш да те обичат, не трябва да се съмняваш.
95. Искате ли да знаете дали даден човек ви обича, спрете се в съзнанието си. Ако мисълта за този човек никога не изчезва от съзнанието ви, ще знаете, че той ви обича. Ако и вие не изчезвате от съзнанието му, и двамата се обичате.
96. Когато имаме любовта, целият свят работи за нас, а когато я нямаме, ние сами работим, и затова работите ни не вървят.
97. Който те обича, той предвижда всичките ти нужди. Този, които ви обича, може да ви лекува, може и да ви учи. Най-голямото изкуство е човек да обича.
98. Любовта е най-важният въпрос на живота. Разрешите ли него, ще разрешите всички останали въпроси, от какъвто и характер да са те – личен, обществен, семеен или общочовешки.
99. Любовта дава живот. Мъдростта дава знание. Истината дава свобода. Животът дава радост. Знанието дава простор.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
