РАЙКО АЛЕКСИЕВ

Райко Николов Алексиев е български художник, карикатурист, фейлетонист, издател и общественик. Автор на десетки политически и хумористични рисунки и текстове, основател и главен двигател на най-популярния сатиричен седмичник на Третото българско царство — „Щурец“ (1932–1944). След преврата на 9 септември 1944 г. е арестуван, зверски малтретиран и умира от побоите на 18 ноември 1944 г.; през март 1945 г. е осъден посмъртно от Народния съд. След 1989 г. е реабилитиран; на негово име са галерия, улици, национална награда и дори антарктически ледник.

I. Ранни години и семейство

Райко Алексиев е роден на 7 март 1893 г. в Пазарджик. Семейството му се мести в различни градове и в крайна сметка се установява във Враца, където Райко завършва гимназия и прави първите си карикатури. През май 1932 г. свързва живота си с младата актриса Весела Грънчарова. Имат трима сина — Радослав, Веселин и Александър (Алекс Алексиев).

II. Образование и първи стъпки в печата

Алексиев учи литература в Софийския университет и посещава часовете на Рисувалното училище/Художествената академия. Още непълнолетен сътрудничи на хумористичните издания „Барабан“ и „Людокос“, а през 1914 г. работи и в списание „Смях“. Има първа самостоятелна изложба във Враца (1914), а през 1915 г. пътува из Македония; изложбата от тези впечатления в Постоянната художествена галерия в София се разпродава почти изцяло. Сред купувачите са видни индустриалци, столични фамилии, княгиня Евдокия и Народният музей.

Той е едва 20-годишен, когато през 1913 година негов пейзаж е включен в Изложбата на младите и бива харесан от царица Елеонора. По същото време той публикува първите си карикатури, които в следващите години могат да бъдат намерени на страниците на хумористични издания като „Смях“, „Маскарад“ и „Людокос“. 

III. Художник, карикатурист и журналист (до 1932)

До Първата световна война Алексиев вече е сред най-популярните български карикатуристи, печатайки в „Българан“ и „Барабан“; издава и сборниците „Душеспасителна книжка“ и „Бръмбар“. Работи в илюстрованото списание „Аз знам всичко“ (рубрика „Седмицата в карикатури“). Във вестник „Зора“ създава героите Гуньо Гъсков и отец Тарапонтий, и публикува „Хумористична история на българския народ“. През 1925 г. режисира комедията „Интригантната принцеса Турандот“, снима документалния филм „България в картини“ и съставя буквари/читанки за начинаещи читатели (заедно с Д. Подвързачов и М. Влайков).

Фра Дяволо напълно разкрива своя талант в създадения от него през 1932 година седмичник „Щурец“, където създава почти всички карикатури, статии и фейлетони.

IV. „Щурец“ (1932–1944): идейна лаборатория на българската сатира

Националният пробив на Алексиев е през 1932 г., когато основава седмичния вестник „Щурец“. Той е редактор, издател, главен автор и художник — „пълнокръвен“ one-man-show, особено в първите години: рисува почти всички карикатури и пише фейлетони, миниатюри и анекдоти, дори се грижи за разпространението. Първият брой е разграбен за часове, а през войната тиражът достига ~50 000 — рекорд за българския печат тогава. Последният брой излиза на 8 септември 1944 г. Редовни сътрудници стават Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Димитър Подвързачов, Димитър Талев, Стоян Чилингиров, Георги Райчев, Тома Измирлиев, както и карикатуристите Илия Бешков и Стоян Венев.

Персонажи и говорители на сатирата: Генчо Завалията (вечният неудачник), Гуньо Гъсков (наивно-практичният младеж), Нане-Гето (шопски одумник), отец Тарапонтий (земен, „практичен“ духовник).

Псевдоними и „маски“: Алексиев публикува под 23 псевдонима, най-популярен от които е Фра Дяволо — типична стратегия да „мултиплицира“ гледните точки и тоновете във вестника си.

Линията на Райко Алексиев е прецизна и динамична; композициите му често са „едноизречни“ графични параболи — иронични, но четливи за широката публика. Темите му включват международната политика на Балканите (Ньойският договор, българските малцинства в съседните държави, италианска и германска експанзия), вътрешнополитическите нрави, ежедневната бюрокрация и дребните социални абсурди. В края на 30-те години прави и ярки карикатури за международната конфигурация на силите (1939).

Жертва на острия му молив стават водещите български и европейски политици, без значение от партийната им и идеологическа принадлежност. Въпреки проблемите с цензурата през втората половина на 30-те години, изданието се радва на голям интерес и по време на Втората световна война достига внушителния тираж от 50 000 бройки. Макар и да притежава дипломатически паспорт, Алексиев отказва да напусне страната в дните след 9 септември 1944 година. Той смята, че няма от какво да се бои, тъй като дори се е случвало да подпомага финансово свои приятели със социалистически възгледи. Самият Фра Дяволо казва:

На всекиго съм услужвал и съм давал с двете ръце. На никого не съм взел нищо и не съм напакостил…

V. „Хумористична история на българите“

В следващите редове може да прочетете откъс от известната му книга „Хумористична история на българите“, в който авторът представя своята гледна точка за края на Третото българско царство.

Дълги години книжният порой от разнопартийни декларации, политически платформи, протоколи, резолюции и канцеларски преписки от номер на номер продължаваше да се излива върху Третото българско царство с такава упоритост, че почна да предвещава потоп. Никой обаче не обръщаше внимание на тревожните признаци. Племето продължаваше да се дели на съюзи, партии, партийки, групи, племена, крила, крилца и опашки, като съюзите, партиите, партийките, групите, крилата, крилцата и опашките от своя страна също се деляха и цепеха на съставните си части, докато всички се превърнаха в ситни трески, които, подкрепени от канцеларския дъмпинг от преписки и протоколи, заляха страната, покриха градове и селища и изпълниха долини и усои.

И настана потоп, който обрече на мор и погибел демократическата държава.

Златогривият лъв, който си стоеше на държавния герб, като видя нещастието, съживи се, изскочи от рамката си и реши да направи Ноев ковчег, за да спаси каквото може. Но понеже Ньойският договор му запрещаваше да строи кораби и флоти, мина доста време, докато се убеди светът, че това не е броненосец, а ковчег, предназначен да прибере останките от погиващото царство. И потопът унищожи и издави всичко, с изключение на един политик, един недоцепен партизанин и един канцеларски бюрократ.

Прибра златогривият лъв оцелелите от потопа, настани ги в ковчега си и се понесе по вълните към Юмрукчал – високият старопланински връх, който единствен не беше залян от потопа.

Като се видяха на сигурно място, спасените се ободриха и cтарите им инстинкти се пробудиха, вследствие на което политикът почна да увещава златогривия лъв, че Македония без Солун не може, а партизанинът почна да му държи предизборни речи и да му обещава, че след потопа ще го направи надничар в Зоологическата градина. Канцеларският бюрократ пък мълчеше и продължаваше с упоритост да пише изходящи и входящи номера на една преписка, започната още от Първото българско царство по въпроса за данъка, който Аспарух има да дължи на държавата във връзка със заселването му на българска земя.

Лъвът ги слушаше снизходително и всичко им прощаваше, но когато чу, че политикът се отпусна и почна настоятелно да иска командировка до Женева; че партизанинът почна сериозно да кара лъва да подпише партийна декларация и да му даде звярът рушвет десет от бъдещите си надници; като видя също, че канцеларският чиновник взе да му оценява ковчега, за да му иска данък върху имота, разяри се лъвът и взе, че ги хвърли в развълнуваната бездна и ги изподави. И сам пристигна на Юмрукчал.

Уморен и съкрушен от гибелта на царството си, лъвът се опря о гигантския юмрук на чала, въздъхна и рече:

– Ех, драги, ти като си юмрук и аз като съм лъв, защо не се сетихме по-рано – ти да се стовариш върху племето, а аз да му покажа зъбите си. Белки овреме щяхме да помогнем и нямаше гибел да унищожи царството…

Така свърши Третото българско царство, което след потопа се превърна в пустиня, за да има археолозите да си блъскат главата, та да разберат как едно чалнато племе само си е затрило царщината.

VI. Обществена дейност

Като дългогодишен председател на Съюза на дружествата на художниците Алексиев организира помощ за безработните/бездомни артисти след бомбардировките над София и успява да издейства 2 млн. лева от Министерството на финансите за подпомагане на колеги. По време на мандатите му се открива художествената галерия на ул. „Раковска“ 125 (днес „Галерия Райко Алексиев“). Показателно е, че защитава колеги с леви убеждения, преследвани от властите преди 1944 г.

VI. Репресия след 9 септември 1944 г., смърт и посмъртна присъда

В първите дни след преврата близки го убеждават да напусне страната; дори кумът му Никола Мушанов урежда дипломатически паспорти, но Райко отказва: „Аз не съм политик… Аз не съм плъх, та да напускам кораба…“ Скоро след това е арестуван като „враг на народа“ — ключов повод са безпощадните му карикатури на Сталин.

Хумористът обаче е подценил човешката злоба и затова не очаква да бъде арестуван по нареждане на садистичния комендант на Народната милиция в София Лев Главинчев. В продължение на няколко дни той е малтретиран в училището на слепите, което е превърнато в следствено отделение, като дори и преместването му в болница не успява да го спаси. Издъхва на 18 ноемвр в София (болницата на Червения кръст). Погребан е в Централните софийски гробища. През март 1945 г. Шестият върховен състав на Народния съд го осъжда посмъртно по Дело № 6; имуществото му е конфискувано, а книгите — забранени.

Така позорно си отива един от най-бележитите българи на XX век, работил неуморно през целия си живот в името на истината и изкуството.

Сред участниците в мъченията му са и бивши негови сътрудници в „Щурец“, които след това участват в разграбването на конфискуваното му имущество. Свидетелството на сина му Веселин е достатъчно покъртително:

Администраторът на вестника Йордан Николов вижда Крум Кюлявков с коженото палто на баща ми и с неговите костюми. Казал му: „А бе, бай Круме, ти носиш дрехите на Райко!“ Отговорът бил: „Ти да мълчиш, че и ти ще отидеш при него!“.

Същият този Крум Кюлявков, на когото Райко Алексиев дава работа, не се посвенява да го обругае посмъртно по време на Народния съд и показва, че дори и гениите не са защитени срещу най-ниските човешки страсти.

VII. Реабилитация и памет

След 1989 г. имената и творбите му се завръщат в публичното пространство; Съюзът на българските художници открива галерия „Райко Алексиев“. От 2002 г. община Пазарджик присъжда тригодишната Национална литературна награда „Райко Алексиев“ за хумор и сатира. В София улица в кв. „Изток“ носи името му. През 2013 г. на негово име е наречен и ледник в Антарктика — Aleksiev Glacier. Част от творчеството му е било фактически забранено и трудно достъпно до 1990 г.

Хронология на живота и творчеството на Райко Алексиев

Дата / Период	Събитие	Подробности
7 март 1893	Раждане	Роден в Пазарджик в семейството на Никола и Стана Алексиеви.
края на XIX – началото на XX в.	Детство	Семейството живее на различни места в България; Райко завършва гимназия във Враца, където създава първите си карикатури.
1912–1914	Първи публикации	Сътрудничи на хумористичните издания „Барабан“, „Людокос“ и „Смях“.
1914	Първа самостоятелна изложба	Изложба във Враца, включваща ранни карикатури и рисунки.
1915	Художествени пътувания	Посещава Македония, където прави скици и рисунки; организира изложба в София, която се радва на огромен успех – повечето творби са продадени, включително на княгиня Евдокия и Народния музей.
1915–1918	Първа световна война	Продължава да рисува и публикува карикатури; участва активно в сатиричната журналистика.
1920–1925	Утвърждаване като карикатурист	Сътрудничи във вестник „Зора“ с фейлетони и хумористични колонки; създава героите Гуньо Гъсков и отец Тарапонтий.
1925	Културна дейност	Режисира театралната комедия „Интригантната принцеса Турандот“; снима документалния филм „България в картини“; съставя буквари и читанки с Д. Подвързачов и М. Влайков.
1932 (май)	Женитба	Сключва брак с младата актриса Весела Грънчарова; по-късно се раждат тримата им сина – Радослав, Веселин и Александър (Алекс Алексиев).
края на 1932	Създаване на „Щурец“	Основава сатиричния седмичник „Щурец“, където е главен редактор, издател, карикатурист и автор на множество фейлетони.
1930-те	Кулминация на творческата кариера	„Щурец“ става най-четеното сатирично издание в България; сътрудничат му Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Димитър Талев, Илия Бешков и др.
1939–1941	Политическа сатира	Създава остросатирични карикатури срещу международни лидери, включително Сталин, Хитлер, Мусолини и западни държавници.
нач. 1940-те	Обществена дейност	Като председател на Съюза на дружествата на художниците издейства финансова помощ за пострадали от бомбардировките творци и открива художествена галерия на ул. „Раковска“ 125 (днес „Галерия Райко Алексиев“).
8 септември 1944	Последен брой на „Щурец“	Излиза последният брой, ден преди навлизането на съветските войски и смяната на властта.
септември 1944	Арест	Арестуван от комунистическите власти заради сатиричните си карикатури срещу Сталин и режима.
септември – ноември 1944	Малтретиране	Държан в арестите, където е подложен на тежки побои от Лев Главинчев и други.
18 ноември 1944	Смърт	Умира от побоите в София; погребан е в Централните софийски гробища.
март 1945	Народен съд	Шестият върховен състав на Народния съд го осъжда посмъртно по Дело № 6; имуществото е конфискувано, творчеството – забранено.
1989	Реабилитация	След падането на комунистическия режим е реабилитиран; творчеството му отново става достъпно.
1990-те	Почит	Съюзът на българските художници открива „Галерия Райко Алексиев“ в София.
2002	Национална литературна награда	Учредена е наградата „Райко Алексиев“ за хумор и сатира (гр. Пазарджик).
27 февруари 2013	Антарктика	На негово име е наречен ледник – Aleksiev Glacier – на Антарктическия полуостров.

Райко Алексиев превръща сатирата в масова културна сила: едновременно „ежедневна“ (битова) и „голяма“ (политическа), с ясна линия и остър ум. „Щурец“ е не само списание, а и школа — от текстовете и рисунките му излизат устойчиви типажи, устойчив език и колективна памет за междувоенна България. Неговата смърт е един от емблематичните символи на репресиите над интелигенцията през есента на 1944 г.; реабилитацията след 1989 г. възстановява мястото му в националния пантеон на хумора и политическата карикатура.

ЦИТАТИ ОТ РАЙКО АЛЕКСИЕВ

1. „Светът е пълен с умни хора, които вършат глупости, и с глупави хора, които се мислят за умни.“
2. „Българинът може да търпи всичко, но не и съседът му да е по-добре от него.“
3. „Политиката у нас е като реклама на сапун – колкото повече лъска, толкова по-малко мие.“
4. „Държавата прилича на тенекия – всеки я рита, но пак звъни.“
5. „Най-лесно е да обичаш народа си на думи, най-трудно – на дела.“
6. „У нас всички искат да командват – и тези, които не знаят къде да отидат.“
7. „Парламентът е най-доброто място да си починеш от работа – стига да си народен представител.“
8. „Има хора, които за една пара биха си продали честта – и после ще се чудят защо никой не я купува.“
9. „Голямата ни беда е, че всички искат да живеят като в Европа, но никой не иска да работи като в Европа.“
10. „Когато бедният се смее, той смее и своите мъки. Когато богатият се смее, той смее чуждите.“
11. „Сатирата е последното оръжие на онзи, който няма власт.“
12. „Нашият народ не иска свобода – иска свобода с кьорав келепир.“
13. „Най-сигурният начин да станеш министър е да не разбираш нищо от министерството.“
14. „Българинът иска промяна – но така, че той да си остане същият.“
15. „Много са тези, които не четат „Щурец“, но се обиждат от него.“
16. „Глупостта у нас е най-устойчивата валута.“
17. „Политиката е като театър – но билетите плаща народът.“
18. „Най-опасни са хората, които не разбират от шега – защото винаги са готови да те съдят.“
19. „Смехът е здраве, но у нас често е болестно състояние.“
20. „Може да има свобода на словото, но няма свобода след словото.“
21. „Попитали коня каква е разликата между конете и хората: Разликата е там, че нас ни яздят и ни стягат юздите обикновено опитни ездачи.“
22. „Селото и кошерът си приличат по това, че и в селото, и в кошера всички работят. Различават се по това, че всеки кошер си има свой търтей, но не всяко село си има народен представител.“
23. „Та така е…поумня народът и не можем го язди като оседлан кон. А поумнее ли народът и хване ли се за правото си, и срещу власт, и срещу Господ биля се обявява с гласа си“.
24. „Карикатурата е най-странното изкуство. То нито се учи, нито може да се научи в академията. Карикатурата по своята същност не може да ласкае. Тя е бодване, одумка или обич.“
25. „Знаем, че историците са хора, създадени да спорят помежду си във всички факти, които стават под небето.“
26. „Според нас българите са се появили напук на историята и понеже пристрастната история не е била предвидила никакво място на световната карта, те са се заинатили да й отмъстят така, че докато съществуват световете, да се помни и знае що значи българи.“
27. „Народ ли е, без демагогия не се привлича.“
28. „Един българин – българин. Двама българи – партия. Трима българи – разцепление.“
29. „Училището и парламентът си приличат по това, че и при единия и при другия случай лихвите плаща народът.“
30. „Честните хора и златните монети си приличат по това, че в смутни времена и едните и другите изчезват.“
31. „Имай вяра в късмета си и може би ще бъдеш ощастливен с министерски пост. Късметът е сляп и не може да различи кадърното от некадърното.“

Харесайте Facebook страницата ни ТУК