ВТОРОТО ТЪРНОВСКО ВЪСТАНИЕ (1686)

Краят на XVII век поставя Османската империя под изпитание, чиито проявления се виждат в ерозия на централната власт, нарастваща корупция и разкъсване между военни и дворцови клики. Похотта към Виена през 1683 г. завършва с катастрофа и символично разсича ореола на османската непобедимост; дезертьорството и оперативната неефективност се засилват, а технологичното изоставане спрямо Хабсбургите и съюзниците им се превръща от временен недостатък в структурен проблем. Именно в тази среда българското общество надига глава и, между 1686 и 1689 г., съзрява вълна от въоръжени действия, останали в историческата памет като Второто Търновско въстание, Чипровското въстание и въстанието на Карпош.

Сред тях Търновското въстание от 1686 г. е най-загадъчното: за него известно време се знае почти изключително от руската семейна хроника на рода Ростиславовичи–Дубровски и от легендаризирани разкази за предводителя му Ростислав Стратимирович – предполагаем потомък на династията на Срацимировци. Историографската трудност не отменя аналитичния интерес: събитието се очертава като пресечна точка на местен революционен импулс, балканска геополитика и амбициите на ранномодерна Москва да се легитимира като православен протектор.

I. Империя в кризисна спирала: системни слабости и прозорецът на възможност

Ерозия на центъра и автономизация на перифериите

След Виена 1683 г. централната власт в Истанбул демонстрира неспособност да абсорбира шока от поражението. Решенията се лутат между наказателни кампании и опити за фискална консолидация, но социалната тъкан в провинциите се рони. Тимарната система губи ефективност, извънредните налози се множат, а локални силови посредници – аяни, дерибеи и спахии – монополизират властта в санджаците. Перифериите се автономизират по фактическа линия: събират данъци, въоръжават собствени дружини, преговарят и със заплаха, и с обещания. Центърът формално издава фермани, но провинциалната реалност ги редуцира до пожелателност, което за българското население означава непредвидимост и шанс – в равни мерки – за инициатива и наказание.

Военна умора, технологично изоставане и дезертьорство

Османският военен апарат страда от хронична умора. Обсадните техники, артилерията и фортификационната инженерия в Централна Европа се модернизират с темпове, които Портата не успява да репликира. На оперативно ниво липсват последователни доктринални реформи; артилерийските паркове и логистичната осигуровка изостават, а дисциплината се разпада – дезертьорството става масово дори на ниво подразделения. Куршумният дисбаланс е не само материален, но и организационен: командването не успява да интегрира регионалните контингенти, а съставът е фрагментарен – гранични сипахии, нередовни отряди, принудителни набирания. Този тип криза създава уязвимости, които локални въстанически ядра могат да използват, но и увеличава бруталността на ответните наказателни експедиции.

Европейската система на силите и оптиката към Балканите

Катастрофата при Виена активира по-широк „антиосмански“ консенсус: Хабсбургите, Полша–Литва и Венеция синхронизират политики под знака на Свещената лига, а Московия – макар и със собствена времева динамика – разширява хоризонта си на юг и югозапад. Балканите се очертават като контактна зона, където локалният български импулс за самоуправление и религиозна защита се преплита с геостратегически проекти: контрол над Дунавския лимес, достъп до Егейско и Черно море, влияние над православните структури. Така българското надигане не е изолиран акт, а функция на прозорец на възможност, отворен от системна османска слабост и външна готовност за експлоатация на тази слабост.

II. Московска визия и търновска инициатива: от идеологеми към оперативна връзка

Москва като претендент за православно върховенство

През 1667 г. подялбата на Украйна приближава Московия до османските граници; оттук нататък руската външна политика артикулира амбиция за „втори Рим“ не само символно (двуглавият орел), но и институционално – чрез стремеж към духовна юрисдикция над православните на Балканите. Изваждането на Киевската митрополия от диоцеза на Вселенската патриаршия и обвързването ѝ с Москва кодифицира претенцията: проектът е едновременно църковен и държавен, инструментът – дипломатически, финансов и пропаганден. Царските декларации за „страдащите едноплеменни братя“ фиксират идеологическа рамка за легитимация на подкрепа към подривни структури в османски територии.

Ростислав Стратимирович между легенда и прагматика

На този фон в 1685 г. търновският елит, според хрониката на Ростиславовичи–Дубровски, изпраща Ростислав Стратимирович в Москва. Той се представя като „Търновски княз“, заявява влияния сред българи, сърби, власи и молдавци и търси не само пари, но и институционална протекция. Патриарх Йоаким възприема случая като лост за духовно разширяване и скрепява съюза чрез годежа с племенницата си Мария Владимировна Дубровска – типична ранномодерна практика, която превръща политическа договореност в родово обвързване. В замяна Стратимирович се ангажира да работи за московското духовно върховенство на Балканите – църковно-политически quid pro quo, който придава на планираното въстание измерение отвъд локалната автономия.

Канали, посредници и провалени сондажи

Паралелната мисия на Савелий Дубровски в Цариград, замислена като сондаж сред гръцките архиереи за предстоящи промени в юрисдикцията, се проваля в контекст на нарастващо напрежение: Портата току-що разчита пакта между Русия и Полша като насочен срещу нейните интереси и реагира с мобилизация. В отговор на подозрителния климат османската полиция активира мрежи от информатори. Предателство – според хрониката дело на грък, участвал в съзаклятието – издава заговорници в Търновград. Следват арести и екзекуции. Но репресията, вместо да обезсили мрежата, ускорява ескалацията към открит бунт – класическа динамика на репресивна спирала, когато възприетият праг на риск вече е преминат.

III. Организация и стратегия на бунта: пространство, численост, командване

Топография на въстанието и „гребенът“ на Стара планина

Боевете се разгръщат по северните и южните склонове на Балкана с ядро около Търновград. Изборът не е случаен: планинската верига предоставя естествени отбранителни линии, теснини за контрол върху комуникациите и възможности за разпръсната мобилност на чети. Разпространението към Никопол, Силистра, Габрово, Троян и София образува полудъга, която съчетава символика (старата столица), логистика (достъп до Дунавския и черноморския фронт) и оперативна дълбочина (отклоняване и изтощаване на османски части). Възстановяването на крепостни позиции в Търново – дори и временно – цели да институционализира властта на „Търновския княз“ и да произведе фактическа териториална юрисдикция, необходима за външна легитимация.

Численост и състав: между мобилизационен потенциал и логистични тавани

Хрониката говори за „поне няколко хиляди“ при овладяването на Търновград и за формиране на отряд над 4000 души в Габровския Балкан, подсилен от около 800 бойци от юг. Тези числа са интерпретирани колебливо от историографията, но структурата е логична за ранномодерен бунт: ядро от местни селяни и занаятчии, духовници като свързващо звено, дребни първенци, познаващи терена, и групи опитни хайдути, които задават тактическа рамка. Въоръжението варира от хладни оръжия до ловджийски пушки и трофейни фитилници; артилерия липсва или е символична. Логистиката се осигурява чрез реквизиции и дарения; боеприпасният цикъл е ахилесова пета – без външна кадрова и материална подкрепа продължителната отбранителна война е невъзможна.

Командване, легитимност и символен капитал

Провъзгласяването на Стратимирович за „владетел“ на Търново придава на въстанието форма на реставрационен проект. Символиката е двуслойна: възпроизвежда паметта за Второто българско царство и сигнализира към външни покровители, че става дума за политически субект, способен да носи задължения. Вътрешната йерархия вероятно комбинира военни старейшини, духовни авторитети и цивилни първенци; мобилни чети обслужват разузнаването и ударите по комуникации, докато ядрото защитава укрепени позиции. Координацията между северни и южни отряди – съдейки по присъединяването на 800-те бойци – показва наченки на оперативно мислене, но времевият прозорец е твърде кратък, за да се изгради устойчива система на командване и снабдяване.

IV. Военни действия и крах: от Търновград до София

Ескалация, обсади и маньовър към Балкана

След първоначалния успех – овладяването на Търновград и околностите – османската реакция е бърза и концентрирана. Събират се части от околните санджаци, към които се присъединяват нередовни корпуси, специализирани в наказателни операции. Артилерия – дори в ограничен състав – накланя баланса при обсада на крепостни ядра. Въстаниците, числено превъзхождани и подложени на обстрел, се изтеглят към Габровския Балкан; маньовърът е рационален: опит да се извлече максимална стойност от терена, да се пресече преследването, да се слеят разпръснати ядра. Завръщащият се от Москва Ростислав успява да достигне хората си – обстоятелство, което подсказва функциониращи комуникационни коридори и локални мрежи за укриване.

Реконсолидиране, попълнения и изчерпване

Формирането на „нов боен отряд“ над 4000 души с присъединени 800 южнобалкански бойци показва опит за оперативна реконсолидирация. Включването на Савелий Дубровски след бягството му от Цариград символично възстановява връзката с московския канал. Но системните проблеми остават: аммуниция, храна, медицинска помощ, коне и куриерски капацитет. Без външен корпус – дори ограничен – или без синхронизация с други фронтове на Свещената лига, инициативата ерозира. Османската страна, макар и в криза, притежава по-дълбоки ресурси и способност да върти гарнизони, да използва релефа с локални проводници и да прилага селективен терор за разкъсване на тиловите мрежи.

Оттегляне към София и окончателният разгром

След серия от неравни боеве въстаническите ядра се изтеглят към София. Последният сблъсък, както го описва хрониката, завършва с пълен разгром – типично крайно състояние за бунт без артилерия и без оперативна синхронизация със съседни театри. Падането на софийската линия разсича комуникациите между западните и източните ядра и отваря път за репресии. Търновград е разграбен и опустошен – показно наказание, целящо да обезсмисли бъдещи опити за реставрация. В този контекст бягството на тежко ранения Ростислав и на Савелий Дубровски в Рилския манастир и последвалото им измъкване към Москва е емблематично: манастирът функционира като сакрално убежище и логистичен пункт, а изтеглянето – като признание за невъзможността да се държи открит фронт. През 1689 г., по настояване на патриарх Йоаким, Петър Алексеевич дарява на „Търновския княз“ Толчаново в Смоленска губерния – жест, който затваря търновския цикъл на бунта, но отваря нова родова страница в руската аристокрация.

V. Османски ответни политики: репресия, демография, контрол

Наказателни експедиции, страх и демонстративна публичност

Османската реакция след разгрома при София е систематична и методична. Властите интерпретират въстанието не като локален бунт, а като предателство към султана в контекст на международна война. Следователно репресиите не са само административни, а демонстративни. Екзекуциите се извършват с максимална публичност: трупове се излагат на градските площади, за да произведат „сплашващ прецедент“; надзорните органи описват действията си в отчети към столицата в език, близък до ритуална дисциплина – „да се види от неверниците какво постигат бунтовете“. Търново и прилежащите му села са най-силно засегнати: конфискации, публични конфискационни търгове, разрушаване на ключови домове на първенци, затваряне на градски свещеници по подозрение в благославяне на „отметници“ – репертоар на наказание, който интегрира и религиозния фактор, и символното разчленяване на общността.

Демографски размествания, контрол над мобилността и разкъсване на общностите

След подобни бунтове в османската практика от XVII век се наблюдава едно и също: разрушават се естествените социално-политически елити на българските градове, а селищната мрежа се пренарежда чрез насилствени преселвания. Търновският регион вероятно преживява точно такъв сценарий. Доказателства за точния мащаб липсват, но самият факт, че хрониката изрично посочва „опустошение“, а София се оказва крайна бойна линия, подсказва верижно движение на население, разселване между селища, миграции към манастирски убежища и засилена нелегална мобилност. Контролът върху комуникационните пътища – проходи, пътища към Никопол, София, Силистра – е възстановен от османците чрез гарнизони и мобилни конни патрули. Така разкъсването на въстаническата мрежа е довършено чрез пространствено „разсъшиване“ на социалния плат на региона.

VI. Външната рамка: Чипровското въстание и въстанието на Карпош в сравнителна перспектива

Чипровското въстание като другият модел на синхронизация със Свещената лига

Чипровци през 1688 г. показва друг тип интеграция между локално ядро и външна подкрепа: тази от католическия канал на Хабсбургите. И там има обща динамика: локална елитна група (католическите фамилии на Чипровския елит) комуникира с външен политически покровител, но докато московската подкрепа към Търново е символно-църковна, австрийската към Чипровци е военно-оперативна – макар ограничено и късно. Разликата е концептуална: Чипровската хронология се обвързва с австрийския напредък по долината на Тимок и Ниш, а търновската – с московската идеология за палингенезис на православието. Тези два модела показват, че българските активни групи се вписват в два различни външнополитически кръга – католически–хабсбургски и православно–московски.

Въстанието на Карпош като южнобалканска фигурация на същата криза

Карпош през 1689 г. – южно, в долината на Вардар – отново демонстрира локален ресурс, който се разгръща в контекст на външен натиск върху Османската империя. И там има интересна аналогия: локален вожд (Карпош) получава външен ранг (в случая от австрийския генерал Пиколомини), след което се легитимира върху територията чрез комбинация от тактически победи и символика на власт. Моделът е до болка сходен на този при Стратимирович – но с друго външно легитимационно ядро. Така трите въстания 1686–1689 г. не са три отделни „експлозии“, а три вариации върху една структурна закономерност: локална българска инициатива в пресечната точка на геополитически вектори връх Австрия / Москва / Османската империя.

VII. Изворова критика и историографски дебати

Хрониката на Ростиславовичи–Дубровски: едно свидетелство, множество въпроси

Основният аналитичен проблем на Второто Търновско въстание е свързан със самия факт, че почти всички детайли са от една единствена семейна хроника. Това поставя въпроса: докъде достига фактът и откъде започва семейната легенда. Някои съвременни историци считат числата „хиляди бойци“ за завишени; други поставят под въпрос политическия „ранг“ на Стратимирович. Но важно е следното: фактът, че събитието „липсва“ в други източници, не означава автоматично, че е „несъществувало“ – османската канцелария не регистрира дребни или неудобни бунтове подробно; множество наказателни операции от XVII век са известни само чрез косвени или фрагментарни извори. Следователно аргументът за „липса на извори“ е достатъчен за съмнение, но не е доказателство за несъществуване.

История, легенда и рационална реконструкция

В анализа трябва да се отчита и следното: конфигурацията, описана от хрониката, е структурно логична за периода 1686–1689. Има османска криза, има прозорец на възможност, има московска мотивация, има локални елити в Търново, има османска репресивна логика в последствие. Събитието „пасва“ в модела – въпросът е за мащабите. И докато фините детайли – годежи, точни числа, имена – са трудно проверими, самата концепция за „търновски бунт“ през 1686 г. е напълно реконструируема системно от външната рамка. Ето защо съвременната историография заема междинна позиция: не категорично отхвърляне, но и не безусловно приемане.

VIII. Дългосрочни параметри и мястото на въстанието в българската памет

Реставрационна идея, памет и историческа идентичност

Второто Търновско въстание, независимо от степента на неговата „документалност“, концентрира в себе си една дълбока културна константа: идеята за Търново като locus на държавност. Това събитие – в легендарна или реална форма – свидетелства, че българското общество през XVII век не е пасивна жертва на имперската динамизация, а субект със собствени агенди, въображение и стратегически хоризонт. В този смисъл въстанието от 1686 г. е не просто заключен епизод от един „тъмен век“, а доказателство, че българската политическа култура не прекъсва линията си на реставрационна памет. И дори ако хрониката преувеличава мащаба, самото съществуване на подобен разказ е индикатор за това, че българската историческа самоличност в края на XVII век все още структурира себе си около представата за Търново като политическа ос на света.

Второто Търновско въстание от 1686 г. се вписва органично в матрицата на структурния разпад на османската власт в края на XVII век и в геополитическия контекст на Свещената лига, московската доктрина за „втори Рим“ и локалните балкански конфигурации на елитно посредничество. Търновската инициатива не е „случаен изблик“, а рационален опит да се конвертират моментните външни възможности в реставрационен проект, в който символичната тежест на старата столица става валута за международно разпознаване. Независимо дали числата в хрониката свръхувеличават мащаба, структурната логика на събитието е напълно съвместима с регионалната динамика 1686–1689 г.: българските елити търсят външен патрон, опитват да институционализират власт, държат крепост, провеждат оперативна реконсолидирация, отстъпват под натиск, опитват маньовър към стратегически възел (София), претърпяват разгром.

Затова историческата стойност на въстанието не се изчерпва с въпроса „пълно събитие или хипертрофирана легенда“. Реалният принос е в това, че показва фундаментален факт: българската политическа идентичност през XVII век не е разрушена, а е активна, проектна, самопроектираща се. Именно това – а не числата, имената или дори успехът – поставя Второто Търновско въстание (1686) сред ключовите сингулярни точки, в които българите се представят като държавно мислещ колектив, способен да конструира стратегическо бъдеще и да го вплете в глобалните вектори на времето.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК