НА СТИВЪН КИНГ ТРЯБВА ДА МУ СЕ КАЖЕ, ЧЕ ТОЙ Е „ТО“

Стивън Кинг – човекът, който десетилетия наред пълни главите на милиони читатели с чудовища, страх и ужаси – най-накрая показа истинското си лице. И това лице не е на писателя, а на чудовището от собствените му романи. Кинг е „ТО“. Това не е хипербола. Това е констатация, изведена от неговото собствено поведение след убийството на Чарли Кърк. Вместо да изрази съболезнования или поне елементарно уважение към смъртта на реален човек, Кинг избра да публикува в X:

„He advocated stoning gays to death. Just sayin’.“ (Той подкрепяше замерянето с камъни на гейовете до смърт. Просто казвам.)

Това не е случайно изречение. Това е морална присъда, хвърлена в деня на убийството. Това е публично злорадство, маскирано като коментар. Това е акт на дехуманизация – превръщане на един човек в обект на омраза и презрение в най-уязвимия момент – в деня, когато е загубил живота си.

Лъжата, която се превърна във вирус

Проблемът не е само в тона. Проблемът е, че твърдението на Кинг се оказа невярно. Чарли Кърк не е призовавал за хвърляне на камъни по гейове. Кинг по-късно изтри публикацията си и се извини:

Погрешно съм разбрал. Мислех, че той е казал това. Оказа се, че не е вярно.

Извинението обаче не отменя факта, че първоначалната лъжа се е разпространила като пожар, хранейки омраза и подигравка точно когато близките и приятелите на Кърк са преживявали трагедията. Това не е просто „гаф“. Това е морална катастрофа, защото от устата на Стивън Кинг – един от най-четените автори на нашето време – подобна дума тежи.

Чудовището от сенките

В своите книги Кинг често описва злото като нещо, което живее в сенките на човешката душа и се храни със страха и омразата на хората. Днес виждаме как самият той се храни от смъртта на „врага“. Тук няма художествена измислица – има радост от нечия гибел, има обвинение, изречено без доказателства, има ехидна усмивка в момент, който изисква човечност.

Ако „ТО“ от едноименния му роман символизира чудовището, което се пробужда от колективния страх и омраза, то Кинг днес е въплъщение на същото. Той не просто описва злото – той го извършва, като го легитимира в културния разговор.

Симптом на по-голяма болест

Това поведение не е само личен грях на Стивън Кинг. То е симптом на болестта, която разяжда днешната западна култура – болестта на „моралната селективност“. Омразата е приемлива, стига да е насочена към правилната група. Радостта от смъртта е допустима, стига починалият да не споделя либералния наратив.

Това е дехуманизацията, която оправдава всяка форма на насилие. Това е логиката на тълпата, която казва: „Той не беше един от нас, следователно заслужаваше това.“

Истината, която трябва да се каже в очите

На Стивън Кинг трябва да му се каже в прав текст: ти си чудовището, за което пишеш. Ти си „ТО“. Не защото си написал страшни книги, а защото радостта ти от чужда смърт е по-ужасяваща от всяка измислица.

Истинският ужас не е в страниците на романите ти. Той е в това, че с едно изречение ти показа на милиони хора, че е допустимо да се лъже, че е допустимо да се радваш на смъртта на политическия си опонент, че е допустимо да се убие човек два пъти – веднъж физически, втори път морално.

И ако Стивън Кинг иска да бъде морален авторитет, трябва да започне оттам, откъдето започва всяка етика – от признаването на човешкото достойнство дори на този, когото не харесваш.

Може би трабва да се запитаме следното: ТРЯБВА ЛИ ДА СИ МОРАЛЕН ИЗРОД, ЗА ДА ПИШЕШ ЗА ЗЛОТО И СТРАШНОТО?

ЖАЛЪК УРОД! ИЗТРИ ПУБЛИКАЦИЯТА СИ НЕ ЗАЩОТО СЪЖАЛЯВАШ, А ЗАЩОТО СЕ СТРАХУВАШ…

Харесайте Facebook страницата ни ТУК