АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ (1876)
Априлското въстание от 1876 година е въоръжено въстание на българите в Османската империя. Избухва преждевременно на 20 април в Копривщица и е организирано от Гюргевския революционен комитет. Въпреки че е неуспешно, то представлява своеобразен връх на българското националноосвободително движение. Днешните оценки са, че въстанието, макар и незавършило с военен успех, постига друга своя основна цел – политическата, тъй като народният бунт за независимост намира силен отзвук в Западна Европа и особено в Русия.
Според изработения от Гюргевския революционен комитет план българските земи са разделени на 5 революционни окръга (като в 5-ия организацията е твърде слаба):
- Търновски – с център Горна Оряховица, главен апостол е Стефан Стамболов с помощници Христо Караминков (Бунито), Иван Панов Семерджиев и Георги Измирлиев;
- Сливенски – главен апостол е Иларион Драгостинов с помощници Стоил войвода и Георги Обретенов;
- Врачански – главен апостол е Стоян Заимов с помощници Никола Обретенов, Георги Апостолов и Никола Славков;
- Пловдивски – главен апостол е Панайот Волов с помощник Георги Бенковски, по-късно като помощници са привлечени Георги Икономов и Захари Стоянов;
- Софийски – на практика само планиран, с апостоли Никола Обретенов и Никола Славков.
В първите дни на новата 1876 година определените апостоли преминават Дунав и се заемат с делото. В българските земи ги очаква много работа, а и много разочарования. Още в самото начало предвиденият Софийски окръг се проваля, апостолите тук са заловени или се завръщат в Румъния. Далеч не цялото българско общество възприема революционната тактика. Някои се плашат от кръвопролития, други не вярват, че българите сами могат да се освободят. Затова и на места апостолите използват различни пропагандни похвати, като слухът, че Сърбия и Русия само чакат въстанието, за да обявяват война на Цариград. Масово разпространение придобива твърдението, че буквеното изписване на годината 1876 година означавало „Туркия ке падне”.
В Търновски революционен окръг главният апостол Стефан Стамболов прехвърля цялата организационна тежест на местните дейци, които разгръщат енергична дейност в Габровско, Севлиевско, Горнооряховско, Тревненско, но не могат да решат проблема с липсата на оръжие.
Безспорно един от символите на въстанието е думата „братство“. С подобна връзка се изгражда доверието между въстаниците, подчертава се вярата в една и съща цел и дори изтрива страха от смъртта. За Цвятко Каролев, революционер от Първи (Търновски) революционен окръг братството е не само духовно, но и кръвно. Малко преди бившият търговец да започне революционния си път, той води разговор с брат си Райко. В своите спомени Цвятко предава особено въздействащата реч на своя брат, която по прекрасен начин представя идеята за „свобода или смърт“:
„До този час, до тази минута, когато въоръжен, както та гледам, излизаш вън от прага на бащината ми къща, дотогава ще те имам за роден брат; щом излезеш от къщата и се върнеш не свободен или станеш подлец и предател, в такъв случай с клетва пред Бога ще казвам, че не си ми брат, и няма да те признавам за такъв. Свободата – каза ми – е сладко нещо, но догдето се спечели, трябва да имаш предвид – 1-во – смърт и да се не уплашиш от нея; 2-ро – наранявания и болезни, но да ги претърпяваш; 3-то – глад, жажда, без постилка; 4-то – хващението ти от неприятеля, изтезавание и други разни мъчения с цел да те принудят да изкажеш кои са ти другарите, кой ви е накарал да въстанете и прочие, и прочие, всичко това с кураж да претърпяваш и нищо да не казваш по това свято дело и само тогава само ти ще бъдеш духом свободен и неустрашим, и мене ще ми е драго, че съм имал такъв смел и решителен брат. Това – каза – са моите последни братски наставления и вярвам – каза – че с достойнство ще се наричаш въстаник за българската свобода.“
Във Втори окръг с център Сливен между самите апостоли има противоречия относно тактиката, а и местните комитети настояват за четнически действия. Сериозни пропуски има и в Трети – Врачански окръг, където липсата на оръжие и на координация се оказва решаваща.
Впечатляващ е начинът, по който се предава въстаническият завет личи и от думите на Никола Караджов, клисурски революционер при сбогуването с неговото семейство:
„Майко и жено, елате да ви прегърна. Днес е свят и най-голям ден за българския народ:видях как досега мирният народ дигна ръка да се бие против многовековния народен враг, видях как се проля вражеска кръв. Минутите са усилни и колкото по-крепко и по-горещо ви прегърна, толкова по-скъп спомен ще отнеса от този свят. Пригответе се за големи изпитания: жребият е вече хвърлен. Ако злата съдба не ми позволи да изляза жив из великата борба, която се захваща, погрижете се да ме замести това малко дете. Кажете му, когато порасне, защо е умрял баща му. Не плачете – ако умра, не ще бъда само аз: делото е велико и иска много жертви.“
Караджов държи подобна реч и пред своите другари по оръжие:
„Е, братия, многожеланият и многоочакван ден настана. Това, което вчера бе игра и залъгалка, днес трябва да стане дело. Колебанията нямат място. Сърцата ни трябва да станат тъпи и нечувствителни. Трябва да изчезне от тях всякаква изнеженост. Нужни са коравина и жестокосърдие. Няма съчувствие към сълзите на горките ни съпруги, нито съжаление към нещастните ни деца, що простират слаби ръце към нас. Нека не ни трогват майчините горчиви въздишки, нито тяхното отчаяние да отнема мъжеството ни. Не съществува нещо, което да обичаме повече от отечеството. Отечеството ни зове да презрем всичко. То иска и живота ни и ние ще му го дадем. Познавам чувствата ви. Такива са и моите. Горчива е чашата, която ни предстои да пием, но връщане няма. И да се покаем глупаво, пак добро не ни очаква. Но не мислете, че ние ще сме първите жертви за свободата на България. Не са само нашите майки, които ще умрат след нас от скръб по нас. Не ще да са само нашите жени и нашите деца, които ще да останат да се скитат голи, боси и гладни, гонени и мъчени всякога и всякъде от непреодолимото и трайно нещастие.“
Друг изтъкнат водач от Априлската епопея е поп Харитон Халачев, известен с участието си в отбраната на Дряновския манастир. Когато четите от Търновския окръг се събират в местността Мусина и го избират за техен водач, той държи реч, в която акцентира върху значимостта на делото, с което са се захванали. Речта е предадена от Петко Франгов, учител, свещеник и революционер:
„Юнаци! Много благодаря за избора, който ми правите. На вас е вече познато, че ние тука се събрахме да се заловим за онова велико дело, което е очаквала нашата злощастна България в продължение на пет века. Ние отиваме да се борим сега с нашия мъчител – тиранин, който ни е притеснявал 500 години. Борбата ще бъде неравна. Да се бие ние, няколко души, с турските многочислени войски, башибозуци и черкези, но ние ще изпълним своя дълг към отечеството си.
Братя! Удари часът, който очаквахме толкова години. Сега ние отиваме с оръжие в ръка не да убиваме и да обираме мирните жители, а да търсим нашата свобода, която ни грабна така насилствено турското хищничество.
Другари! Ние ще пролеем кръвта си за скъпата свобода на нашето поробено отечество България! Много жертви са паднали за тази свобода, нека умрем и ний! А ние, една шепа хора, ще можем ли да освободим поробена България?
Не, но ще посеем семе, което ще пусне дълбоки корени, и които последуват нашия пример – те ще жънат добра и плодородна жътва.“
Най-организирано действат апостолите в Четвърти окръг, основно в родопските и средногорските села. Мъжете провеждат военна подготовка, подготвят се складове и укрупнени лагери в планините. Общото събрание на комитетите от Четвърти окръг, проведено в местността Оборище на 14 април, уточнява плана за въстанието и решава то да избухне на 1 май.
След събранитето в Оборище и предателството на Ненко Терзийски турските власти изпращат Неджиб ага в Копривщица, за да залови водачите на въстанието в града. Придружаван от отряд конни заптиета, Неджиб ага стига в Копривщица на 19 април и се установява в конака. На 20 април в конака са извикани по различни поводи комитетски дейци. Комитетът, начело с Тодор Каблешков, решава, че е време да обяви въстанието, за което уведомява околните села с прочутото „Кърваво писмо”. Същият ден въстава и Панагюрище, а Георги Бенковски сформира своята конна „Хвърковата чета”, с която обикаля селищата в окръга и ги вдига на въстание. Скоро редовна османска армия и башибозук атакуват въстаналите селища, първи падат Стрелча, Клисура, а след четиридневни сражения – и Панагюрище.
И когато пишем за Априлското въстание, не може да подминем човекът, оставил най-голяма следа върху събитията – Георги Бенковски. Влиянието и силата на неговия характер се усещат ясно и в най-тежките моменти. Това личи от речта, която Бенковски произнася във въстаническия лагер на връх Еледжик при вестта за наближаването на турската армия, за която в спомените си говори ръководителя на лагера Ангел Телийски:
„Ние ще постоянствуваме да сломим турския хомот и да се отървем от тяхното иго, които ни са угнетявали 500 години. Те трябва да знаят, че нашето оръжие е благословено. С оръжие в ръка ние достигнахме да развеем българското знаме (Свобода или смърт) и да забодем българската сабля в сърцето на нечествия султан. Кръвта на нашите прадеди е възкръснала в тоя час и вика глас за отмъщение. Не трябва да се жалим в боя, братя, защото ако и да умрем, отпосле в отечеството ни ще настанат нови юнаци и ще захванат мястото ни. Дързост, юнаци! Напред, не се бойте от поганските пълчища! Вашата смърт ще се запечати дълбоко в сърцето на праотците ни като си припомнюват за вас, те още толкова ще възневидят тиранина.“
Но онова, което отличава Бенковски е способността му да поема отговорност. За това свидетелства Стоил Финджеков, един от създателите на панагюрската артилерия, участник в сраженията при Панагюрище и Стрелча, който предава разговора на Бенковски с въстаниците в нощта, в която Панагюрище гори:
„Вижте, юнаци. Аз съм причина да гори града ви и да ни мъчат турците сега. Да оставя пушка, револвер настрана. Прощавам ви, убийте ме.“ Всички юнаци: „Не думайте това, войводо.“ Бенковски: „Но искам да помните, че след смъртта ми ще има за нас свобода. Сега гори Панагюрище – то гори на султана сърцето. И ако ме нарани турчин и падна, жив от вас, който ме види – проклет да е, ако не припне да ми отреже главата, а не турчин.“
Трагична е съдбата на Батак, където потушаването на въстанието е придружено с масови кланета. В Перущица Кочо Чистеменски и Спас Гинев убиват целите си семейства, за да не попаднат живи в ръцете на врага.. В Каблешковия дом се събират 20 въоръжени въстаници и нападат конака. Георги Тиханек вдига пушката си и застрелва заптието пред дюкяна на Петко Кундурджията. Избухва Априлското въстание. Ето какво свидетелства за това бунтовникът Танчо Шабанов:
Аз бях още сами у дома. Стоян Кундураджият доде у дома втори път и ми каза:
— Поздравява ви Каблешков и Караджов! Да оставиш всичко и да си вземеш оружието и по-скоро да идеш да удариш камбалото, че вече решиха и ще се прогласи тозчас востанието…
Стоян си отиде бърже и аз си взех револвера и пушката и си турих шапката, която ми бе приготвена от по-напред. Таз шапка вече ме представяше, че съм востаник, защото имаше на нея зашит лъва за свободата. Аз отидох в черквата да ударя камбалото и казах на клисаря:
— Качи се и удари камбалото, защото вече стана востание в Копривщица.
А клисарят уплашен ми каза:
— Аз не мога да бия камбалото, доде не ми каже епитропа, и трябва да зная защо ще го ударя.
Аз му показах пушката и му казах:
— Повече няма да се питат клисари и епитропи, но по-скоро върви да удариш камбалото да не ти тегля един куршум.
Танчо Шабанов сам забива камбаните и техният звън оповестява на всички, че българите са готови да умрат в името на свободата си. Българите бързо се събират, един от тях е Найден Беловеждов, който пише следното:
Разбрах, че четата с Каблешкова е пристигнала при конака и трепе турци. Аз гръмнах еднаж с револвера си, а чичо ми изпразни и двата си пищова и извикахме колкото ни държи гласът: ,,Да живее България! Който е въстаник и българин да излезе с нас!“ На часа ни заобиколиха 5– 6 души съзаклетници, въоръжени. Аз се окуражих. Тръгнахме напред из махалата към Пловдивския път, като повтаряхме всички в един глас: „Да живее България и който е въстаник и българин да излезе с нас!“ Всичките записани съзаклетници излизаха и се присъединяваха към нас.
Каблешков и другарите му нападат конака и убиват мюдюрина и част от заптиите, а Неджиб ага и конните заптиета успяват да избягат. Танчо Шабанов пише „Кървавото писмо“, наречено така заради това, че има кръст написан с кръвта на едно от убитите заптиета. Писмото е изпратено на комитета в Панагюрище по специален куриер и по други куриери за Клисура и Карлово, Старо Ново село, Стрелча, Душанци и др.
Куриерите Петко Разложков и Събо Загорчинов отнасят „Кървавото писмо“ в Панагюрище, в хана на Найден Дринов, където са и апостолите и комитетските дейци. Ето как описва получаването на известието за въстанието великият летописец Захарий Стоянов:
— Три часа става вече, откак в Копривщица гърмят пушките!…
— Въстанието е дигнато! — отговори Бобеков с развълнуван глас.
— Кой е видял това?… Казвайте, братя, ако сте истински българи! — викаха апостолите.
— Писмо носим от Каблешкова, подписано с кръв, отговориха няколко души от комисарите.
Едри сълзи като дъжд потекоха от очите на всинца ни: всички в едни глас извикахме: „Бунт! На оръжие!“ После Бенковски се хвърли върху П. Бобекова, който произнесе най-напред думата въстание, целуна го по устата и без да каже дума, което му бе невъзможно, обърна се да прегърне и своите другари, които също така се заливаха със сълзи… Трагическа беше минутата! Панагюрските комисари гледаха със страхопочитание на сцената, никой не смееше да шавне; всички мълчаха! За говорене имаше много, но чувствата не позволяваха, те тържествуваха и над благоразумието, и над куража.
Аз не съм в състояние да предам всичкото величие на тая картина.
— Писмото на Каблешкова! Скоро писмото! — викахме ние в един глас и всеки си протягаше ръката да грабне това писмо.
То попадна в ръката на Волов; но той не можа да го разпечати, защото ръцете му се разтрепераха. От неговите ръце го пое Икономов и захвана да чете, но щом произнесе думата „Мили братия“, езикът му се преплете и нищо не можа да се разумее от онова, което той четеше.
Съдържанието на това писмо, което най-после Бенковски прочете с висок глас, гласеше следващото:
Братия!
Вчера пристигна в село Неджеб ага, из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптии… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братия, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…
Копривщица, 20 априлий 1876 г.
Т. Каблешков.
Въстаниците бързо се справят с малобройните представители на турската власт, овладяват конака и убиват новия мюдюрин. Панагюрище вече е свободно. Написани са писма и възвания към комитетите в другите революционни окръзи и са изпратени по куриери и по членове на извънредната комисия, които се намират в града. Един от тях, Васил Петлешков от Брацигово, поема задачата да занесе вестта за въстанието на бунтовниците в Пазарджик и на юг от Марица.
Константин Величков описва срещата си с Петлешков така:
Още от стълбата гласът му екна, запъхтян, развълнуван: «Въстание! Кръв! Да живее България!» След минута ние се прегръщахме неми, разтреперени, просълзени от радост, и като извади от джоба си едно възвание, с което се обявяваше, че е прогласено въстание, сложи на устните ми мястото, дето беше цапано с кръв, и сам после взе да го целува с луда страст, като да бликаше оттам жива кръв, с която искаше в тая минута да се напие до полуда. Целуваше и викаше: «Въстание! Кръв! Да живее България!» Трябваше да минат няколко минути, за да дойде на себе си и да може да отговори на въпросите, които му задавах. Той нямаше впрочем какво много да разказва. Пред очите му беше блеснало едно видение, което го беше ослепило, и озарен от него, преобразен на дух, беше улетял, за да разнесе по-скоро, додето може да стигне, благата вест. Той беше видял България възкръснала, която вика под знамето на свободата своите синове, за да отмъстят за петвековните обиди, и като че се е боял да не би тоя образ да загуби от силата, с която се беше отпечатал в душата му, едва дочакал да му дадат няколко възвания, и тръгнал. Вярата, с която беше живял в продължение на три месеца, не беше го излъгала. Мечтата беше се сбъднала. Тържеството беше дошло.
Когато „Кървавото писмо” достига Търновско, властите вече са взели мерки. Все пак тук въстание избухва, макар и не в предвидения мащаб. Сформирани са няколко чети, една от която е на поп Харитон, водила 9-дневно сражение в Дряновския манастир.
Въстание в истинския смисъл в Сливенско няма, апостолите съставят чета, която след тежки боеве е обкръжена и разбита.
Комитетите във Врачанско проявяват колебания и в крайна сметка решават да изчакат четата на Христо Ботев. Първоначално се предвижда тя да бъде ръководена от Панайот Хитов или Филип Тотю, но те отказват и поетът поема командването на 205-те четника. На 16 май те се качват на австрийския кораб „Радецки”, скоро слизат на българския бряг при Козлодуй, откъдето започна безсмъртния поход на Ботевата чета. Въстанието във Врачанско така и не избухва, четниците водят сами тежки боеве срещу превъзхождащия я противник.
На 20 май, при неизяснени обстоятелства, даващи възможност за различни хипотези, Христо Ботев пада убит. След смъртта на войводата си, четата се разпада на групи, които са унищожени една по една.
По същото време с Ботевата чета през Дунав минава и от четата на Таньо Стоянов, която след героичен поход е унищожена.
С разгрома на двете чети Априлското въстание фактически завършва. То е предизвикателство към Високата порта и е потушено с целенасочена жестокост и то дори извън въстаналите райони. Близо 80 селища са изгорени, убити са около 30 хиляди жени, деца, мъже.
Паша ефенди, и вие братя! Аз съм измъчен двояко. Аз ще умра, но нека моята невинна кръв, нека моята невинна смърт бъде пример за милиони българи; нека аз загина в най-младата си възраст и клетвата си за свободата на Отечеството ни“. Това се предполага, че са последните думи на Васил Петлешков, ръководителят на революционния комитет в Брацигово, човекът, който поема цялата отговорност за бунта и не издава нито един от другите революционери в селото. Думите на Петлешков са предадени от Атанас Мишев, член на комитета в Брацигово.
Зверствата не остават скрити от световната обществеността. Анкетната комисия на Юджийн Скайлър с участието на Дженюариус Макгахан и Алексей Церетелев изнася безспорни доказателства за кланетата, предизвикали гневната и съчувствена реакция на света. Организират се митинги и подписки в защита на българския народ, близо 3000 статии са посветени на трагичните събития, десетки известни личности като Оскар Уайлд, Виктор Юго, Уилям Гладстон, Макгахан, Джузепе Гарибалди и редица други, които, използвайки огромното си влияние, се опитват да вдигнат завесата и изкарат наяве фактите, способни да ужасят цяла Европа. На тях българският народ дължи много, тъй като всичките им писания спомагат светът да разбере, че на Балканския полуостров има един народ готов на всичко, за да постигне свободата си и че същият този народ става жертва на един зверско отношение.
Оскар Уайлд е един от най-големите ирландски писатели, а освен това и една от най-влиятелните и популярни фигури на своето време. Животът му е изключително интересен и свързан с редица възходи и падения, характеризиращи по един прекрасен начин нравите в Англия в края на XIX век. В тази публикация обаче няма да стане дума за делото и съдбата на големия ирландски драматург, а за начина, по който той реагира, когато научава за ужасите, на които са подложени българите през 1876 година.
Мнението и потреса му намират израз в един кратък сонет, който той посвещава на тази тема и който спомага обществеността на Острова да се заинтригува за случващото се на Балканите. В следващите редове ви предлагаме негов превод.
Сонет
За избиването на християните в България
Исусе, жив ли си или в земята
почиват още костите ти бели?
И твойте възкресение не бе ли
сън само, сън на грешницата свята?
Тук стонове изпълват тишината
и твоите свещеници загиват.
Не чуваш ли как вопли се издигат
над труповете хладни на децата?
О, Сине Божи, слез сред тази злоба!
Връз твоя кръст в нощта беззвездно – черна
е плъзнал полумесецът проклет
Ако наистина си пръснал гроба,
о, Сине, людски, слез със мощ безмерна
преди да те измести Мохамед.
През 1876-77 година Уилям Гладстон (четири пъти министър-председател на Обединеното кралство). е фигурата от най-голям мащаб в Англия и Европа, която привлича вниманието към България. В резултат на общественото възмущение от жестокостите при потушаване на Априлското въстание в Англия се оформя движение за защита на българите, т.нар. „българска агитация“. Гладстон, който през този период се намира в опозиция, става негов политически водач и защитава българската кауза пред парламента и общественото мнение – в парламентарни дебати, множество речи и памфлети като „Българските ужаси и Източният въпрос“ (1876), в който осъжда зверствата на Османската империя срещу българите. В него Гладстон напада правителството на Дизраели, което е на власт в момента, заради безразличието му към насилието и потисничеството над българите в Османската империя. Именно превод на „Българските ужаси и Източния въпрос“ ще ви представим, за да добиете най-добра представа за начина, по който големият политик се опитва да въздейства на управляващата тогава партия. Въпреки че мнозина обвиняват Гладстон, че използва българския въпрос за своя политическа изгода, няма как да оспорим факта, че именно неговата защита на българите и разгласяване на зверствата спомагат за това светът да заговори за този проблем. Освен всичко друго, след освобождението той продължава да показва симпатията си към България, защитавайки българите в Македония и Търновската конституция – нещо, което като цяло е странно за английски политик. Ще прекъснем някъде тук и без това проточилия се увод, за да ви оставим да се потопите в атмосферата от есента на 1876 година, когато един от основните европейски въпроси е бил източният и по-скоро българският.
„Първото тревожно съобщение относно насилията в България, смятам, беше това, което прозвуча в „Дейли нюз“ на 23 юни (1876 година)…Ако не беше смелостта, решителността и способността на този единствен орган, много е вероятно даже до този момент да бяхме останали в тъмнина…
На 27 юни херцог Арджил в Камарата на лордовете и г-н Фостър в Камарата на общините направиха настойчиви запитвания относно съдържанието на съобщението на кореспондента на „Дейли нюз“…
Тогава, в отговор на г-н Фостър, г-н Дизраели заяви: „Не разполагам с информация, за която уважаемият г-н Фостър споменава“. Изглежда, тези безредици са били причинени от „непознати лица, които са горили селата без оглед на религия и раса“. Между „башибозука и черкезите“, от една страна, и „нашествениците“, от друга, „се води война“ и то, за съжаление, „с голяма жестокост“. Оттогава насам са взети мерки, за да спрат тези „башибозуци и черкези“. Просто ще повторя – приключи той – че съобщенията, които няколко пъти сме получавали, не отговарят на оповестеното във вестника.“…
Но и други места от отговора на Първия министър на Нейно величество изискват внимание. Той се надява просто „поради естеството на човешката природа“, че сведенията едва ли са достоверни. Без съмнение в България е имало насилия, в случая даже не и между редовни войски, но нещо от рода на надигане на „въоръжено население“. Съмнявам се, че са прилагани мъчения от страна на един народ, който смятам, рядко прибягва до мъчения, но обикновено приключва отношенията си с обвиняемите по много по-експедитивен начин.“ Положения са и ще бъдат положения всички усилия, „за да се умекотят и успокоят ужасните сцени, които неизбежно стават сега.“ Той считаше, че зверствата са неизбежни, „когато се води война в дадени страни и между дадени племена“…
Отново на 17 юли г-н Фостър поднови запитването…Вече не можеше да се прави шега с нещата. Министър-председателят направи дълго изказване, което зае две колони в „Таймс“. Главната част от него бе взета от официални доклади, които сега се намират пред света и ни най-малко не поддържаха доктрината за ранно разпределение на отговорността за неизбежните жестокости, нито пък за освобождаване на турското правителство от вина. Но министърът добави нещо и от себе си. Какво чудно има в това, що се отнася до черкезите, че „когато селата им са изгорени, стопанствата им са разграбени, те със собствените си ръце ще се опитат да се защитят?“…
„Без съмнение действията на двете страни, както неизбежно става в подобни случаи, бяха еднакво ужасни и зверски“.
Забележете: въпреки че липсваха подробности в информацията, едно нещо беше вън от всякакво съмнение – равният дял вина и безчестие…
Г-н Скайлер докладва на 22 август пред американското правителство, че насилията на турците са напълно установени. Той продължава в същия дух, както следва: „Направи се обаче опит – и то не само от страна на турците – за тяхна защита и оневиняване, на почвата на предишни зверства, които, намекна се, са направени от българите. Много внимателно проучих тази точка и не можах да открия българите да са извършили насилия или зверства, или каквито и да са действия, които могат да бъдат наречени така. Напразно се опитвах да получа от турските длъжностни лица списък на такива насилия. Няма хладнокръвни убийства на турски жени и деца. Няма изнасилвания на мюсюлманки. Няма изтезания върху мюсюлмани. Няма нито едно турско село нападнато или изгорено .Няма нито една ограбена мюсюлманска къща. Няма нито една джамия осквернена или разрушена…“
Изказвам благодарност на г-н Скайлер и на правителството, което го е изпратило на мястото. Вече казах, много е късно да опитаме на убедим Европа с някой наш доклад…
Въстанието в България избухна на 20 април. Ужасите от репресиите достигнаха връхната си точка в началото на май…
Сериозно сме предупредени, че положението на християните в Турция в този момент е изключително критично…
Стигнахме до момента да обсъдим нещата, които целим с управлението си…
1. Да се постави край на анархичното управление (да ме простят за израза), на грабежите, на убийствата, които, както със сигурност научаваме, все още опустошават България.
2. Да се вземат ефективни мерки срещу евентуалното повторение на насилията, извършени наскоро от отоманската власт, като за в бъдеще се изключват от административните мерки не само в Босна и Херцеговина, но също и преди всичко в България, върху която в най-добрия случай все пак ще останат за години и поколения следите от мръсната кървава ръка на тиранията.
3. С тези мерки да изкупим честта и името на Британия, което при жалките събития от тази година се компрометира така тежко, както не зная никога през никой досегашен период.
Изброих три големи цели, които смятам в този критичен момент, че трябва да се врежат дълбоко в сърцето на Британия и за които трябва да издигнем глас. Може сериозно или с насмешка да ме попита дали няма да прибавя и четвърта, по-точно „поддържане на териториалната цялост на Турция“…
Няма основания да се предполага, че в настоящия момент, която и да е от европейските сили се ръководи от егоистични или агресивни съображения в политиката си към Изтока…Особеното устройство на Австрия по отношение на териториите й, както и на народностите, които ги населяват, се изразява и поне понастоящем ще се изрази неутрално на това изкушение…Цялото благоразумие налага на Русия в нашата епоха така наречената игра на изчакване. Политиката й да запази или възстанови сега за себе си спокойствието и изчака възможностите на бъдещето…
Но за да завърша, се връщам към това, което е алфата и омегата на този важен и печален случай. Като стар слуга на короната и държавата, апелирам към сънародниците си, от които може да зависи много повече, отколкото от кой и да е друг народ в Европа, да поискат и настояват пред правителството ни, което е действало само в една посока, да задейства и в друга и да използва цялата си сила, за да се нареди наред с другите европейски държави и да спомогне за отнемането на изпълнителната власт от ръцете на турците в България. Нека турците премахнат злоупотребите си по единствения възможен начин: като се махнат. Заптиетата, мюдюрите, юзбашите, бимбашиите, каймаканите и пашите им, всички заедно, надявам се, с всичко, което имат, ще се махнат от местата, които са опустошили и осквернили. Това цялостно отърваване, това благословено отърваване е единственото възмездие, което можем да дадем на огромните купища мъртви, на изнасилените майки, девойки и деца, към оскърбената и посрамена цивилизация, към законите на Бога, ако щете, и на Аллах, към моралното чувство на човечество изобщо. Няма престъпник в тъмница в Европа, няма канибал в Южните острови, възмущението на когото да не кипне и прелее при разказа за това, което е извършено, което е проучено твърде късно, но още остава неотмъстено, което е надминало всички жестоки и отвратителни страсти и което може отново да избухне в нова жетва от убийства в прогизналата и воняща на кръв земя и във въздуха, напоен с престъпления и позор…
Като приключих с аргументите върху случая, искам да изпълня още едно задължение, като напомня на сънародниците си, че се налагат спешни мерки за облекчаване на нуждите, болестите и различните страдания в България…Смятам да настоя при особените обстоятелства на случая за призив към правителството на Нейното величество да поеме работата в свои ръце…Да се намерят хора измежду военните, възможно и измежду морските сили, които да организират и надзирават разпределението на помощите…“
5 септември, 1876 година
В крайна сметка Априлското въстание и общественият отзвук от него водят до Руско-турската война и Освобождението на България.
В следващите редове е речта на Цанко Дюстабанов, който, както мнозина от съмишлениците си, губи живота си след решението на турски съд. Той е главен войвода през Априлското въстание в Първи търновски революционен окръг. Под негово ръководство въстаниците отблъскват десетки атаки на многочисления противник, но в крайна сметка усилията им се оказват неуспешни.
Тежко ранен в ръката, героят се укрива в колибите „Бойновци“. Предаден, заловен и откаран в Търново, където е съден, заедно с други заловените въстаници от военнополеви съд с председател Али Тефик бей. По време на делото Цанко Дюстабанов не просто запазва хладнокръвие, но и изрича думи, които днес ни помагат да си дадем сметка на какво са били готови тогавашните герои.
Аз зная много добре, че царството ви е голямо, че силата, войската и оръжието е във ваши ръце, че със сила ние не ще ви надвием. Но зная още, че вие сте варвари и тирани, че поради въстанието ще нападнете на невинните и мирни жители и ще направите зверства. Нашата цел, прочее, не е била да ви надвием със сила, но само да ви предизвикаме и да направите зверства, които вече направихте премного и благодарение на което се компрометирахте пред целия образован свят, а тая наша цел е достигната вече. Бъдете следователно известени, че ние победихме!
Вие като изгорихте толкова къщи и села на мирните българи, като изклахте толкова невинни старци, бабички, жени и деца, като разорихте толкова църкви и училища, трябва да знаете, че цяла Европа се възмути от вашите зверства и тя скоро ще дойде да ви изгони от тука. Затова стягайте се да бягате към Анадола.
Вие издадохте Хатишерифа и не го изпълнихте, издадохте Хатихумаюна и него не изпълнихте, обещахте правдини на християните и тях не дадохте. Мислите си, че все с лъжа ще я карате! Европа се насити на лъжите ви и вече не ви вярва. Вашата се свърши вече. Европа, както казах, ще ви изпъди оттука.
Осъден е на смърт заедно с Еким Цанков, поп Иван Гъбенски, Тодор Кирков и Стефан Пешев. Обесен на 15 юни 1876 г. в Търново.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
