Богомилите са идейни последователи на учението на български свещеник, живял по време на царуването на цар Петър I (927 – 969), известен като поп Богомил. Първите сведения за появата на богомилството говорят за враждебното отношение на Цариградската патриаршия към него и за окачествяването му като вредна за интересите на църквата и държавата манихейска ерес, примесена с павликянство. Богомилите са предшественици на Реформацията, борещи се за религиозна свобода, свещенодейно равноправие на половете и реформация на феодалния ред
Съвременните учени характеризират богомилството като дуалистично, антифеодално и реформаторско народно движение, възникнало в лоното на българската църква през Х век и бързо разпространено в българските земи – Мизия, Тракия и Македония, в бурните времена предшестващи византийското нашествие. Корените му като цялостно социално по съдържание и религиозно по форма движение трябва да се търсят непряко в учението на дуалистичния гностицизъм и пряко в масовите депортации от Византия на арменци и сирийци, сред които има мнозина павликяни, в земите на Тракия и Македония.
Названието на богомилите идва от името на поп Богомил, но широко разпространение придобиват и названията на богомилите торбеши, както и бабуни – от предполагаемото място, където живял и проповядвал учението си поп Богомил – планината Бабуна.
Споровете за мястото на възникването на богомилското учение не са получили еднозначен отговор. Преобладава мнението, че това е станало в днешна Македония или в района на столицата Велики Преслав. Някои учени (Пламен Павлов, Петър Ангелов и др.) се опират на един показателен текст в Сръбския Синодик (1222 г.), създаден на основата на по-стари български и византийски извори – в него категорично се твърди, че поп Богомил е действал в „българска Македония при Филиповград“ – Пловдив и Тракия, което съответства на византийските представи от Средните векове. Един от първите и най-активни деятели на богомилството в България е вероятно Боян Мага, като това не е потвърдено от изворите..
Разпространено първоначално в Тракия и Македония, богомилското движение създава там първите си църкви. Като един от центровете на богомилското движение се оформя село Добърско в Рила. Въпреки преследванията, на които е била подлагана богомилската ерес, особено по времето на византийското господство, това религиозно учение просъществува в България чак до XV век. Голяма част от изповядващите го приемат исляма след османското нашествие: от тях произлизат днешните помаци, торбеши и пр. Последното наименование също е свързано с богомилството. Според Димитър Ангелов така били наричани част от богомилите в Македония. Само една част от павликяните запазили своето, макар и доста поизбледняло учение чак до XVII век, когато францисканците ги обръщат към католицизма.
В Сърбия през XII век след събора на Петрова църква, богомилите са безмилостно преследвани от Стефан Неманя, а книгите им изгорени. Значително по-сигурно те се укрепват в Босна и Херцеговина. Някои от тях бягат натам след 1170 година, където намират сериозна подкрепа от босненските владетели (банове) и по-късни крале. Владетелят бан Кулин бил страстен богомил и сектата наброявала десетки хиляди привърженици в страната. Оттам разпространението ѝ стига до сърцето на Западна Европа. В средновековна Македония богомилите са наричани бабуни, название което идва от планината Бабуна.
Според „Житието на сръбския княз Иван Владимир“, още по времето на българския цар Самуил „заблудените народи на масалианските и богомилските български еретици, (които) проникнали в Мизия, Албания, Далмация, Илирик и Сърбия“. През XI–XII в. се множат сведенията за разпространението на „българската ерес“ (Bulgarorum haeresis) в цяла Европа. На Запад, от Далмация до Атлантика, католическите папски наместници от бенедиктинския орден изучават византийския опит в борбата срещу еретиците, чиято мисионерска дейност се счита като основополагаща при възникването на западноевропейските религиозни общности на патарени, катари (албигойци) и валденси в Далмация, Италия, Германия, Фландрия, Англия, Франция, Лангедок и Арагон (обхващащ и днешна Каталония).
Разпространението се осъществявало от търговци и занаятчии, предимно тъкачи, пътешественици и богомолци, а идейната им връзка с трубадури и минезингери им осигурила широка гласност и достъп до управата на свободните градове в Северна Италия и кралските дворове на Южна Франция и Арагон. През XI в. се появяват първите новини за присъствието им, а през XII в. сведенията за тях „заливат цяла Европа“, назовавайки ги с различни имена: бугри (българи), бабуни (в Босна), катари, манихеи, павликяни, патарени, албигойци и т.н. Самите те се наричали просто християни, а хората ги определяли като „добри хора“ и „добри християни“, заради скромния им начин на живот, простотата, с която се обличали, и мисионерския им жар, които ярко се отличавали от помпозността и претенциозността на папския двор и висшия католически клир, и разпуснатостта и невежеството на провинциалното католическо свещенство.
В Ломбардия (Северна Италия) движението било добре организирано още през XII в. Негово средище бил град Милано, а самите еретици били наричани патарени според името на предградието Патария. Горе-долу по същото време се появяват новини за значимо присъствие на еретици в Лион, Шампан и Фландрия, където учението изглежда обхващало най-често тъкачните работилници. Главните му средища в Рейнската област били Страсбург и Кьолн.
Непредставляващи нещо повече от дребна нова ерес, катарите не привличат вниманието на католическата църква до втората половина на XII в. Консолидирайки все повече последователи около своите вярвания и основавайки големи църковни общини в Ажен, Алби, Каркасон и Тулуза обаче, катарите започват все повече да приемат образа на смъртен враг на католическата църква, а както историята е показала, Рим съумява да отвърне по съответния начин на тези, които счита за противници на своя религиозен монопол. Мобилизирайки значителна войска за целта, папа Инокентий III обявява кръстоносен поход срещу еретиците през 1208 г. под предводителството на Симон дьо Монфор. За период от около пет години този командир, разполагащ с изключителна свобода дадена му от Рим, прочиства Югозападна Франция от еретици. Миналите в нелегалност катари, впоследствие стават приоритетна цел за другото мощно оръжие на Римската църква – инквизиторските трибунали.
Техните клади поглъщат всички заподозрени в изповядване на катаризъм, като класификацията за еретик е доста стандартна и впоследствие прехвърлена и върху тамплиерите без дори да бъде особено променена – преклонение пред Бафомет, кръвосмешения, жертвоприношения, чертаене на мистични символи и прочее. За разлика от българското богомилство, което изчезва някак тихомълком, без година която да ознаменува края му, западният катаризъм официално бива заличен през 1244 г., когато пада последната катарска крепост Монсегюр. Падането на могъщия укрепен замък е надлежно документирано от Инквизицията, чийто войски, осигурени от френския крал Луи IX, обсаждат мястото повече от десет месеца.
В крайна сметка водата в крепостта свършва и на 16 март 1244 г. замъкът отваря вратите си. Потресен очевидец ни описва картината на последвалите събития: „ 250 мъже и жени, слязоха в подножието, уловени за ръце и пеещи химни. Очакваше ги издигната огромна клада, на която те се качиха доброволно. След като всичко приключи местността бе наречена със злокобното име Полето на изгорените“. Дори и след този официален край на катаризма в Западна Европа, около катарите и техният последен бастион продължава да витае аура на мистицизъм. Приказки и легенди за баснословни богатства и реликви, очакващи този дръзнал да изследва мрачните подземия на Монсегюр и околностите му, продължават да очароват хората дори и в нашето съвремие. Фактът че в строежа на самия замък са вложени забележителни математически и архитектурни харатеристики допринася за мистерията на региона.
Въпреки гоненията от страна на църковната и светска власт, появилата се в различни краища на Византийската империя ерес не могла да бъде заглушена и намерила свои идейни поддръжници в самата византийска столица. Един от най-значимите от тях е мислителят Йоан Итала – ученик на именития философ, историограф и писател Михаил Псел, свободно проповядвал сходно на богомилството и павликянството платоническо учение в края на XI в. до възкачването на престола на Алексий I Комнин. През 1081 г. бива изправен на съд в Цариград. Възгледите му, противоречащи на църковните догми, били осъдени и проклети с анатема в „Синодика в неделята на православието“. Десет години по-късно, през 1092, пред същото синодално съдилище бива изправен нов обвиняем – Нил, за когото се предполага, че бил особено популярен сред арменското население монофизит. След това започнал процес срещу свещеника Влахернит, поддържащ връзки с ентусиастите, т.е. евхитите (масалианите), за когото Ана Комнина твърди, че измамил много люде и докарал до гибел знатни семейства в столицата. Подобно свидетелство дава и за проповядващия из балканските земи Василий Врач, за когото разказва и Евтимий Зигавин в своята „Паноплия Догматика“. Други ценни сведения се откриват при византийските хронисти Йоан Зонара и Михаил Глика, а също и в Бориловия Синодик (1211 г.). Задържането и разпитите на богомилския „патриарх“ Василий, послужили на императора за опознаването на основната еретическа доктрина, излавяне и разправа с по-отявлените ѝ последователи. След напразните опити да бъде сломен и върнат към правоверието, се решава, за назидание, да бъде изгорен на клада на хиподрума, в близост до двореца и църквата „Св. София“, ок. 1111 г. Следващата новина за процес срещу богомилски проповеди се появява едва през 1140 г., по времето на Мануил I Комнин. Споменати са Константин Хризомала, Георги Памфил и други двама монаси. Книгите на Хризомала – Господни златни слова, се ползвали с голямо уважение сред монасите в манастирите „Св. Никола“ и „Св. Атеноген“. Само две години по-късно пред Цариградския синод са обвинени двама висши духовници от Кападокия: епископите на Сазимон и Балибоса „Климент“ и „Леонтий“. Непосредствено след това бил изправен пред същия съд монахът Нифон от Кападокия. Различни свидетелства за тези събития дават Йоан Кинам и Никита Хониат. Запазено е и едно известие на правния тълковател Тодор Васалмон (1170 – 1180), което гласи, че по онова време в пределите на империята имало „цели крепости и области“, заразени от богомилската ерес.
Когато се поставя въпросът за идейните традиции, които усвоява и развива поп Богомил, трябва да се обърне внимание на вече разпространените в България дуалистични ереси – павликянството и масалианството.
Павликянството поддържало дуалистичната идея на старото манихейство за съществуване в света на две начала – добро и зло, които са във вечна непримирима борба. Невидимият свят те отдавали на доброто начало, а материалният, видим свят считали създание на злото начало. Водени от това свое разбиране за света, те не признавали църковните обреди, отхвърляли кръста и иконите, били против църковната йерархия. Особено важна е поддържаната от тях мисъл, че за тълкуването на Евангелието не са нужни Божии наместници – свещеници, че това могат да вършат всички хора.
Друго учение, чиито традиции усвоява поп Богомил, е масалианството. Възникнало в III в. в Мала Азия, то се разпространява и в други краища на Византийската империя. Според него злата сила, която е внедрена в човешката душа и плод на която е видимият свят, може да бъде победена чрез дълбоки и искрени молитви и аскетичен живот. Тогава човек щял да се освободи от властта на сатаната и щял да получи в себе си благодатта на Светия Дух, издигайки се над останалите хора с „духовно съвършенство“. Масалианите отричали земните блага, богатствата, считайки ги пречка за духовно извисяване.
Поп Богомил създава стройна система от разбирания за света и живота, за поведението на човека, за устройството на обществото, възприемайки творчески предходните дуалистични учения, на които придава определена социална антифеодална насоченост. В духа на гностическите традиции богомилството се стреми да опознае света и човешката природа и съобразно с това да обоснове поведението на човека в живота.
Богомилството продължава манихейската есхатология. То поддържа идеята за съперничество на две извечни начала – добро и зло, като накрая ще победи доброто начало.
Богомилите се делели на различни категории според съвършенството си в зависимост от степента на преодоляване в себе си властта на злата сила, дявола. Най-високо в моралната йерархия стояли съвършените богомили, които чрез дълбоко усвояване на учението, чрез молитви и аскетичен живот се издигали до носителя на Светия Дух и се приготвяли за свещеническа и богослужебна дейност. След съвършените богомили идвали вярващите и след тях – слушателите. Вярващите били членове на братствата, можели да участват в религиозния им живот, били обвързани с определени аскетични задължения. Слушателите живеели извън богомилските общества и можели да присъстват на проповедите. От една категория в друга богомилите преминавали след специален обред.
Богомилите имали по-друго отношение към жената в сравнение с православното християнство. Те отделяли еднакво място на мъжа и жената, допускало се и жени да бъдат съвършени, да стават учители и проповедници.
Проповедта на богомилите е придобивала и определена политическа насоченост, изразявала се в призив за неподчинение към представителите на привилегированата класа, които са имали власт над прикрепените към тях селяни.
В издадената през 1935 година книга „Богомилското учение“, роденият в Етрополе Антон Глогов аргументирано се противопоставя на твърдението за дуализма на философията на богомилите. Там авторът охарактеризира доктрината като монистична и самостойно възникнала в България и нямаща нищо общо с наистина дуалистичните манихейство и павликянство. По отношение на наименованието Глогов твърди, че самите те се наричали „общинари“.
Към края на средните векове, дуалистичните ереси в България постепенно започват да залязват. След падането на българските земи под ударите на османците, подобни религиозни и социални движения спират да съществуват, в това число и богомилите. Споменава се в изворите, че павликяните, единствени запазват дуалистичните си вярвания, макар и доста променени, но пък това вероятно им оказва влияние, и те приемат католицизма през XVI-XVII в. От този период, за богомилското движение не се споменава. Според Йордан Иванов, именно защото богомилите не са крайни дуалисти, много от тях се връщат в лоното на православната църква, като монаси в манастири и проповедници в църквите. През вековете на османската власт, ереста на поп Богомил изцяло изчезва из българските земи, като оставя спомен само из някои местни имена, легенди и обреди.
Съвременната художествена литература, често пъти поставя богомилите в светлината на едва ли не инициатори на европейския Ренесанс. Това може би е преувеличение, но дори и да не са главни негови идеолози, богомилите създават нов начин на мислене у хората. Те полагат основите за прогреса на този възродителен процес, насаждайки у обществото възможностите за нестандартно мислене, излизане извън догмите на установеното статукво, пораждане на съмнения в правилността на установените научни факти.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
