От епохата на Бенджамин Дизраели и Уилям Гладстон до тази на Борис Джонсън и Тереза Мей близо век и половина по-късно, британската политическа система е претърпяла дълбоки промени. В този период Великобритания се превръща в реална демокрация, а избирателните права се разширяват върху все по-голям брой мъже и жени. Сплашването и подкупването на избиратели от социалния и политически елит отпадат като част от изборната практика. Правомощията на монархията и Камарата на лордовете постепенно намаляват, тъй като избраната Камара на общините се приема като доминираща парламентарна институция.
Един от проблемите на Острова е, че длъжността на британския министър-председател традиционно няма ясна правна дефиниция. Обикновено се смята, че тя датира от правителството на сър Робърт Уолпол (1721-42), който установява първия министър на монарха като главен мениджър на кабинета и парламента.
С отделни изключения, постът на министър-председател е синоним на Първи лорд на хазната. Премиерската титла обаче не се появява в официален документ преди Берлинския договор от 1878 г. Министър-председателят не получава официално място в реда на старшинство в кралския двор до 1905 г. Законовото признаване на министър-председателя, като лице на заплата със специфични задължения, става факт чак с приемането на Закона за министрите на короната от 1937 г.
Независимо от това, много преди този момент значението на този пост е общопризнато. До средата на викторианския период министър-председателят се разбира като нещо повече от просто „пръв сред равни“ в кабинета. Коментарът на Дизраели при спечелването на премиерския пост през февруари 1868 г. е, че се “изкачил на върха на мазния стълб“.
Основните отговорности на службата включват управление на правителството като цяло, в парламента и страната, обикновено съчетано с ръководството и на най-голямата политическа партия. Освен това премиер министърът представлява Обединеното кралство в отношенията му с други държави и има водеща роля при формулирането на икономическата и външната политика.
Той има и правомощието да назначава министри и по този начин да определя цялостната форма на правителството.
Самата гъвкавост на ролята (за разлика, например, от президента на Съединените щати, чиито правомощия и функции са строго заложени в конституцията) често е била източник на сила. Във Великобритания ролята на министър-председателя зависи до голяма степен от личността и стила на човека, който заема този пост.
Основата на министър-председателската власт
Исторически властта на министър-председателя произтича от мандата на монарха да състави правителство. Във формален смисъл това остава факт до наши дни. До 19-и век обаче е ясно, че нито един министър-председател не може да управлява без подкрепата на мнозинството в Камарата на общините.
Това важи дори за премиерите, които са заседавали в Камарата на лордовете (както мнозина правят до пенсионирането на лорд Солсбъри през 1902 г.). Освен това с годините става по-ясно, че в крайна сметка, правителствата отговарят пред електората, а не толкова пред Короната. През първата половина на 19-и век правителството във Великобритания е сменено само веднъж в резултат на общи избори – през 1841 г. Всички други министерства приключват чрез загуба на гласове в Камарата на общините или в резултат на смъртта или пенсионирането на министър-председателя.
През втората половина на 19-и век ситуацията е коренно различна – поне пет смени на правителствата са настъпили в резултат на изборни поражения. През декември 1868 г. Дизраели е първият министър-председател, който подава незабавна оставка при загуба на общи избори, вместо да чака да се срещне с парламента, за да бъде гласувано оттеглянето му от поста. Това потвърждава важността на народната присъда.
Ролята на монарха при избора на министър-председател непрекъснато намалява. Когато партия с парламентарно мнозинство има ясно определен лидер, това е лицето, което монархът автоматично изпраща начело на кабинета.
Имало е възможности за личен избор, когато министър-председател подаде оставка по средата на мандата си по здравословни причини, или във време, когато няма официален механизъм за избор на нов партиен лидер.
Укрепването на партийната система от края на 19-и век е от решаващо значение за предаването на властта на министър-председателя. Разширяването на избирателното право кара партиите в Уестминстър да развият официални организационни структури в страната. Членовете на парламента започват все повече да осъзнават необходимостта да спечелят подкрепа на масово ниво.
В резултат на това партийната лоялност придобива нарастващо значение. От последните десетилетия на 19 век правителството ефективно контролира парламентарния график, като въвежда нови процедури, за да гарантира, че неговата програма преминава през Камарата на общините.
Премахването на правомощието на Камарата на лордовете да налага вето на правителственото законодателство през 1911 г. също увеличава правомощията на министър-председателя. До края на 19-и век 75% от парламентарните разделения могат да бъдат категоризирани като истински двупартийни гласувания, при които поне 90% от депутатите гласуват със своите лидери.
Като част от този процес ролята на т. нар. “камшици” (депутати, натоварени да поддържат дисциплината в дадена парламентарна група) придобива по-голямо значение. До началото на 20-и век онези, които грубо се противопоставят на партийната линия, са можели да очакват безмилостно отношение.
През 1948 г., например, четирима прокомунистически депутати са изключени от Лейбъристката партия за оспорване на външната политика на правителството на Атли, заедно с десен депутат от Лейбъристката партия, който гласувал против национализацията на стоманодобивната индустрия.
Затягането на партийната дисциплина съвпада с друга тенденция, която набира сила през 20-и век – разпространението на масмедиите. Гладстон демонстрира как властта на пресата може да бъде овладяна от един амбициозен политик.
През пролетта на 1880 г. неговата бурна кампания за изнасяне на речи в равнинния шотландски избирателен окръг Мидлотиан е предадена по електрическия телеграф, за да бъде публикувана в лондонските вестници. Това създава огромен импулс за назначаването му за министър-председател.
С появата на новите медии след Първата световна война министър-председателите се сдобиват и с допълнителна платформа, от която да пропагандират своите политики. През 20-те години на миналия век Стенли Болдуин става първият премиер, който се настанява в радиопредаванията, докато използването на телевизията от Макмилън е фактор за победата му на общите избори през 1959 г.
Освен това от 1931 г. Даунинг стрийт притежава собствена пресслужба. Този орган придобива известност през 80-те години на миналия век, когато Бърнард Ингам – дългогодишен прессекретар на Маргарет Тачър, е обвинен, че използва влиянието си в пресата, за да дестабилизира изпаднали в немилост министри от кабинета.
Допълнителен фактор за развитието на министър-председателската власт е разширяването на обхвата на държавния бизнес от края на 19-и век. Създаването на правителствени отдели, занимаващи се със селското стопанство, здравеопазването и жилищното настаняване, транспорта и много други въпроси, постоянно разширява обхвата на дейността на Уайтхол.
Процесът получи особен тласък от въздействието на двете световни войни, и особено след Втората световна война, когато правителството на Атли завършва изграждането на “социалната държава”.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
