На 14 април 1205 година цар Калоян постига нещо почти немислимо в онази епоха. В хълмистите поля край Адрианопол, днешния Одрин, той разгромява считаната за непобедима тежко бронирана кръстоносна армия на латинския император Балдуин Фландърски. Само година преди това същите тези рицари са превзели и плячкосали непристъпния световен център Константинопол и са обявили създаването на Латинската империя.
През февруари-март 1204 година цар Калоян, който внимателно следи бързо променящата се обстановка на Балканите и очертаващия се разгром на Византия от рицари на IV кръстоносен поход, отправя пратеничество до водачите на латинско-венецианската армия. Според един от летописците на Четвъртия поход, Робер дьо Клари, българският владетел известява „висшите барони на армията за това, че ако биха желали да го коронясат за крал, за да бъде господар на земята си Влахия [т.е. България], която той ще има, както и своето кралство от тях, ще им дойде на помощ за превземането на Цариград със сто хиляди въоръжени мъже“.
Очевидно става дума за многобройните кумански пълчища, които българският цар успява да привлече за нападение. След съвещание, латинските барони не само че отхвърлят предложението на цар Калоян, но заявяват, че всячески ще му вредят и ще го тормозят. Всъщност, кръстоносци и венецианци вече имат писмено споразумение за подялбата на завладените балкански земи.
След превземането на Константинопол от латинците и провъзгласяването на Балдуин І Фландърски за император, цар Калоян отново търси споразумение с новите господари на Босфора. Византийският историк Никита Хониат пише, че когато той „проводил и пратеници за приятелство, било му отговорено да се отнася в писанията си до тях не като василевс с приятели, а като слуга с господари“.
Трети и последен път за мирно уреждане на българо-латинските отношения цар Калоян прави през лятото на 1204 година на срещата си с френския благородник Пиер дьо Брашо. Присмехулно българският владетел и хората му казват на рицаря: „Сир, удивляваме се много на големите Ви рицарски подвизи, а се учудваме много и на това, което идвате да търсите в тази страна, тъй като Вие сте от далечни земи, а сте дошли да завоювате земя. Нямате ли си – казвали те – земи във Вашата страна, които да осигурят нуждите Ви?“ Латинците така и не разбрат подигравката.
Калоян търси и намесата на римския папа Инокентий ІІІ, за да потуши назряващия конфликт с латинците. В писмо до него, той пише: „Също за латинците, които навлязоха в Цариград, пиша на Ваша святост да им пишете да стоят далеч от моето царство и така моето царство не ще им стори никакво зло; нито пък те нас да не ни зачитат. В случай, че те наченат нещо против моето царство и не го зачитат и убият от онези люде, които са ми подвластни, нека Ваша святост да не подозира моето царство, но всичко да е свободно от подозрение“.
В същото време агресивните намерения на нововъзникналата Латинска империя на Босфора са ясно изразени от владетеля на Солун маркиз Бонифаций Монфератски, един от водачите на похода. Той се обръща към латинския император Балдуин І с думите: „И да отидем, ако това е Вашето желание, срещу Йоан [т.е. Калоян], който е крал на Влахия и България, и владее несправедливо голяма част от земята“.
Междувременно Латинската империя заграбва много градове и в Тракия, като по този начин значително засяга интересите на тукашната византийска аристокрация. Опитите на някои ромеи да преминат на латинска служба среща грубия отказ и на маркиза, и на императора. Тогава останалите без избор византийци се обръщат за закрила към цар Калоян. „И те му известиха, че ще го обявят за [свой] император и че всички ще му се подчинят… И те ще му се закълнат, че ще му се подчиняват като на свой господар, а той ще им се закълне, че ще ги управлява като свои [поданици].“
За пръв и последен път в историята ромеите предлагат на български цар да стане византийски император. През зимата на 1204-1205 година е сключен българо-ромейски съюз. Цар Калоян нарежда на избягалите при него ромеи да се върнат в тракийските градове и да вършат каквото могат зло срещу латинците. Разчитайки на българския цар, през пролетта на 1205 година византийското население се вдига на въстание из крепостите и селищата в Тракия. Латинската власт в Димотика и Одрин е отхвърлена. Положението на кръстоносните рицари става все по-тежко.
Латинският владетел на Пловдив Рение дьо Три е изоставен от сина си, от брат си и от зет си, които се опитват да избягат в Цариград Те обаче са заловени от ромеите, които веднага ги предават на Калоян, а той заповядва да им отрежат главите. Започвалрешителен и безмилостен двубой. Самият Рение дьо Три с 15 рицари се скрива в непристъпния замък Стенимак (дн. Асенова крепост). В това време цар Калоян настъпвал от север със своята войска и многочислени кумански отряди.
В края на март латинците, начело с император Балдуин І, дожът на Венеция Енрико Дандоло и граф Луи дьо Блуа се насочват към Адрианопол, като повикват латински подкрепления от всички възможни места наблизо. Западните аристократи си давали сметка, че на карта е заложено цялото им завоевание. Когато стигнали града те виждат, че на крепостните стени и кулите на града се веят знамена и хоругви на цар Калоян.
Латинската обсада на града е безплодна. Воините-кръстоносци се опитват да подкопаят стените на крепостта, за да направят проход и да влязат вътре. Положението им се влошава още повече и от оскъдицата на храна. Затова са изпратени хора, които да се опитат да намерят припаси из околните селища. На 13 април край Адрианопол пристигнала и войската на Калоян. Освен българите тя включвала и 14 000 кумани. Българският владетел отделя част от куманите и го изпраща да избие добитъка, предназначен за прехрана на латинците, както и ездитните животни, които пасат около техния лагер. От латинския стан отвръщат с преследване на куманите.
Куманите, обаче се обръщат и като препускат стрелят с лъковете си назад, обсипвайки латинците със стрели. Латинците си взимат поука от този неочакван за тях маньовър. Поради това било решено при ново българско нападение, никой да не напуска лагера.
В същото време цар Калоян с войската си се прикрива в гористи места и долове. На другия ден, 14 април (Велики четвъртък от страстната седмица) той се изкачва по стръмнините на една височина, откъдето ръководи бойните действия срещу латинците, оставайки незабелязан от тях. Най-напред срещу латинския лагер е изпратен кумански отряд, воден от вожда Коча. Както и предния ден той успял да подлъже латинците в преследване. Напред препуска граф Луи дьо Блуа, а след него тръгва и Балдуин І.
В битката българите пленяват самия император Балдуин и загива прочутия граф Луи дьо Блоа, внук на френския крал Луи VII. Гибелта застига още 300 рицари-аристократи. Ако числото 300 ни се струва незначително, трябва да знаем, че всеки рицар има от 10 до 15 оръженосци и помощници, които, освен, че се грижат за екипировката му, са и съвсем пълноценни участници в боя. Само за сравнение ще ви кажа, че, според хронистите, в битката на Александър Невски срещу тевтонския орден на Чудското езеро през 1242 година загиват 20 рицари тевтонци, но всъщност двете събития реално са тотално несравними като мащаби в полза на сражението, което води Калоян. Този разгром ще накара летописеца Робер дьо Клари да напише, че при Адрианопол „погина цвета на западното рицарство”. Малко позабравен е фактът, че освен император Балдуин Фландърски, начело на латинската армия в сражението край Одрин е бил и „всемогъщият” дож на Венеция – Енрико Дандало, който водел собствен венециански боен отряд, а тогава Венеция (наред с Генуа) са технологични и морски сили номер 1 в света. Всъщност, отстъплението на латинската армия след сражението е толкова безпорядъчно и хаотично, че възрастният Дандоло се поболява и умира след няколко седмици. Дали той е бил важен човек? Ами да преценим: погребан е в огромната църква „Света София” в Константинопол, а паметната плоча на гроба му е запазена дори от османците, когато църквата става джамия и до ден днешен си стои в Истанбул
Случва се и едно друго знаменателно и изключително събитие, за което не се говори много. Самите ромейски първенци и аристократи се обръщат към Калоян и според един от ръководителите на кръстоносците – Жофруа дьо Вилуардуен, съобщават следното на българския цар:
„… и те му известиха , че ще го обявят за император и че всички ще му се подчинят, и че ще убият всички франки. И те ще му се закълнат, че ще му се подчиняват като на свой господар, а той ще им се закълне, че ще ги управлява като своите поданици“.
Според големия ни историк доц. Георги Николов, това е първият и последен път в историята, когато ромеите ще поискат сами българин за свой римски император.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
