ЛЕГЕНДАТА ЗА КРЪНСКОТО ДЕСПОТСТВО

В края на XIII век Второто българско царство преживява сложен и турбулентен период от своето развитие. След относителната стабилизация при цар Иван Асен II, страната навлиза в период на вътрешни размирици, феодална разпокъсаност и външен натиск, предимно от страна на татарите (Златната орда) и Византия. Именно в този контекст, между централизацията на царската власт и стремежа към локална автономия на могъщи боляри, се оформя едно от малко познатите, но значими феодални владения – Крънското деспотство.

I. Елтимир (Алдимир) – феодалният владетел на Крън

Централна фигура в историята на Крънското деспотство е Елтимир, по-често наричан Алдимир, който е член на болярската династия Тертер. Той е по-малък брат на цар Георги I Тертер (властвал между 1280 – 1292 г.), като произходът им е вероятно кумански, но по онова време вече българизирани.

След като Георги I Тертер поема престола, Елтимир получава титлата „деспот“ – една от най-високите аристократични титли в Средновековна България и Византия, равняваща се по авторитет на управител на полусамостоятелна територия. Така той поема управлението на Крън и прилежащата му област – Крънската хора.

За разлика от някои други феодални владетели, Елтимир остава лоялен към българския престол, като поддържа постоянни дипломатически и административни контакти със столицата Търново. Това показва, че макар и със значителна автономия, деспотството не е било в опозиция на централната власт.

Според историческите изследвания, владенията на Елтимир вероятно обхващат цялата южна част на Стара планина – от днешния Сливен на изток до Карлово на запад, включително важни долини, проходи и търговски артерии.

В началото на XIV век, при царуването на Тодор Светослав (1300–1321), Крънското деспотство най-вероятно е анексирано към Търновското царство. Историческите източници мълчат за съдбата на Елтимир след това – което поражда хипотезата, че е бил убит или низвергнат, вероятно по време на завладяването на деспотството от царските войски.

II. География, стратегическо разположение и значение на крепостта Крън

Крепостта Крън е била разположена върху внушителен скалист масив на 940 метра надморска височина на южния склон на Стара планина, в западната част на днешната Шипченска планина. Това ѝ дава изключително стратегическо предимство – контрол върху основни проходи и пътища, които свързват:

• северните български земи и столицата Търново с Пловдив, Стара Загора и Тракия;
• източната част на Стара планина с Казанлъшкото поле;
• вътрешността на България с важни трансбалкански търговски артерии.

На запад от крепостта тече Селската река, наричана по време на османското владичество Дереазлъ. Самото разположение на крепостта е защитено от естествени отвесни скали на запад и север, достигащи височина 50–60 метра.

III. Архитектура и укрепителна система

Крепостта заема площ от приблизително 9 декара и е изградена върху антични и ранновизантийски основи – свидетелство за непрекъснато обитаване още от края на VII – началото на VIII век.

Крепостни стени и бойни съоръжения

• Стените са изградени от дялани каменни блокове, споени с хоросанова спойка, и са подсилени с кули през определени интервали;
• Имало е основна порта от източната страна, която играе централна роля в легендата за падането на крепостта;
• Вероятно е имало наблюдателни и отбранителни кули, както и вътрешна цитадела – последен отбранителен рубеж;

Водоснабдяване

Особено важно съоръжение е вътрешният резервоар (водохранилище), захранван от естествен извор от планинските склонове – ключово за продължителна отбрана при обсада.

IV. Крън в писмените извори и чужди свидетелства

Арабският географ Идриси

През XII век Крън се появява за пръв път в историческите извори благодарение на арабския географ ал-Идриси, който в съчинението си „Книга за развлеченията на копнеещия да преброди страните“ описва града под името Арканус. Идриси дава конкретна пътна информация: шест прохода от Ихтиман до Крън и четири от Крън до Стара Загора.

Грамота на цар Иван Асен II

В Дубровнишката грамота от XIII век, издадена от цар Иван Асен II, Крън е посочен като административен център на региона „Крънска хора“, което доказва значението му в структурата на Второто българско царство още преди създаването на деспотството.

V. Археологически находки и духовна култура

Изследванията и разкопките около крепостта разкриват богат духовен и материален живот. Особено значими са:

• Кръстове-енколпиони от бронз – лични реликвариуми, изобразяващи св. Теодор, св. Георги, св. Йоан Рилски и други;
• Разнообразен нумизматичен материал, включително:
  • Анонимни византийски фолиси от края на XI век;
  • Монети на император Алексий I Комнин (1091–1092);
  • Сребърни гроши на цар Тодор Светослав (1300–1321).

VI. Легендата за падането на Крънската крепост

Когато безбройните османски пълчища нахлули в малката Долина на розите в периода 1370 – 1374 г., ужасеното мирно население хукнало да търси закрила в крепостите, осеяни по балканските чукари, където заедно с малкото останали борци се подготвяли за последна съпротива.

Хора от близките до Крън села се прибрали в голямата трикрепостна твърдина, където скоро били вкопчени и стегнати от здравия обръч на врага. Много пристъпи отблъснали шепата борци в тежката и неравна борба, докато най-после османците успели да скъсат водопроводната мрежа.

Настъпила убийствена жажда. Запасните съдове с вода из жилищата и грамадните крепостни цистерни се изпразнили и настъпило горко отчаяние. И никаква надежда за помощ се не виждала. Защитниците на Крън решили през една нощ, в часа, когато започне да изгрява луната, да отворят голямата желязна врата на източната стена и да пуснат една стара баба да излезе и да опита да донесе малко вода.

И в Крънската крепост обаче османците си имали свои хора, които, като чули всичко, съобщили на обсадителите. През уречената нощ те успели да се приближат скришом до източната врата и за да измамят българите като на рогата на едно стадо кози налепили горящи свещи. След това подкарали добитъка от източното дере нагоре към крепостта. Оттогава това дере се казва ай-доодъ̀ дереси (от турски – реката, откъдето месецът изгрява), което впоследствие се е преобърнало на Хайдушкото дере, както се нарича и сега.

Като забелязали светлината, която се показва откъм изток, обсадените помислили, че луната почва да изгрява. Те отворили портата и в този момент нашествениците нахлули и превзели крепостта. Започнала страшна сеч. Голяма част от защитниците на крепостта били изклани на място, а друга – изсечени и избити в първия дол на източната страна, из който дълго време са се търкаляли купища кости. Това е и причината днес това място да се нарича Кимикев дол, от кимик – кост. А близо до този дол, където османците след страшната касапница са си мили ножовете, кладенчето и сега се казва Канлъ̀бунар, от канлъ̀, което значи кръв. Крепостта била срината до основи, с което залязло завинаги нейното величие…

След като крепостта е напълно разрушена, оцелелите българи не напускат региона. Те се заселват в подножието на планината и основават ново селище, което днес познаваме като град Шипка – наследник и жив спомен за героичната съпротива и величието на Крън.

Крънското деспотство и неговата крепост са емблематичен пример за феодалната структура, стратегическата визия и духовната устойчивост на българското Средновековие. Елтимир, макар и полузабравен, остава образ на лоялен владетел, който съчетава лична амбиция с вярност към родината.

Крепостта Крън – с нейните стени, водоизточници, находки и легенди – продължава да живее в топонимията, в културната памет и в историческото наследство на България. Днес, тя ни напомня за героизма, трагизма и непреклонния дух на предците ни – стражи на българската държавност в бурните векове преди падането под чуждо владичество.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК