В предаването си по християнския канал Ти Би Ен от вечерта на 10 октомври 2020 г. бившият кандидат за президент на САЩ Майк Хъкъби бе помолен от зрител да направи разграничението между република и демокрация. В частност зрителят искаше от бившия политик да обясни защо е правилно американската политическа система да се нарича република, а не демокрация. Майк Хъкъби отговори, че наистина е правилно разграничението и че според него демокрацията е чистият вид управление на народа в гръцкия полис, докато републиката е репрезентативен вид, в който народа изпраща свои представители, които избира свободно, за да защитава интересите му в структура, наречена Конгрес или Президентство. Макар и недотам точен, Хъкъби илюстрира един отдавна водещ се дебат дали демокрацията е политическа система, или просто политическа философия, която стои зад съответната държавна конюнктура. Отговорът на този въпрос е много труден, защото е обусловен от твърде много исторически идеи, преживели във времето до днес, които си противоречат помежду си и които са натоварени допълнително от анализите на прекалено много специалисти в сферата. По всичко личи обаче, че днес демокрацията по-скоро се възприема от науковедите като политическа философия, която намира приложение предимно в републиканската система на управление.

Аристотел първи се опитва да разгледа демокрацията по-аналитично и като система на държавно управление, където се формулират 3 основни форми: монархия, аристокрация и полития. Тези форми може да са различни по същество, но са напълно съчетаеми понякога и разделението им е преди всичко условно, за да очертае трите чисти вида на добро държавно устройство. Оттук се извеждат и антиподите на всяка от тези форми, като съответно те се наричат тирания, олигархия и демокрация. Като държавно устройство всяка от тези двойки най-често са еднакви, но разликата се корени в моралното проявление на властта и обществото. Добрите форми на управление са задвижвани от добродетел, докато при лошите се получава морална деградация в управленските кръгове и отявлен егоцентризъм за сметка на хората.

Така при монархията монархът има огромна власт, която той използва за доброто на държавата и хората в нея, но ако я използва лошо, егоистично и да вреди на хората, то тогава той се превръща в тиранин. Аристокрацията е управление на най-добрите, най-умните и най-изтъкнатите. Може днес тази форма на управление да звучи като нещо окончателно отминало и неосъществимо, но не е така, защото виждаме как при повечето правителства се извършва подбор на управляващите на база ценз, опит и способности, което си е аристократичен подход. Много от управленските длъжности в държавите днес са неизбираеми дори в най-известните демокрации по света, а се запълват посредством назначения, а тези назначения се водят именно от този аристократичен подход: да се назначи възможно най-квалифицираният кадър на съответната позиция. Ако тези кадри се водят от добродетелта, тоест са съвестни и безкористни, аристокрацията работи в полза на всички. Ако обаче властта се корумпира, тя най-често се преобразува в олигархия. По определение олигархията е власт в ръцете не на най-добрите, а на най-богатите. А най-богатите използват тази власт, за да стават все по-богати за сметка на обикновените хора. Като цяло добри са онези форми на управление, които се стремят към благото на всички, докато лошите мислят само за себе или за интересите на един тесен управленски и олигархичен кръг. Преди Аристотел Платон застъпва в своите виждания за държава аристократична форма на управление, като той издига идеята всички деца да стават собственост на държавата и да бъдат подготвяни в академиите за бъдещата си роля в обществото, но Аристотел критикува Платон и неговата утопия, тъй като вижда необходимост аристокрацията да приобщава периодично външни кръгове, предимно от богатото съсловие, към себе си, за да се избегнат революции и преврати. Това обаче е постепенна рецепта за преобразуването на аристокрацията в олигархия. Аристотел отчита това и затова за него най-добрата форма на управление е политията.

Повечето български източници традиционно превеждат политията като държавно устройство, което от днешна гледна точка и без нужните допълнителни уточнения е неточно, защото държавно устройство имат и всички останали форми на управление. Специфичното при политията е, че тя набляга на конституционния елемент, а именно да се даде право на избор и достъп на хората до управлението чрез универсална система за всички и затова може би най-точният превод на този етап би бил конституционно управление. При тази система народът има глас и реален достъп до управлението посредством това, което днес наричаме демократични права, правила и закони. Но защо според Аристотел антиподът на политията е именно демокрацията? Тази дума, която днес се въздига толкова високо и съпътства почти всичко добро на този свят, а липсата ѝ означава сигурна несправедливост и страдание, се разглежда като нещо лошо в контекста на политията. Това е така, защото демокрацията е описана като деградирало морално общество и власт в рамките на политията. Когато народът вземе властта изцяло в свои ръце и егоистично лишава богатите, аристокрацията и други обособени съсловия от нея, като същевременно не се грижи за тези съсловия, тогава говорим за демокрация. За Аристотел демокрацията е лоша, но неговата представа за демокрация е по-скоро това, което днес наричаме социализъм или комунизъм. При социализма властта се взема от народа (пролетариата), като останалите съсловия са потискани и лишени от глас и власт. Комунизмът пък има за цел цялостното изтриване на тези съсловия и претопяването им в хомогенна маса, съставена единствено от пролетариат. Затова по всичко изглежда, че в аристотеловите представи демокрация и социализъм са тъждествени. Аристотел никога не е бил привърженик на безкласовото общество, той вярва в авторитета на аристокрацията и дори не мисли, че при идеалната форма на управление абсолютно всички трябва да имат еднакви права. Тази негова позиция обяснява и защо демокрацията в неговите очи е нещо лошо. Важно е да се изтъкне още веднъж обаче: неговата демокрация не е това, което днес разбираме под демокрация, а е по-скоро социализъм.

Джон Лок (1632-1704)

Днешната ни концепция за демокрация е изведена предимно от политическата философия на Джон Лок. Затова демокрацията се разглежда не като политическа система или форма на управление, а като философия, виждане, светоусещане или съвкупност от принципи. Демокрацията е застъпена или върви ръка за ръка предимно с републиканството: тоест там, където присъстват повечето елементи на политията като форма на управление. За Лок демокрацията е виждане, фокусирано върху индивидуалността, и това го прави уникално за времето си. Според него „никой не трябва да вреди на живота, здравето, свободите и собствеността на друг“. Ако това се случи, ответната страна трябва да има правото да отвърне и накаже причинителя. На обществото се налага отговорността да утвърди съответните институции, които да защитават индивидуалните права, а отделните индивиди трябва да постигнат съгласие по доброволен път, с което съгласие да сформират институциите, защитаващи собствената им индивидуалност. Така се утвърждава и виждането, че държава без демократични принципи, произлизащи в закони, е държава, която поначало би била тиранична. Демокрацията е управленски апарат, според Лок, чиито закони са утвърдени след дълги дискусии и постигнато взаимосъгласие между адекватно избрани представители на всяка част от обществото. Отделно Лок формулира права, които трябва да са неприкосновени. Тези права държавата не трябва да има право да заменя, изменя или тълкува в ущърб на индивида. Така се ражда Законът за правата в американската конституция, които представляват първите десет поправки към нея. Това означава, че по никакъв начин държавата не може да инициира и осъществи контрол върху тези права — те са създадени, за да защитят индивидуалността и да предпазят всеки гражданин от държавно вмешателство в личната му орбита по въпросните точки. Като пример могат да се посочат правото на свобода на словото, на притежание на оръжие, на честен процес, на въздържание от самоинкриминиране, на избягване на особено жестоки лични наказания и присъди и т.н. Впоследствие други философии наблягат на необходимостта някои от тези права да бъдат модифицирани или изцяло премахнати, но само със съгласието на преобладаващото мнозинство. Тоест отваря се вратичка, през която да може да мине един или друг репресивен от страна на държавата акт, след като е одобрен от мнозинството от хората. Дава се правото хората сами да си лимитират правата посредством държавата, но не и държавата сама да инициира това лимитиране.

Най-значимият елемент от демократичната доктрина на Лок е, че хората трябва да избират представител, който да се бори и защитава техните права, в противен случай той е отговорен пред самите хора, които представлява. За него държавата трябва да бъде наместник на народа, негов говорител, а не господар. И ако не защити доверието, държавата трябва да може да бъде „уволнявана“ от народа и на нейно място да се назначават нови представители, защитаващи по-добре интереса на хората. Целта на държавата е да създава закони, които да гарантират неприкосновеността на имуществото и правата на хората. Властта се дава от народа и за народа. Това не означава само облекчаване на регулации, които заробват народа, а създаване на атмосфера, в която просперитетът на хората е гарантиран, което не изключва и непопулярни мерки, както впоследствие става в САЩ. Например по времето на Линкълн частното благоденствие и собственост на народа е застрашено поради множество фактори и тогава държавата си позволява да създаде първите корпоративни структури в лицето на ентърпрайси, съставени от различни бизнеси, едри и малки, които да устоят на напъна на времената с общи усилия. Оттогава този прийом продължава да се прилага, въпреки че някои го наричат корпоративен социализъм, действащ против изначалните принципи на демокрацията, която залага на индивидуалностите и тяхната индивидуална собственост. В името на общото благо се прилагат наглед безпринципни методи, които обаче се оказват възлови в запазването на малката индивидуална собственост и независимостта на малкия човек, чийто репрезентатор се явява държавата. Всичко това обаче трябва да се случва в рамките на утвърдено държавно устройство, което, макар и основано на демократични принципи, не се нарича демокрация. Формата на управление може да е конституционна монархия, република или аристокрация, но тя трябва да гарантира правата и свободите на всички. Ако не го прави, то държави с републиканска форма на управление започват да попадат в графата на тоталитаризма и безправието. В този смисъл демокрацията се явява повече подход в различни форми на управление, отколкото самата форма на управление.

Може да се разгледа и разделението на властите, предписани от Лок, въпреки че САЩ вземат модела на Монтескьо пред неговия, както и много други подробности, описващи демократичния модел на управление, но те само ще затвърдят тезата, че демокрацията не е форма на управление или конституционизирана система, а светоусещане и идеология. Може да направим паралел отново със социализма, който се явява идеология и философия в рамките на една републиканска най-вече система на управление. И тогава може също просто да си зададем въпроса: Дали Аристотел не е бил прав, като формулира демокрацията като нещо лошо, въпреки че той все пак я разглежда като форма на управление? Дали не е бил против идеята като цяло? Това може само да гадаем, а сега ни остава да прилагаме демократичните принципи по възможно най-рационалния начин, докато не се появи и утвърди по-добра философия от всякакво естество.

Автор: Николай Стефанов