На Слави Трифонов често му се налага да понася обвинения, че е „чалгаджия“, но не само — много го обвиняват в основен принос към „чалгализацията“ на нацията в последните 30 години. Това както е твърде пресилено, така и изцяло невярно, защото той никога не е правил чалга, още по-малко пък е я налагал или промотирал. Това би трябвало да може да види всеки с поне малко музикална или обществена култура, но хората неведнъж са се оставяли на течението на фалшивия наратив и са го приемали за даденост. Нападките към шоумена винаги са били плод предимно на личностна ненавист, но след като той реши да се пробва и в политиката, те навлязоха в съвсем друго измерение и се засилиха, защото утвърдени политически течения виждат в него конкуренция и откровена заплаха. Затова извадиха на показ тази карта и няма да се посвенят да я използват безгранично, независимо дали са убедени в истинността ѝ, или не.
Чалгата бележи началото си, когато Слави Трифонов е може би все още ученик. Историята ѝ е представена в немалко материали, които могат да бъдат намерени в нета. Много от нас помнят популярността на Хисарския поп и оркестър “Кристал” още през соца, когато „Балкантон“ беше монопол и на плочи се издаваха само одобрени от „мастити“ бюрократи творци и жанрове. Чалгата се записваше на лоши демота и се разпространяваше на касети по битаци и крайпътни отбивки непосредствено до скарата с кебапчета и кюфтета. Даже касетите нямаха обложки, в най-добрия случай имаше пъхната вътре хартиена лентичка, напечатана на пишеща машина с изхабена мастилена ролка. Така че чалгата си беше апокрифна и много ъндърграунд.
С настъпването на промените през 1990 г. домашният пазар бе залят с кръчмарска и циганска музика, като разнообразието бе огромно и непресъхващо. И въпреки че постепенно набираше популярност, истинският бум на чалгата настъпи с излизането на хита „Радка Пиратка“ на Тошко Тодоров през 1996 г. Впоследствие този стил се превърна в общонационален феномен и засенчи почти всички останали: естрада, поп, рок, метъл, рап и т.н. А всички от изброените в предходните години също се радваха на голяма популярност. До края на десетилетието чалгата си остана крайно доминираща и това съвпадна с времето, когато Слави Трифонов също набираше огромна музикална популярност. Всъщност никой друг не успяваше да конкурира чалгата освен него и това е една от причините, поради които много хора подсъзнателно го свързват с нея.
Има и други подробности, на които днес не се отдава особено значение. По това време Слави не работеше самостоятелно, а в сътрудничество с още няколко артисти от „Каналето“, на които днес не се гледа като на чалгари. А и две от песните на Слави, които се считат масово за чалга, „Тайсън кючек“ и „Комбайнеро-интелигентска“, всъщност са в дует с Тончо Токмакчиев. Самостоятелната кариера на Слави започна с албума „Едно ферари с цвят червен“, който бе смесица от много стилове, като единствено пилотното парче минаваше за чалга. Важна причина в създаването на тази перцепция бе също фактът, че песните на Слави непрестанно се въртяха и по чалга станциите из страната. Заради типичните отсвири и сола, с които Ку-Ку бенд се наложи, хората възприемаха музиката като игрива и кючекчийска, което не е точно така, но обикновеният човек рядко прави разграничение между музика и аранжимент. Затова аз не обвинявам обикновения човек, а обвинявам музикантите и критиците, които най-яростно нападат и до ден днешен Слави Трифонов, а би трябвало да знаят по-добре. Ако яростта им е породена от завист, мога да си я обясня, но ако те наистина вярват, че това е чалга, явно музикалната им култура е под всякакви допустими стандарти, а това е непростимо за един музикант.
Но защо музиката на Слави Трифонов не е чалга? Всичко започва от едно студентско предаване със скечове, които включваха и музикални закачки. Имперсонираха се всякакви изпълнители, в това число и чалга такива. Но когато започнаха да издават албуми, „Каналето“ редуваха закачливи песнички с патриотични химни в нов аранжимент. Постепенно бендът си създаде собствено звучене и стил. След няколко албума един музикален критик би трябвало да е способен да „назначи“ подходяща категория и жанр на този проект, но никой не го направи. А истината е, че тази музика можеше да се характеризира като прогресив етно-рок и етно-поп. Ако трябва пак да се позова на разликата между музика и аранжимент, тя се изразява в това, че „лицето“ на една песен е вокалната партитура или пеенето. Затова се нарича песен. Да, процесът на композиране често първо поставя инструментала, върху който се изгражда вокалната партия, но това не е задължително и не променя нещата. Нямам за цел да коментирам певческите възможности на Слави Трифонов, но вокалните му партии и акордите и прогресиите, върху които са построени, нямат нищо общо с чалгата. Дори в онези гореспоменати три „кючека“ и въпреки че единият се нарича така. Ама можело да се танцува кючек на тях. Че то може да се танцува кючек и на песни като Wherever I May Roam на “Металика” или Fear is the Key и Seventh Son of the Seventh Son на Айрън Мейдън, но никой не ги определя като чалга. Същото важи и за българската група Ер малък и едноименното ѝ парче, чиито отсвири и соло са мотиви, използвани и в чалгата. Но когато дòйде вокалната партия, нещата придобиват съвсем друг вид. Ку-Ку бенд използва мотиви, които са характерни за ориенталската и циганската музика, но също така и за българската народна музика. И не се ограничават с това, защото добавят заемки от световната музика. Докато в чалгата нещата са си доста стриктни откъм влияние на сръбки турбофолк, турски поп-фолк и гръцко. Оркестърът на Горан Брегович е признат за класика от много античалгари, а в действителност той е много повече чалга, отколкото Слави Трифонов. Затова нещата имат повече общественокултурно измерение, отколкото чисто музикално.
Друга причина за окачествяване на дадена музика като чалга са закачливите и граничещи с вулгарност текстове. Не че не е характерно и за други жанрове, но тук като че ли се прави като самоцел и без никакво послание. Слави Трифонов е „виновен“ в това отношение заради някои от песните си, но това отново не означава, че прави чалга. Сам по себе си текстовият компонент не може да определи един музикален жанр, защото има очевидна и ушебийна разлика между музика и поезия. За истинския музикант музиката и текстът не вървят за ръка, а по-скоро второто е досадното зло, което трябва да се приложи към първото, за да има всичко завършен вид. Разбира се, има добри музиканти, които са се самоиндоктринирали и затова са решили да изпращат силни послания чрез текстовете си, но те са изключения от неписаното правило, че на текст разчита некадърният музикант
Нещото, което е крайно грешно, е да се обвинява Слави Трифонов за чалгализацията на обществото, и то защото това не се е случило. Чалгата умря отдавна! Още в началото на века. Онази закачлива чалга, последвала по релсите „Радка Пиратка“, бе унищожена с наложената насила „пайнеризация“. „Пайнер“ осъществи монопол върху жанра, стандартизира го и го ограничи. Докато чалгата не се приемаше насериозно дори от изпълнителите си, при пайнеризацията се наложи един тесен модел от всякакво естество: бизнес, музикално, текстово и чисто визуално. Ритъмът дори дотолкова се стандартизира, че на диджеите даже не им се налагаше да променят темпото при миксиране. Аранжиментите станаха еднакви, текстовете — еднотипни и отново с вулгарна конотация, но закачливото вече липсваше. Тази пайнеризация доведе до производството на изпълнители, които вече започнаха да се вземат прекалено насериозно. Създаде се нова култура сред младежта, която е далеч от чалгата — тя си е чиста проба пайнер култура. И най-ироничното е, че пайнерите мразят чалгарите. Преди известно време за саундтрака на филм ми трябваше чалга парче и аз поръчах на добра поп-фолк изпълнителка от ромски произход да ми услужи. Тя ми изпрати закачлива песен в стил края на 90-те, която много ми допадна за целта. Сподели ми, че от „Пайнер“ отказвали да я издадат, защото била много ретро и „биела на циганско“, нямало да се хареса на феновете. Съответно аз се свързах с компанията, подписахме договор, след което използвах песента в саундтрака. Същевременно певицата я качи в Ютуб и други сайтове, при което коментарите от върли пайнери не закъсняха. Обвиняваха я, че е „турбочалгаджийка“, некадърница и какво ли още не. Разбира се, често обвиненията бяха съпроводени и с обиди на етническа основа. Тези, които ние всички наричаме чалгари, отправяха унищожителна критика към… чалгата! И това бе така, защото пайнеризацията на това съсловие го беше превърнало в нещо много по-различно от класически чалгари. Затова и да се обвинява Слави Трифонов в основен принос към чалгализацията, е повече от неточно, тъй като от една страна той 20 години не е създал нищо, което може да бъде наречено по една или друга причина чалга, а от друга — няма нищо общо с „Пайнер“ и техния процес на стандартизация в посочения период. Тази (суб)култура се разви в много по-различна посока.
В САЩ на кънтри музиката се гледа от много хора по подобен начин, както у нас на чалгата. И нещата наистина са аналогични. „Нашвилизацията“ на жанра, който е базиран на един традиционен блуграс, го превръща официално в кънтри-поп и напоследък в кънтри-рок, даже кънтри-метъл. Традиционното кънтри се поддържа живо от няколко престарели, но все още живи легенди. Индустрията сега е огромна, песните са стандартизирани и се пишат по шаблон, на феновете често се гледа като на по-долна категория хора. Познато, нали? Обаче никой не окачествява музиката на легендарни групи от рода на Гънс енд Роузис или Бон Джоуви като кънтри, въпреки откровените им забежки към кънтри музиката. Защото вкарването на мотиви от различен жанр служи за обогатяване предимно на аранжиментите, но дори и тези мотиви да намерят изражение в лицето на песните, те сами по себе си не са достатъчни, за да променят основното направление и жанр на групата.
Естествено, Слави Трифонов е вече политик и обвиненията в чалга ще бъде едно от перфектните оръжия в политическата борба срещу него. Дали споделяме убежденията му, или не, неоспорим факт е, че той е фактор в съвременния политически живот и много от противниците му виждат в негово лице голяма заплаха. И не само от онези със стремеж статуквото да се запази, а и от конкурентите му, които искат да заемат нишата, към която той се е устремил. Това несъмнено влияе и на отношението на хората, които лесно се поддават на инсинуация, затова зачеркват с лека ръка партията на Трифонов като някаква приемлива алтернатива, макар и да изповядват същите или подобни виждания.
За съжаление няма голяма вероятност отношението да се промени и не съжалявам толкова заради Трифонов, а предимно от естетическа гледна точка. Защото е много жалко, че в България грешно характеризираме жанровете и с лекота сме готови да изхвърлим нещо на боклука, защото някой някъде го е нарекъл чалга. Необходимо е да преосмислим протеклите през последните 30-40 години музикални процеси на домашната сцена, за да сведем до минимум в бъдеще грешното музикално и културно етикетиране. Това би означавало преодоляване на един комплекс, от който нацията ни буксува в много отношения и затова не успява да заеме достойно място в световната художествена етнопалитра.
Автор: Николай Стефанов
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
