Открай време в България спорим по какъв път трябва да тръгнем, кого да следваме, на кого да сме угодни, за да ни е добре и да просперираме. Никога не сме били достатъчно смели да поемем по собствен път и да се опитаме да утвърдим своето най-вече за себе си, като същевременно това ни позволи да се защитаваме от другите. Тръгвали сме по един път, за да го сменим с противоположния, а друг път сме тръгвали по пътя, който не ни е на сърце, защото си мислим, че той доставя повече бенефит от онзи път, в който наистина вярваме. Като млад философ аз бях грабнат от будистките учения и специлизирах известно време в т. нар. Махаянски будизъм, въпреки че личните ми убеждения ме правеха привърженик на неговия един вид антипод, наречен тхеравада. Първият представлява нещо като глобалистки вид будизъм, обединяващ възможно най-различни по тип хора, убеждения, философии и религии, докато вторият бе по-егоистичен, тесен, националистичен дори. Знаех, че съществува в будизма нещо, наречено Средния път, което, като всеки нормален човек, мислех, че е баланс между двата основни вида течения. Но после разбрах, че този път е съвсем различен от другите два. Разбрах, че съществува независимо от тях и че не представлява комбинация от двата, а тъкмо напротив — той представляваше константата, докато другите два се губеха в себе си, в преливане помежду си, в разменяне на полюсите си. Днес ние също си мислим, че има два пътя, които си имат достатъчно ревностни поддръжници, и че средата означава комбинация от двата или постоянно лавиране, като по този начин не успяваме да видим точно онзи трети път, който изначално представлява същността ни и който отдавна сме изоставили в търсене уж на по-добро. Ключът към нашето бъдеще е именно намирането и следването на този път.
В първите години на емиграция веднъж бях излязъл на бар на по бира с познати, което си беше рутинна операция тогава. Но този път до мен седна някакъв неприветлив, видимо очукан от живота тип, когото не познавах. Присъствието му ме смущаваше, нарушаваше ми душевния мир и нагласата за разпускане, но това не ме притесняваше особено първоначално. Но когато познатите ми един по един се разотидоха и аз бях готов след допиването на поредната бира да ги последвам, той ми поръча нова бира и ме заговори. След общите приказки и опознаване реши, че си е намерил достатъчно подходящ събеседник, за да си сподели теорията (а и може на всички просто да е пускал същата „плоча“), и не закъсня да го обърне по малко вулгарен (все пак сме мъже в бар), но все пак завоалиран начин:
— Според теб колко дупки има жената?
Аз се изненадах и реакцията ми му го е показала, но той очакваше това и повтори въпроса си. Аз направих знак, че „не ми се говорят глупости“, но той настоя:
— Аз съм доктор, познавам човешката анатомия много добре, но винаги ми е било интересно да видя другите доколко я познават. Затова питам колко дупки според теб има жената. Знаеш ли?
— За да ме питаш — отговорих аз, — значи не знам.
— Никой досега не ми е отговарял така! — искрено се учуди той. — Обикновено всеки ми дава някаква бройка ей така от въздуха (right off the bat е изразът за онези, които биха се заяли – Б. ав.).
Аз повдигнах равнодушно рамене и казах:
— Каквото и да кажа, едва ли ще си съгласен.
— Точно така, но все пак опитай!
— Нека съм предсказуем: казвам, че са 3.
— 4 са! — изстреля мигновено той.
— Добре — казах аз. — Явно трябва да те питам защо са 4. Слушам!
— Няма значение бройката! Ако беше казал 5, щях да кажа, че са 6.
Разбира се, в този момент си помислих, че съм попаднал на пиянските брътвежи на поредния от онези идиоти в баровете, за които и до ден днешен съм магнит. Бях готов да се „заключа“ и просто да кимам учтиво с глава, докато си изпия бирата и намеря повод да си тръгна. Но дойде коментар, който ме заинтригува:
— Колкото и да кажеш, аз ще кажа едно повече!
— Не може ли две повече? — подиграх го аз.
— Не. Едно повече! Назови ми трите дупки!
— Е, не ми се играе тази игра! Знаеш ги.
— Кажи ги де!
— Примерно: уста, отпред, отзад… Знам още и отпред и на други места, но не ми се играе тази игра.
— Не е нужно! — продължи той. — Както ти казах, има още една дупка, която никой не посочва. Това е духовният канал през гръбнака!
— Това е глупав трик! — намръщих се аз. — Питаш за дупки, не за духовност.
— Но това си е отвор! Това е нещото, което будистите наричат Средния път.
Аз изтръпнах!
— Какво за Средния път? — прекъснах го аз. — Аз съм специализирал в това.
— Средния път се вижда — каза той. — Той не е абстракция. Има си наистина канал в гръбнака и по него се движи духът на човека и на Вселената. Не ти ли казах, че съм доктор?
Как продължи разговорът по-нататък, не е толкова важно сега. Но след него аз препрочетох много неща за будизма и преосмислих какво означава наистина Средния път. Защото много специалисти в областта не го разбират и дават погрешни направления за последователите на това учение, а мен един леко дрипав пияница, представящ се за доктор, насочи директно в целта. Беше един вид нирвана за мен.
Но така след време формулирах индепендизма, когато вече влязох в социополитическата сфера на нещата. В момента има една двуполюсна борба, която ни убеждава да поемем на Запад или към Русия. И то безрезервно. Ами не става така! България трябва да търси Средния път, който е път на собствена духовна обусловеност и независимост откъм чужди влияния. Но малки сме били, щели да ни смачкат… Така е. Ако не намерим своя път ще се лашкаме и ще ни онождат видимите дупки, когато и както си пожелаят. С намирането на Средния път ние ще изградим индепендизма като собствена стратегия и идеология, от която целия останал свят ще черпи вдъхновение и ще ни уважава като откриватели.
Как да го направим? Пътят е дълъг и тема на друг разговор, но на този етап просто трябва да забравим ние да сме следващите други, а да работим към създаване на уникално учение и философия. И да запомним, че Средния път не е баланс между ляво и дясно, не означава просто безстрастие, лишено от емоциите и пороците на едното или другото, а съвършено нов модел на възприятие на света. Повярваме ли в това, ние ще го постигнем!
Автор: Николай Стефанов
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
