РЕПОРТАЖИТЕ НА ДЖАНЮАРИЪС МАКГАХАН ЗА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

Годината е 1876, денят е 20 април. Българският народ се вдига на въоръжена борба срещу цяла една империя – Османската. Това събитие, останало в историята като Априлското въстание, е символ на героизъм и национално достойнство. За българите то е паметен акт на саможертва в името на свободата. Но за света от XIX век – епоха на колониализъм, империалистически амбиции и непрекъснати войни – поредното въстание на Балканите не изглежда особено значимо.

Западноевропейските общества, особено в Обединеното кралство и Франция, гледат на региона като на нестабилна зона, където християнски народи периодично се бунтуват срещу османските си господари. Именно в този контекст се появява един човек, който ще промени начина, по който Европа вижда България – Джанюариъс Алойшиъс Макгахан, американски журналист и военен кореспондент на лондонския вестник The Daily News.

I. Историческият контекст – България под османска власт

Втората половина на XIX век за българите е време на социална и икономическа тежест.

• Селяните трудно се прехранват, тъй като обработват малко земя, отнета от империята, а данъците са непосилни.
• В планинските селища почвата е бедна и камениста; хората преживяват чрез занаяти – тъкане на аба, изработка на гайтани и други дребни изделия.
• Османската администрация е корумпирана и поддържа феодална система на десятъци, лихварство и произвол.

Българският народ живее в мизерия, но с растящо национално самосъзнание и мечта за свобода, подхранвана от възрожденската интелигенция, училищата, книжовниците и революционните комитети на Васил Левски.

II. Подготовката на въстанието – обречена, но героична

През 1875 г. в Букурещ се създава Гюргевският революционен комитет, който планира общонационално въстание.
Въпреки ентусиазма, подготовката е слаба и непрофесионална:

• Липсва координация между различните региони.
• Не всички селища и обществени слоеве подкрепят идеята за въоръжена борба.
• Оръжието е недостатъчно и примитивно – черешови топчета, стари пушки, малко барут.

Въстанието избухва преждевременно на 20 април 1876 г., след предателство на заможен чорбаджия от Татар Пазарджик, който уведомява властите.

III. Потушаването – кланета и разруха

Османската власт реагира с жестокост.

• На 26 април башибозуци и турски банди нахлуват в Клисура и избиват стотици мъже, жени и деца.
• Същия ден пада и Перущица.
• На 30 април под командването на Ахмед ага Барутанлията е нападнато планинското селище Батак. Жителите са измамени, че ще бъдат пощадени, ако се предадат, но след разоръжаването им започва клане.
• Десетки селища са опожарени и сринати до основи; хиляди жени и деца са посечени.

Според първите данни, стигнали до Европа, между 18 000 и 30 000 души намират смъртта си под ятагана на башибозука.

IV. Европа – безучастна политика, но растящо недоволство

Британската външна политика под ръководството на премиера Бенджамин Дизраели се основава на подкрепа за Османската империя, смятана за преграда пред руското влияние в Близкия изток и заплаха за британските интереси в Индия.

Затова първоначално новините за зверствата са игнорирани или омаловажавани.
Но българските интелектуалци не спират да изпращат информация и молби за помощ.
Обществото на Запад започва да се раздвижва благодарение на нарастващия брой военни кореспонденти и телеграфни съобщения.

V. Джанюариъс Макгахан – появата на свидетел с морал

В зората на ерата на комуникациите, когато за пръв път широко започва да се използва телеграфът, а презокеанският кабел се превръща в реалност, хората все повече започват да се интересуват от случващото се по света. Така се появяват и военните кореспонденти, които винаги са в центъра на събитията и предават дословно „тътена на оръдията“ в своите вестници. Въпреки това обществеността не проявява особена заинтересованост към случващото се на Балканите, за разлика от един американски журналист на вестник „Дейли Нюз“ –  Джанюариъс Алойшиъс Макгахан.

Джанюариъс Алойшиъс Макгахан (1844–1878) е американец от щата Охайо, утвърдил се като смел военен журналист. През 1876 г. той вече е известен с репортажите си от Франко-пруската война и похода на руската армия в Средна Азия.

След като чува за зверствата в България, Макгахан убеждава собствениците на The Daily News да го изпратят на Балканите. През лятото на 1876 г. пристига в Константинопол, започва да събира сведения и скоро отпътува за Филипополис (Пловдив) – център на турската администрация в Тракия.

Новините за ужасяващите зверства, които се извършват в турските провинции на Балканите, достигат до Европа. В защита на българите започват да се организират шествия. Всички тези вълнения са забелязани от Макгахан, който през пролетта на 1876 година наблюдава с голям интерес все по-смрачаващия се хоризонт на изток. Постоянните съобщения за избухване на въстания в земите на юг от Дунав привличат вниманието на военния кореспондент. Малкото информация в британските медии за случващото се в някои селища на Балканите все повече предизвиква Макгахан да предприеме пътуване към югоизточната част на Европа, за да проследи отблизо ставащото. Тогава той убеждава собствениците на вестник „Дейли Нюз“, че трябва да замине за България като кореспондент на изданието.

Междувременно обстановката на Балканите става изключително враждебна. В цяла България селяните са докарани до такова положение, че трудно могат да се прехранват, като обработват малкото земя, дадена им от империята, а данъците и такси се оказват непосилни. В планинските селища почвата пък е бедна и камениста и най-често селяните се изхранват с изработка на аба, декоративни ширити гайтани и други занаяти. Всички това, заедно с корумпираното турско управление и неговата феодална система, крепяща се на десятъци и лихварство, принуждава българския народ да грабне оръжието и да започне борба за свобода.

Така се дава началото на организацията на въстание, което е обречено още от самото начало. Липсва координация между отделните селища, не всички села и обществени слоеве подкрепят или са готови за въоръжена борба, няма достатъчно средства и оръжия. Подготовката е доста слаба и непрофесионална – оръдията са изработени от черешови стволове и са доста елементарни, пушките са изключително стари, барутът е в малки количества.

На всичкото отгоре османците разбират за готвеното въстание от заможен чорбаджия от Татар Пазарджик и управлението предприема действия за смазване на бунтовниците с пълна сила. Така на 26 април 1876 година банда разбойници, наети от турците, нахлуват в град Клисура и съсичат стотици мъже, жени и деца. Същият ден нахлуват и в Перущица. На 30 април башибозуци и други части нередовна турска армия, под командването на Ахмед ага, нападат планинското селище Батак. На жителите е обещано, че ако се предадат ще бъдат пощадени, но след като предават оръжията си, турците влизат в планинското селище и  започват безразборно да убиват жителите му.

След тези зверства новините от балканската държава започват една по една да излизат към Западна Европа. Коментарите първоначално са най-различни. Английската позиция следва политиката за силна Османска империя, която да спира руските и френските амбиции за Близкия изток. Според британците Турция трябва да бъде подкрепяна, защото така ще се запази свободата на Европа и ще се осигури британската позиция в Индия. Българските интелектуалци обаче не спират да подават постоянна информация за жертвите и зверствата при потушаването на въстанието. В пресата за пръв път се появяват данни, според които между 18 000 и 30 000 души намират смъртта си под ятагана на башибозуците и десетки селища са сринати до основи, а зверствата не спират.

Всички тези вести карат Макгахан в края на 1876 година да замине като военен кореспондент за Константинопол, за да разследва и опише случващото се. Той се надява да даде яснота на останалия свят дали на Балканите наистина се извършват зверства или информацията е преувеличена.

След пристигането си журналистът започва да се рови из документи и дописки, за да разбере точно какво се е случило и да предаде цялата информация на вестник „Дейли Нюз“. Макгахан предприема пътуване до Филипополис (днешен Пловдив), откъдето пуска първата си телеграма, чрез която изразява своите гневни чувства и впечатления:

„Боя се, че не съм вече безпристрастен, и с положителност не мога да остана безучастен. Съществуват неща, които не могат да бъдат разследвани с хладен ум. … Зверствата, признавани повсеместно от хора, приближени на турците, както и от самите турци, са достатъчни и повече от достатъчни. Не желая да добавям все повече и повече цифри към тази скръбна статистика. Когато в самото начало на разследването се сблъскаш с признанието, че 60-70 села са били опожарени и че към 15 000 души, голяма част от които жени и деца, са били посечени, започваш да чувстваш, че е безсмислено да продължаваш. Когато, в допълнение, научиш ужасяващите подробности за най-безпомощните дечица, разсичани на парчета и набучвани на щиковете; и когато всичките тези подробности ти се повтарят от стотици – не българи, а и от различните консули във Филипополис, от германските служители по железницата, както и от гърци, арменци, свещеници, мисионери и дори от самите турци, започваш да чувстваш, че по-нататъшните разследвания са абсолютно излишни.“

Следващите репортажи на кореспондента преминават през емоциите, мрачното прогнозиране, русофилските настроения, открито подстрекаване към война и публична разправа с виновните. Всички тези писания се оказват опияняващи за читателите на вестник „Дейли нюз“, ако може да се съди по зашеметяващите тиражи на вестника от Обединеното кралство от края на 1876 година. От село на село журналистът събира и разследва турските зверства. Точно когато Макгахан смята, че видените неща няма как да бъдат по-жестоки, стига Пазарджишката област с идеята да посети град Батак, за който чува доста истории. Там установява, че дори най-големите му представи за варварски постъпки могат да бъдат надминати.

VI. Пътуването към Батак – среща с трагедията

Чужденецът отсяда в Пещера, където турската управа му предлага да бъде придружаван от официален турски представител, но поканата е отхвърлена. Властите, гневни от този факт, забраняват на българите да предоставят коне на кореспондента за прехода към  Батак. Местните обаче се противопоставят на това и на следващия ден на американеца е осигурен кон и така Макгахан потегля. За пристигането на чужденеца се разчува в цялата околия. Десетки батакчани успяват да го намерят и да му разкажат какво са преживели и какво точно се е случило. Макгахан записва абсолютно всичко.

Тогава журналистът научава и за близостта на българския език с руския, който знае, и лесно разбира разказите. Скоро след дългия преход през планината, пред чужденеца се разкрива ужасяваща гледка – окървавеният Батак. Стотици трупове и кости, разхвърляни из целия район. Той намира град, представляващ купчина развалини и отломки, съборени довари, разрушени стени, срутени покриви, изтърбушени къщи и тук-там някой човек, спасил се някак от зверствата на турците.

Много от оцелелите започват да се присъединяват към групата от Пещера, оформяйки процесия от няколкостотин души. Макгахан пише, че навсякъде, където погледне, земята била покрита с кости, черепи и части от тела. Чужденецът отива и до баташката църква, пълна с трупове – както в двора, така и в църковното помещение.

Журналистът записва всичко онова, което му е разказано. Веднага, след като се прибира в Татар Пазарджик, пише дълга и изключително емоционална дописка до „Дейли нюз“. Телеграма, писана с много гняв, силна болка и страдание, думи, написани с насъбран ужас и дори жажда за отплата. Всичко това е публикувано в страниците на един от най-тиражираните вестници във Великобритания. Дописката съдържала описание на картината, на която се натъква Макгахан, и част от разказите на местните хора. Не липсва и критиката срещу правителствената политика на Англия и срещу премиера Дизраели, според когото всичко е преувеличено.

В следващите редове ще може да прочетете ужасяващият разказ, който обрисува отлично случилото се в Батак преди малко над 130 години.

Татар Пазарджик

„Батак е разположен на около тридесет мили от Пазарджик по права линия, високо в разклоненията на Родопите, които се простират южно от главната верига на Балкана. Пътят представляваше стръмна планинска пътека, проходима на места само с ловкостта на дива коза. На връщането си научихме, че има по-хубав път, но нашият водач, със своето ориенталско своенравие, беше избрал лошият…

Най-после се измъкнахме от гъстата гора и попаднахме в прекрасна долина, която простря богат килим то зеленина пред очите ни. Малка рекичка шумолеше и се провираше през нея, а над водата се очертаваше миниатюрна дъскорезница. Изглежда, че жителите на Батак са водели значителна търговия с дървен материал, който те са обработвали от горите на околните планини…

Дъскорезниците са мълчаливи сега. Малката долина и нейните богати, сочни склонове са били сигурно покрити с многобройни стада от овце и добитък. Нищо живо не се виждаше сега. Това малко, красиво място беше самотно като гробище, сякаш с години живo същество не е стъпвало на неговия богат чим…

Щом приближихме, нашето внимание беше привлечено от глутница кучета по наклона към градчето…Те залаяха разярено по нас и избягаха в съседните ниви…Най-после пристигнахме на малко плато, където се показваше началото на падина. Насочихме се натам с намерение да пресечем, но изведнъж дръпнахме юздите с възклицание на ужас; точно под нас, почти под краката на конете ни, се показваше картина, от която изтръпнахме. Грамада от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети почти цели, скапани дрехи, човешка коса и изгнило месо, събрано на мръсна купчина, около която тревата растеше обилно. Замразяваща миризма, подобна на тази на умрял кон, се разнасяше наоколо. Тук кучетата намираха бързо храна и нашето неочаквано приближаване ги прекъсна…

Градчето лежеше на разстояние от стотина ярда по-долу…

Не беше оцелял нито един покрив, нито една стена. Всичко бе маса от развалини…Отново видяхме грамада от скелети и черепи пред нас. Забелязахме, че всички те са малки и че парчетата облекло, смесени между тях и пръснати наоколо, бяха части от женски принадлежности. Тогава всички черепи бяха отделени от останалата част на костите, почти всички скелети бяха без глава. Тези жени до една са били обезглавени. Ние се спуснахме към града…

Батак е бил селище от 900 къщи и с около 8000 или 9000 жители…При определяне броя на населението по броя на къщите редно е да се смятат средно осем и или девет души на къща…

От другата страна на пътя имаше два скелета на деца…Броят на децата, убити при тези кланета, е  повече от огромен…Причината е проста. Когато мохамеданин убие известен брой неверници, той е сигурен, че ще отиде в рая, независимо какви са неговите грехове. Мохамед е възнамерявал вероятно, че само въоръжени хора би трябвало да се броят, но обикновеният мюсюлманин взема това предписание в много по-широк смисъл и брои също така жените и децата. С цел да надуят бройката, тук, в Батак, башибозуците са удряли открито бременни жени и убивали неродени деца. С приближаване към центъра на града костите, скелетите и черепите ставаха все по-многобройни…

Сега вече се приближихме към черквата и училището. Земята тук е покрита със скелети, по които висят парцали от дрехи и парчета изгнило месо. Въздухът е тежък, с воняща до припадък миризма…Училището е от едната страна на пътя , черквата – от другата. Ако се съди по останалите стърчащи стени, училището е било обширна, хубава сграда, годна да приеме двеста или триста деца. Под камъните и боклука, които покриват пода на височина от няколко фута, лежат костите и пепелта на 200 жени и деца, живи изгорели между тези четири стени…Бреговете на рекичката са били по едно време буквално покрити с трупове на мъже и жени, млади момичета и деца, които са лежали там, разкапващи се на слънцето, изяждани от кучета. Но милостивото небе изляло пороен дъжд над тях, малката рекичка придошла, отвлякла телата и ги разпиляла надолу по своите брегове, през тесните канари и стръмните дефилета, под дебелите клони и сенчестите гори, на четиридесет мили разстояние, чак до Пещера и дори до Пазарджик.

Влязохме в черковния двор. Миризмата тук беше толкова лоша, че беше почти невъзможно да се пристъпи. Взехме тютюн в шепите си и, като го държахме до носовете си, продължихме нашето разследване.

Черквата не беше много широка, заобиколена от ниска каменна стена, затваряща малък черковен двор, около петдесет ярда широк и седемдесет и пет ярда дълъг. Отначало ние не забелязахме нищо особено. Зловонието беше толкова голямо, че едва можехме да погледнем около нас. Видяхме, че мястото е затрупано от камъни и боклук на височина от пет до шест фута по високо от нивото на улицата и едва след търсене открихме, че това, което ни се стори маса от камъни и боклук под нас в действителност е огромна грамада от човешки трупове, покрити отгоре с тънка наслойка от камъни…Няколко седмици след клането била получена заповед да бъдат погребани мъртвите…Хората, изпратени да свършат тази работа, се задоволили с погребването на няколко тела, хвърлили малко пръст върху други, така, както са ги намерили, а тук, в черковния двор, те са направили опит да покрият безкрайната грамада от разкапани човешки тела с хвърляне на камъни и боклук през оградната стена, без да посмеят да влязат вътре. Те са постигнали това само частично…Казаха ни, че тук, само в този малък черковен двор, лежат три хиляди души и ние можем добре да го повярваме. Това беше ужасяващо зрелище – картина, която ще ме преследва цял живот…

Погледнахме вътре в черквата, почерняла от изгарянето на дървените резби, но все още запазена, без особени повреди…Това, което видяхме вътре, е ужасяващо до безумие дори за мигновения поглед. Безброй тела, изгорени и овъглени, почернели тленни останки гниеха и изпълваха до половина самата черква…Върнахме се обратно, отровени и убити, с виене на свят, доволни да излезем отново на улицата и да напуснем страшния дом на чумата. Обходихме селището и видяхме същите зверства стотици и стотици пъти…Навсякъде ужасни след ужаси…

От всички жестокости, ужаси и престъпления, извършени някога от турците, клането в Батак е между най-страшните. От всички турски безумия и глупости оставянето на тези тела да лежат тук и да гният  в продължение на три месеца непогребани е вероятно най-безумното и най-глупавото. Но това градче е разположени на трудно достъпно и отдалечено от главните пътища място. Турците никога не са си помислили, че европейци могат да дойдат и заврат носа си тук…

Ние говорихме с много хора, но нямахме сърце да изслушаме в подробности историите на много от тях. Ограничихме се просто да ги питаме за броя на загиналите от всяко семейство. Никой друг метод вероятно не би могъл да даде по-добра представа за ужасния характер на клането и начина, по който цели семейства са били унищожени. „Колко души имаше вашето семейство?“ – попитахме ние. „Десет“ – беше може би отговорът. „Колко са останали живи?“ – „Двама.“ – „Колко бяхте вие?“ – „Осем.“ – „Колко са останали живи?“ – „Трима.“ – „Колко души бяхте вие?“ – „Петнайсет“ – „Колко са останали живи?“ – „Пет.“ – И така нататък, за семейства, които са наброявали от пет до двадесет души и от които са останали по един до пет души. Стара жена дойде при нас, кършеше ръце и плачеше по същия безумен начин, без сълзи, за който вече говорих. Когато успяхме да я успокоим, за да чуем нейната история, тя ни разказа, че имала трима стройни и хубави синове: Георги, Иванчо и Стоян. Те били женени за добри и работили невести: Райка, Стоянка и Анка – и имали дванайсет хубави дечица: Ангел, Драган, Георги, Иванчо, Летко, Асен, Богдан, Стоян, Тонка, Ганка, Марийка и Райка. Така че семейството е наброявало всички деветнайсет души, живеещи под един покрив. От цялото това цъфтящо семейство, от стройните и хубави синове, от работните невести и от дванайсетте хубави дечица останала само тази стара нещастна баба. Всички до един били жестоко изклани. От цъфтящото семейно дърво е останало само това безжизнено и изсъхнало стъбло, и горката жена падаше на земята, биеше се по главата и пищеше от отчаяние…

Ако имаше време, можеше с часове да слушаме такива истории…

Казаха ни, че голям брой деца и млади момичета били отвлечени. Знаеше се, в кои турски села те са задържани, но турците отказваха да ги върнат на родителите…

Ние попитахме за историята на черепите и костите, които видяхме горе на хълма при нашето пристигане в градчето, там, където кучетата лаеха по нас. Казаха ни, че това са костите на около 200 млади момичета, отначало пленени и специално запазени за съдба по-лоша от смъртта. Те били на разположение на своите поробители в продължение на няколко дена – изгарянето и разграбването на града на можело да стане за един ден – и през цялото това време, до последния ден, те са били подлагани на всичко възможно, което горките безпомощни и треперещи момичета са могли да изживеят в ръцете на брутални диваци…Когато градът бил ограбен и опожарен и всички техни близки изклани, тези нещастни млади създания, чиито най-големи грехове би трябвало да им осигурят спасение, чиито най-долни унижения би трябвало да им осигурят покровителство, са били откарани посред бял ден на хълма, под усмихващия се небесен свод, и там безмилостно обезглавени и захвърлени да гният на грамада.

Мистър Дизраели беше прав, когато си изпробва остроумието с твърдение, че турците обикновено приключвали връзката си с хората, попаднали в ръцете им, по много експедитивен начин. По-експедитивен от затвора. Наистина, турците са експедитивни. Мистър Дизраели, вие сте прав. Откакто направихме вашата остроумна забележка, тези млади момичета лежат вече много дни тук, на грамадата.“

След всички репортажи на Макгахан и изразеното недоволство към Дизраели, обществеността е покрусена от зверствата, а противниците на правителството в Обединеното кралство стават все повече. Журналистът обаче разбира, че ако в Западна Европа дописките ще бъдат изразени в „християнски гняв и хуманен инстинкт да се осигури помощ за българския селянин“, то Русия ще вземе нещата в свои ръце и ще накаже справедливо турците.

Последната кореспонденция за вестник „Дейли нюз“ Макгахан пише в хотел „Брофорт“ – Букурещ. В нея кореспондентът директно обвинява Дизраели и английския посланик в Константинопол сър Хенри Елиът, че съзнателно заблуждават общественото мнение относно сериозността на положението в България. Заради всички репортажи цяла Западна Европа застава твърдо зад българите, а към правителствената политика на Великобритания за подкрепа на Османската империя са отправени остри критики.

Юджийн Скайлер, който е американски дипломат, се заема да направи комисия, която да следи за евентуални нови престъпления от страна на османците и да защитава българското население, да построи наново опустошените селища, да възмезди оцелелите за техните загуби за сметка на Високата порта и да екзекутира виновниците за всички престъпни деяния. В края на своята последна дописка Макгахан изразява своето мнение, че доста от нещата няма да бъдат реално направени, защото старите оядени господа, които държат Европа в ръцете си, не се интересуват от закланите мъже, жени и деца и тяхната съдба.

Въпреки това според кореспондента отплатата ще дойде с идването на руските войски. Точно това многократно казва и при напускането на родопските селища на местни жители: „След по-малко от година войските на царя ще бъдат тук“. Точно това се случва и година по-късно с обявяването на Руско-турската война, която военният кореспондент също следи на място, движейки се с руската армия.

Репортажите, които разтърсват Обединеното кралство и Европа

Още от Пловдив Макгахан изпраща първата си телеграма, изпълнена с гняв и потрес:

Боя се, че не съм вече безпристрастен… Когато в самото начало на разследването се сблъскаш с признанието, че 60–70 села са били опожарени и че към 15 000 души, голяма част от които жени и деца, са били посечени… започваш да чувстваш, че е безсмислено да продължаваш…

В следващите си репортажи журналистът описва зверствата без цензура и дипломатичност. Неговите дописки са:

• Емоционални – изпълнени с гняв, болка и призив за справедливост.
• Подробни – с точни свидетелства, описания и цитати.
• Политически остри – критикуват директно Дизраели и британската подкрепа за Османската империя.

Публикациите в The Daily News предизвикват огромен обществен отзвук в Обединеното кралство и Западна Европа. Тиражите на вестника скачат, а либералната опозиция в Лондон използва разкритията срещу правителството.

Международният ефект – България влиза в дневния ред на Европа

• В цяла Западна Европа се организират протести и шествия в защита на българите.
• Американският дипломат Юджийн Скайлер сформира комисия за разследване на престъпленията и защита на оцелелите.
• Западната преса вече открито говори за „българските ужаси“ (Bulgarian Horrors).

Обединеното кралство е разтърсено от морален дебат – дали политическите интереси оправдават подкрепата за държава, извършваща масови кланета.

Русия пък използва ситуацията, за да легитимира бъдещата си намеса.
Както Макгахан предсказва на местните жители, по-малко от година по-късно започва Руско-турската война (1877–1878), довела до освобождението на България.

Личната роля на Джанюариъс Макгахан

Макгахан не остава хладнокръвен наблюдател. Той:

• Застава на страната на жертвите.
• Изобличава лицемерието на европейската дипломация.
• Използва журналистическата си трибуна, за да даде глас на един малък и забравен народ.

Неговите репортажи правят България морална кауза за хуманистите в Европа.

След разследването на Баташкото клане Макгахан продължава да работи като военен кореспондент и следва руската армия в Руско-турската война. Умира млад – през 1878 г., едва на 34 години, от тиф в Цариград.

Днес името му е малко познато в света, но в България се помни като на освободител. В родния му щат Охайо на надгробния му камък стои надписът:

МАКГАХАН – ОСВОБОДИТЕЛ НА БЪЛГАРИЯ

Историята на Джанюариъс Макгахан показва колко силно може да бъде перото на един журналист, когато е водено от морал, истина и смелост. Без неговите репортажи Априлското въстание можеше да остане поредната незабелязана трагедия в периферията на Европа.

Макгахан променя европейското мнение, пробужда съвестта на обществото и дава надежда на един поробен народ. Той е пример за силата на свободната преса и за това как личната доблест може да се превърне в исторически фактор.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК