ГЕНЕРАЛ ДАНАИЛ НИКОЛАЕВ

Данаил Николаев е роден на 30 декември в град Болград, Бесарабия (днес в пределите на Украйна), в семейство с корени от стар великотърновски род. Болград по това време е важен културен център за бесарабските българи и седалище на прочутата Болградска гимназия – първата българска класическа гимназия извън пределите на България. Николаев получава основното си образование в българското училище в родния си град, а след това завършва Българската гимназия в Болград. Още в тези години в него се формира силно чувство на българска национална принадлежност, което ще бъде движеща сила в целия му живот.

I. Военно образование в Русия

През 1871 г. Данаил заминава за Одеса с намерение да постъпи в редовете на руската армия и да стане офицер.

• На 27 септември 1871 г. е зачислен в рота на 54-и Мински пехотен полк.
• На 19 септември 1873 г. вече е юнкер в Одеското военно училище, където получава основните си офицерски знания.
• На 20 юли 1875 г. е назначен в Кишиневския гарнизон с чин портупей-юнкер (млад офицерски кандидат).

Въпреки че служи на руския император, Николаев не забравя за поробената си родина. Следи внимателно дейността на българските революционни комитети в емиграция и новините за апостолите, подготвящи бунтове в България.

През април 1876 г., в хотел „Виктория“ в Кишинев, Николаев се среща с Христо Ботев – поетът и революционерът, който оставя дълбока следа в съзнанието му. На тази среща присъстват още българските офицери Филов, Шиваров, Муткуров, Стоянов и Гуджев – всички решени да се борят за освобождението на България.

II. Доброволец в Сръбско-турската война (1876 г.)

След избухването на Сръбско-турската война на 14 юли 1876 г., Николаев подава молба за уволнение, за да се включи като доброволец. Молбата му е отхвърлена, но му е даден отпуск.

В Сърбия се стичат около 5000 български доброволци, предвождани от войводи като Панайот Хитов, Филип Тотю, Ильо войвода, Иван Кулин и Симо Соколов – повече, отколкото броят на някои сръбски части.

След месец път Николаев достига село Митовница и на 1 август води 500 българи срещу турска колона, която разгромява. За храброст е награден със сребърен медал от сръбския княз.

По-късно участва в битката при Гамзиград (6 октомври). Войната завършва без резултат за българската кауза, но опитът на Николаев ще бъде безценен за бъдещата му роля.

III. Българското опълчение и Руско-турската освободителна война (1877–1878)

След войната генерал Фадяев предлага създаването на българско опълчение в състава на руската армия. На 31 март 1877 г. в Кишинев се събират около 700 българи, начело с генерал Столетов. Николаев е един от първите записани.

На 12 април 1877 г. руският император Александър II обявява война на Османската империя. Николаев командва 4-а рота от V-та опълченска дружина, с която се сражава героично при Шипка и Шейново. Повишен е в чин поручик и награден с Георгиевски кръст. Получава рана при атака на турски лагер, а мястото е наречено от бойните му другари „Дончова могила“.

IV. Служба в Източна Румелия и подготовка за Съединението

След Освобождението, според Берлинския договор, Николаев остава в Пловдив, столицата на Източна Румелия. Организира гимнастически дружества – въоръжени доброволчески формирования, чиято цел е да не допуснат турски гарнизони в областта. Това подготвя почвата за Съединението.

През 1880 г. е назначен за командир на Втора Пловдивска дружина. В същата година се жени за своята избраница, сестра на съпругата на Константин Паница, и получава орден „За храброст“ III степен.

V. Съединението и Сръбско-българската война (1885 г.)

През 1885 г. Захари Стоянов и Георги Странски търсят подкрепата му за Съединението. Първоначално колеблив, Николаев се съгласява. На 6 септември 1885 г. ръководи превземането на Пловдив и свалянето на генерал-губернатора Кръстевич. Назначен е за главнокомандващ войските в Южна България.

Речта, която ще прочетете в следващите редове е от небезизвестната книга „Строителите на съвременна България“, дело на Симеон Радев.  Думите на офицера са изречени по времето на обявяването на Съединението и са допълнени от описание на автора.

„Майор Данаил Николаев, командир на втората пловдивска дружина, бе между българските офицери в Румелия и безспорно най-ярката личност. Родом бесарабец, той свърши военното училище в Русия и участва в Освободителната война като руски офицер. Неговата храброст в боевете на Българското опълчение е легендарна.

Данаил Николаев не искаше да чака повече. Той даде заповед да се бие тревога, дружините се построиха, въоръжени за поход. Николаев заповяда да се изкара опълченското знаме, което се бе развяло на Шипка. Понеже милицията нямаше свое знаме, войниците го виждаха за пръв път.

Войници! Ето вече 5-6 години как сме на служба в изкуствено създадената Източна Румелия, която е пряко подвластна на 500-годишния ни тиранин – султана, 5-6 години, казвам, сме на служба, но никой от вас не е заклеван в защита на отечеството ни. Тази нощ на мен се падна честта да ви поведа против турското правителство. Аз ви се заклевам в името на българския княз Александър I, в името на вашето знаме, че вие ще изпълните дълга си към отечеството и за потъпкването на турския полумесец. Да живее нашият вожд Александър I, да живее Съединена България!

„Заклеваме се“ – викаха войниците. Те плачеха и целуваха знамето…“

При избухването на Сръбско-българската война (2 ноември 1885 г.) прехвърля войските си на западния фронт. Княз Александър Батенберг го назначава за командир на Западния корпус. След победата при Сливница и настъплението към Пирот, Николаев става първият български полковник и получава орден „За храброст“ II степен.

VI. Военен министър и късна кариера

През 1887 г. е назначен за военен министър и потушава офицерски бунтове. Остава близък съветник на княз Фердинанд, но през 1893 г., след нарушение на офицерската йерархия на прием, подава оставка. Връща се през 1897 г. като инспектор на пехотата.

На 15 ноември 1900 г. е произведен в генерал-лейтенант. През 1907 г. отново става военен министър, а на 22 септември 1908 г. подписва манифеста за Независимостта на България. През 1909 г. получава най-високия чин – генерал от пехотата, а през 1911 година, когато отново минава в запас, цар Фердинанд му отправя следния рескрипт:

Драги ми генерал Данаил Николаев, Бидейки убеден във Вашата любов към военното дело, във вашия патриотизъм и във вашето стремление за услужване на истинските интереси на Отечеството и на Армията, аз ви поверих преди четири години без никакво колебание важният пост министър на войната.
Показаната от вас през този четири годишен период неуморна дейност не малко допринесе за развитието на нашите въоръжени сили и за благоустройството на моята преданна армия.
Сега като се разделяме с вас, считам за приятен дълг да ви изкажа моята сърдечна благодарност за вашето черезвичайно трудолюбие при изпълнение на поверената ви задача.
Като запазвам бележит спомен от вашето сътрудничество, Оставам вам винаги благосколонен, Фердинанд.

VII. Лични трагедии и последни години

При атентата в църквата „Св. Неделя“ (1925 г.) загива единственият му син – подполковник Никола Николаев.

На 6 май 1936 г. цар Борис III му връчва орден „Св. св. Кирил и Методий“. На 12 юли 1937 г. става кръстник на престолонаследника княз Симеон Търновски.

Умира на 29 август 1942 г. в Банкя на преклонна възраст.

С над шест десетилетия служба и решаваща роля в ключови моменти – Съединението, Сръбско-българската война, изграждането на българската армия – генерал Данаил Николаев остава в историята като „Патриарх на българската армия“. Неговата биография олицетворява целия път на България от поробена провинция до независима държава с модерна армия.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК