ЛЮБОВНАТА ИСТОРИЯ НА ПЕЙО ЯВОРОВ И ЛОРА КАРАВЕЛОВА

В нощта на 29 срещу 30 ноември 1913 г. в наетия апартамент на семейство Яворови на ул. „Раковски” №136 в София се разиграва трагедия, която разтърсва цяла България. На пода лежат двама души – жената, Лора Каравелова, вече мъртва, и нейният съпруг, поетът Пейо Яворов, тежко ранен в главата. Прострелян в слепоочието, той оцелява, но с последици – прогресивно ослепяване и непоносимо страдание.

Случилото се, по думите на свидетели и следствието, изглежда така: вечерта двамата се връщат от гости при приятели, където обсъждат и напредналата работа по проекта на Яворов – литературното издание „Дума“. Сред присъстващите са Михаил Грозев-Кремен и Дора Конова. Лора, обзета от ревност, тълкува всеки разговор между съпруга си и Дора Конова като признак на взаимност. Това напрежение се пренася у дома и ескалира в тежък скандал. Лора заплашва, че ще се самоубие. Яворов не взема заканата насериозно, докато не е твърде късно – Лора насочва неговия пистолет към гърдите си и натиска спусъка.

Ужасен, поетът вика хазяйката от долния етаж. Докато в къщата настава суматоха, Яворов написва бележка: „Моята Лора се застреля сама“ и се прострелва в слепоочието. Той оживява, за да страда.

I. Обществен шок и преследване

Българското общество е потресено. Вестниците заливат читателите с противоречиви версии – едни обвиняват Яворов в убийство, други предполагат самоубийство на Лора. Жълтата преса разгаря скандала.

Висшето общество, по начало скептично към Яворов, не приема неговата личност, въпреки таланта му. Миналото му като революционер и четник в македонските борби се използва като аргумент: щом е бил хайдутин, значи е способен на всичко.

Приятели и познати описват поета като затворен, нервен, болезнено чувствителен човек. Още от детските си години той предпочитал компанията на животни пред тази на хората – първият му портрет е именно с любимото му бащино магаренце.

II. Литературният възход

През 1901 г. излиза първата му стихосбирка „Стихотворения“. Приета е с възторг, но тиражът е едва 1000 екземпляра.

Неговата поезия бързо намира признание в кръга на списание „Мисъл“, където публикуват Пенчо Славейков и д-р Кръстьо Кръстев. Те се чудят как „тъмно чедо на провинцията“ е достигнало до такива художествени висоти. Едва 22-годишен, Яворов вече е част от елитарното списание. Пенчо Славейков казва за него: „Дай му само с харамии да дружи. Там си е той свободен.“

III. Любовта с Лора Каравелова

Първата среща и майчината съпротива

Връщайки няколко години лентата назад се вижда ясно как Яворов е силно запленен от пламенната натура на Лора, от нейната открита индивидуалност и от красотата й. За привличането, което поетът изпитва към Лора още от пръв поглед, свидетелства и едно от най-големите му лирически постижения – стихотворението „На Лора”: „Душата ми е стон. Душата ми е зов. Защото аз съм птица устрелена; на смърт е моята душа ранена, на смърт ранена от любов.” Според изследователи Лора също е заинтригувана от великия поет, но между взаимния им интерес застава първо майката на Лора – Екатерина Каравелова. Тя открито не харесва Яворов и години по-късно ще сподели: „Когато седнахме на трапезата, за пръв път го видях в анфас. Той бе грозен: дебели синкави устни, жълто-зелено лице. „Бялото” в очите му беше жълто. До него бе седнала Лора – тогава 18-19-годишно момиче. Тя току-що разцъфваше и беше много хубава. Когато гледах тия две лица едно до друго, контрастът бе особено голям, във вреда на Яворов.”

Екатерина Каравелова е убедена, че дъщеря й заслужава някой по-добър кандидат. Майката на Лора успява да намери такъв в лицето на д-р Иван Дрянков – млад деец на Демократическата партия и секретар на Търговската камара в Русе, за когото принуждава дъщеря си да се омъжи. Въпреки че Лора силно се противопоставя на идеята за брак, все още силно привлечена от Яворов, майка й надделява. Така Лора и Иван Дрянков си казват заветното „да” през 1907 година. Женитбата не спира Лора и Яворов усилено да си кореспондират. Лора дори отива в Париж да подкрепи Яворов, когато Мина умира. Лора и Дянков се развеждат през юни 1912 година.

През 1907 г. Лора е принудена да се омъжи за д-р Иван Дрянков. Бракът е нещастен, а кореспонденцията ѝ с Яворов не спира. Лора дори го посещава в Париж след смъртта на Мина Тодорова, първата голяма любов на поета.

Любовно признание и брак

Предполага се, че двамата се обясняват в любов един на друг чак на 1 септември 1911 година, когато Яворов посещава Лора в дома й.

Няколко месеца преди да се венчаят, Лора му изпраща от Париж два миниатюрни портрета, на които е написала:„ Чакам да ме целунеш.” Пише му също: „… ти си пред мене – с твоите тъжни, мечтателни и чисти очи, с твоите нервни и чувствителни ноздри, с твоите разочаровани и многознающи гънки около устата, с рядко запазена детска линия в долната част на овала на лицето, в която, въпреки желанието ти да умреш млад, има още толкова желание да видиш – ти – всичко виделия – и да узнаеш – ти – всичко узналия.”

На 19 септември 1912 година, Яворов и Каравелова се венчават, а само дни след сватбената церемония поетът тръгва да се бие за освобождението на Македония. Именно тези дни, в които са разделени, са най-щастливите от краткия им брак, продължил малко повече от година. Писмата, които си пращат докато са разделени са доказателство за това. Той я нарича „Лоричка”, „мила женице”, пише й, че я „целува хиляда пъти”… Тя му отвръща с „мой Яво”, „мой мили, скъпий, единствений!”, моли за прошка, „задето не умея да те обичам по-хубаво“. Лора с нетърпение чака завръщането на Яворов, обзавела е апартамента им на ул. „Раковски“ 136, а големият й копнеж е да се грижи за него и да му угажда, докато той пише творбите си. Малко след пристигането на поета в София скандалите между него и съпругата му започват.

IV. Следствието и обществените обвинения

Следствието се води от Иван Божилов, известен с почтеността си. Първоначално лекари погрешно заключават, че Лора е простреляна в гърба – не знаят, че при стрелба от упор входната рана е по-голяма. Вестник „Утро“ веднага публикува сензационно заглавие: „Убийството на Лора от Яворов“.

Аутопсията доказва обратното – Лора се е простреляла отпред. Това е първото категорично доказателство за невинността на поета. Но обществената клевета вече е набрала сила.

Въпреки страданията си, почти сляп и уволнен от Народния театър, Яворов се бори за истината. Тодор Александров, Владимир Василев, проф. Кръстьо Кръстев, проф. Александър Балабанов и проф. Боян Пенев публикуват статия в негова защита. Но други писатели – Стилиян Чилингиров, Ст. Л. Костов, Константин Константинов и Рачо Славейков – го обвиняват.

Из спомените на Владимир Василев за самоубийството на Яворов, вестник Литературен глас, октомври 1929 година.

Десет – петнайсет дена преди страшната случка, Яворов бе у дома. Приказвахме си добре, и излязохме. На ъгъла на ул. „Витоша“ и „Солунска“ трябваше да се отделим. Вместо „Довиждане“ каза ми с някакъв особен тон „Сбогом“ и ми стисна ръката не като друг път. Веднага ми мина през главата… Качих се на трамвая, обърнах се – видях го гърбом, върви опипвайки с бастона си към квартирата си на ъгъла. Прецених – силите ми не стигат да го спра. Тутакси намерих Боян Пенев. Той отиде. Пред него Яворов признал, че наистина…

Всичките ми усилия след това не помогнаха…

На 16 октомври към 8 часа вечерта брат му Атанас дойде тревожен у дома – Пейо го нямало вкъщи. Съобразих – трябва да е бил у някой добър приятел, дето е закъснял. Но сам не вярвах на обясненията си. Стаята обаче била заключена, каза ми брат му, и ключът вътре. Ясно бе всичко. Нищо, може би е уморен и е задрямал, помъчих се да го успокоя.

Отидохме. Ударих няколко пъти силно на вратата и извиках. Никой не се обажда. Повече от това не мога… Повикахме Боян Пенев, влязохме през другата стая, отмахнахме гардероба, и Пенев отвори вратата. На кушетката Яворов наистина беше задрямал…

Веднага отидохме в дома на Тодор Александров и му съобщихме. Не издаде никакво вълнение. Дали това бе коравата душа на революционера, или може би, той знаеше…“

За да се изяснят причините за трагичния край на поета и за да отхвърлят обществените хули, веднага след смъртта му, приятелите на Яворов предоставят на пресата извадки от неговото завещание и от предсмъртните му писма.

Из завещанието: „Кълна се в гроба на майка си, че казах пред следователя пълната истина по смъртта на жена ми. Когато дойде щастливият ден да отида там, дето е тя, ден, който аз ще чакам с мъчително нетърпение, моля приятелите си да наредят да бъда погребан при нея. Над мен да се посади една дафина, а над нея един явор“.

Из писмата: „Най-после аз съм щастлив. Отивам при Лора… Недей намира, че много бързам. Лора все по-настоятелно ме зове, а липсата на средства и неправедния съд ме подтикват… И аз бързам!“

„Ужасно нещо е да изгубиш тоя, когото си обичал. По-добре ти сам да си загинал. И ако бих могъл да избирам между смъртта на Лора и моята, бих предпочел с мене да станеше това нещастие, но тя да остане“.

„Ще се погрижат за погребението ми, вярвам приятелите този и този (назовава имената). А ако и те не сторят това, общината ще прати една гальота. Нали хигиената на града го изисква?”

„… Излекуван, макар сляп, реших да поживея две години, за да напиша, като се съвзема, една книга – некролог за нея и за себе си. Но сега аз трябва да се откажа от това си намерение. Аз реших да умра вече. Вярвам тоя път смъртта да не ми измени… Аз се радвам на външните причини, които ме карат да побързам: липсата на средства за съществуване и пристрастния съд, който си позволява да отиде до фалшификация на данните.

Моят завет е: Ако има в тая страна пет души, за които знача нещо, да поискат напечатването на всички документи по делото. И нека те бъдат допълнени с показанията на всички, които биха могли да кажат нещо.

А вам, 3-4 приятели, които вярвате в моята невинност, аз казвам: Вие сте прави, кълна се! Инак, нека земята не даде покой на костите ми.“

V. Последните месеци на Яворов

Изоставен, оклеветен и болен, поетът пише писма, изпълнени с отчаяние. До Асен Златаров споделя: „Нищо не чакам… Дай ми от твоите най-сигурни средства – да свърша със себе си.“

Следствието започва веднага. Води се от следователя Иван Божилов, който и при Яворов и Лора, и в други следствени дела доказва професионалната си привързаност към търсене на истината. За съжаление лекарите, дали устно първото заключение за раната на Лора, са некомпетентни в съдебната медицина. Ръководейки се от правилото, че входната рана е по-малка от изходната, те заявяват, че е простреляна в гърба. Без да знаят, че при стрелба от упор входната рана е по-голяма. Както е при Лора – стреляйки в гърдите си, тя прави по-голямо отвърстие от раната при излизането на куршума от гърба. На този пръв оглед присъства журналистът Панайот Стойчев от вестник „Утро”. Следователят Божилов го моли да не пише нищо преди аутопсията. Но кой може да спре надушилия скандал журналист – и вестник „Утро” излиза с текст „Убийството на Лора от Яворов”.

При аутопсията истината е установена, явяват се неоспоримите свидетелства излезлият куршум е намерен в роклята на Лора, във входната рана на гърдите са намерени парченца плат. Затова и заключението е, че е стреляно отпред. И това е първото важно доказателство за невинността на поета. Вече набиращата сила обществена клевета опонира – тя обвинява, че заключението е подменено под натиска на Тодор Александров, който бил уж искал втора експертиза. А всъщност тя е първата и единствена, тъй като устното заключение след повърхностен оглед няма нито експертна, нито юридическа стойност.

Още Яворов е в болницата, където току що са го оперирали без упойка, още не знае ще живее ли или не, а вече мнозина негови събратя, приятели и познати са повярвали, че той е убиец. Той търпи лечението си със стоманена воля, понася невероятни болки, а ето че изведнъж рухва под тежестта на жълтата злоба – пресата. Благодарение на пресата повечето софиянци са убедени, че Лора не се е самоубила, а е убита от Яворов.

Макар и вече почти сляп той разчита на приятелите си не само за материална подкрепа (Яворов преживява последните си дни в почти пълна мизерия след като е уволнен от поста си в Народния театър), но и за морална, за да се разсеят обвиненията срещу него, че е убил съпругата си. Членът на ЦК на ВМОРО Тодор Александров е сред най-категоричните защитници на Яворов. Той пише до прокурора Александър Станишев, като го обвинява в мудност и преднамереност във воденото дело, което нито потвърждава, нито отхвърля ширещите се слухове и нанасящи нов удар върху поета. Тодор Александров, Владимир Василев, проф. д-р Кръстьо Кръстев, проф. Александър Балабанов и проф. Боян Пенев – петимата верни и всеотдайни приятели, с каквито малко тогавашни българи са можели да се похвалят, подписват публикуваната във вестник „Утро” статия в защита на невинно оклеветения поет и революционер.

Жестоката кампания, която го довежда до двойно самоубийство, е подклаждана също от литературните ни среди. Обвиненията към Яворов споделят писатели като Стилиян Чилингиров, Ст. Л. Костов, Константин Константинов, братът на Пенчо Славейков – Рачо, Петър Нейков и др.

Загубата на надежда и желание за живот у Яворов личат най-ясно в едно писмо, което поетът изпраща до Асен Златаров: „Ти знаеш ли, че днеска паднах и никой не ми подаде ръка. Да, да, паднах, заплетох си краката в едни камъни и се сгромолясах. И трябва да е било забавна картина за минувачите: виждам ги как се хилят… Нищо не чакам! Ти само кажи искаш ли да ми помогнеш да се спася от тези унижения? Или искаш да ме видиш един ден, застанал до стълбището на театъра, да протягам ръка за милостиня от публиката, която излиза от представление. Аз пак те моля: дай ми от твоите най-сигурни средства – да свърша със себе си… Не, не, ти не разбираш. Аз ти давам дума, че ще посегна на себе си само ако се убедя, че ме чака пълно ослепяване.“

Последното му желание е да бъде погребан в четническите си дрехи: „Ако не умрях в Македония, то поне да умра тъй, както бях приготвен за нея.“

VI. Завещание и последни думи

В завещанието си Яворов настоява да бъде погребан до Лора: „Когато дойде щастливият ден да отида там, дето е тя, моля приятелите си да наредят да бъда погребан при нея. Над мен да се посади една дафина, а над нея един явор.“

В писмата му личи пълното примирение:

• „Най-после аз съм щастлив. Отивам при Лора…“
• „По-добре ти сам да си загинал, отколкото да изгубиш онзи, когото обичаш.“
• „Ако има в тая страна пет души, за които знача нещо, нека напечатат всички документи по делото.“

Десетгодишнината от смъртта на Яворов се отбелязва с голямо раздвижване в литературните среди. Още са живи мнозина от косвените участници в драмата, живи са и почти всички приятели на поета. След един скромен сборник от спомени при 5-годишнината, съвпаднала с най-тежкия момент от националната катастрофа, сега се явява повод за шумна и убедителна манифестация на обич и преклонение пред паметта на големия поет, един вид обществено оправдание за него и пред него.

Хронология на живота и съдбата на Пейо Яворов

Година / Дата	Събитие
13 януари 1878 г.	Роден е в Чирпан, в семейството на търговеца Хаджи Крачолов. Кръщелното му име е Пейо Тотев Крачолов.
1880-те	Детство в Чирпан. Интересът му към животните е по-силен от този към хората. Първият му портрет е с любимото бащино магаренце.
1894 г.	Завършва основно образование. Работи като телеграфист в Сливен, след това в Стралджа, Чирпан и Анхиало.
1897 г.	Първи публикации във в. „Глас македонски“ и списание „Ден“. Започва да използва псевдонима Яворов.
1900 г.	Премества се в София. Запознава се с кръга на списание „Мисъл“ – Пенчо Славейков, д-р Кръстьо Кръстев, Петко Тодоров.
1901 г.	Излиза първата му стихосбирка „Стихотворения“, приета възторжено, но в тираж от само 1000 екземпляра.
1902–1904 г.	Участва активно във Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Секретар е на Гоце Делчев, участва в четнически акции.
1904–1906 г.	Преживява първите тежки душевни кризи. Започва работа като библиотекар в Народната библиотека.
1906–1907 г.	Запознава се с Лора Каравелова, но майка ѝ Екатерина Каравелова се противопоставя на връзката им. Лора е омъжена насилствено за д-р Иван Дрянков.
1907 г.	Излиза втората му стихосбирка „Безсъници“ – едно от върховите постижения на българския символизъм.
1909 г.	Назначен за драматург в Народния театър в София.
1910–1911 г.	Силна лична и творческа криза. Започва задълбочена връзка с Лора.
1 септември 1911 г.	Пейо Яворов и Лора Каравелова официално се обясняват в любов.
1912 г.	Балканска война – Яворов заминава като военен кореспондент и четник.
19 септември 1912 г.	Венчава се с Лора Каравелова. Дни след това заминава за фронта.
1912–1913 г.	Докато е на фронта, Яворов и Лора си пишат пълни с обич писма. След завръщането му започват скандали.
29–30 ноември 1913 г.	Трагедията: Лора се самоубива с пистолета на Яворов. Поетът се прострелва, но оцелява. Последицата е прогресивно ослепяване.
1913–1914 г.	Обществен скандал. Жълтата преса обвинява Яворов в убийство. Той е уволнен от Народния театър и изпада в мизерия.
16 октомври 1914 г.	В София Яворов слага край на живота си, изпивайки отрова и прострелвайки се.
След смъртта му	Публикувани са предсмъртните му писма и завещанието, в които той настоява за своята невинност и желае да бъде погребан до Лора.
1923 г.	При 10-годишнината от смъртта му литературните среди организират голямо честване – закъсняло признание и морално оправдание на поета.

Животът и смъртта на Пейо Яворов и Лора Каравелова остават сред най-драматичните истории в българската културна памет – история за любов, страдание, клевета и неизкупима вина на едно общество към своя гений.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК