АФЕРАТА С КУПОНИТЕ ОТ 1885 Г.

Българското националноосвободително движение в късния XIX век не се ограничава до „чисти“ методи за набавяне на средства. Съществува едно постоянно напрежение между идеал и инструментариум: високата цел легитимира рискови и на моменти граничещи с престъпление действия. През 1885 г. това напрежение се материализира в скандал, останал в историята като „Аферата с купоните“. В него влизат имена, които иначе символизират революционна доблест – капитан Коста Паница и войводата Филип Тотю – но и фигури от криминалния свят, като румънския касоразбивач Жоржеску; преплитат се костите на Георги Раковски, религиозни ритуали и финансови инструменти на модерния капитализъм – купони и ценни книжа. Аферата започва от един русенски таен комитет, наречен „Искра“, и се разгръща през Букурещ, Виена и София на фона на изострящия се Македонски въпрос и предстоящото Съединение.

I. Политическият и балканският контекст през 1883–1885 г.

Следосвобожденска България между институционализация и револуционерство

В годините след 1878 г. политическият ред в Княжество България се изгражда бързо, но неравномерно: конституционни идеи съжителстват с лични режими и извънредни практики. Към 1883–1885 г. княз Александър I се стреми да стабилизира властта, докато партийната динамика между либерали и консерватори ражда краткотрайни мнозинства и крехки кабинети. Обществото все още мисли в категории „дело“, „комитет“, „чета“, а Източна Румелия, макар автономна под султански суверенитет, фактически функционира като българска територия със собствена политическа сцена и с нарастващо чувство за общност с Княжеството. В тази среда революционният рефлекс не е изчезнал – той се институционализира частично (армия, полиция, администрация), но продължава да живее в нерегламентирани мрежи и инициативи, особено когато става дума за Македония, където османската власт остава реална, а европейските кабинети балансират статуквото.

Македонският въпрос като перманентен генератор на нелегални практики

Македонският въпрос се превръща в постоянен източник на инициативи, които трудно се вписват в правната рамка на Княжеството. За сриване на османската власт трябват оръжие, разузнаване, логистика, и то не на книга, а на терен – горски и планински пояси, гранични райони, транзитни градове като Русе, Варна, Пловдив и София. Финансовата инфраструктура на това усилие не се изчерпва с дарения и абонаменти; появяват се „експроприации“, контрабанда, рекет на чокойски капитали отвъд Дунава, съучастие на фигури от подземния свят. Румъния – с Букурещ като кипяща метрополия – предлага и убежище, и пазар, и потенциални „професионалисти“ за специализирани операции като разбиване на сейфове и разчистване на маршрути. В този фон изборът на „нестандартни“ процедури за финансиране изглежда не толкова ексцес, колкото част от утилитарния репертоар на епохата.

Европейската сцена на сигурността: полицейски мрежи и финансови пазари

Към 1885 г. европейските столици поддържат работещи полицейски канали за следене на трансгранична престъпност. Същевременно финансовата модерност – облигации, купони, чекове – позволява бързо прехвърляне на стойност, но и оставя следи, разпознаваеми от банки и борси. Виена, като централен финансов център в Дунавската монархия, има експертиза да отличи „топли“ купони и документи със съмнителен произход. Така всекидневният риск на нелегалните български комитети не е само в граничните патрули или османските заптиета, а и в банковите чиновници, нотариусите и посредниците, които могат да откажат сделка и да сигнализират властите.

II. Революционното финансиране между дарение, експроприация и харамийство

„Полунационално, полурабкойническо“: двойната природа на практиката

Революционният фолклор възвеличава четата, но реалността на снабдяването е прозаична: барут, пушки, патрони, медикаменти, пратеници и безопасни квартири струват пари. В традиционния арсенал влизат дарителски кампании, лотарии, „комитетски вноски“, но и насилствени събирателни практики – от „пожертвувания“ под принуда до разбойнически удари срещу смятани за „легитимни“ цели (чокои, лихвари, символи на „чуждия капитал“). Тази двойност – национално оправдание върху криминална техника – се признава още от съвременници, които говорят за „узаконяване“ на харамийството в името на каузата. Историческата логика показва, че разграничението между революционер и хайдутин често се размива, особено когато водачи с харизма и военна подготовка превръщат четническата традиция в оперативна мрежа за финансиране и пропаганда.

Коста Паница като типология на риска и авторитета

Капитан Коста Паница се утвърждава като въплъщение на тази двойна логика. Той е офицер с покровителство от най-високо място, но и организатор на операции, които надхвърлят допустимото в рамките на службата. Харизмата му привлича въоръжени хора, които го следват безусловно; пред тях той изглежда като роден командир, чиито заповеди не се обсъждат. В неговата стратегия Македония стои като естествен театър за „смесени“ действия: планове за въстание и синхронни „удари“ за изземване на средства, които да подхранят въоръжената фаза. За Паница легитимацията идва от целта – националното дело – и той се чувства оправдан да „узакони“ средствата, когато ги подчинява на „голямата задача“. Това мислене обяснява защо по-късно, когато аферата избухва, защитата на участниците прибягва до аргумента за „висока необходимост“ и „политически мотив“.

Филип Тотю между легендата и късната оперативност

Фигурата на Филип Тотю – легендарен войвода от по-ранната епоха – присъства в аферата като мост между „старото“ и „новото“ хайдутство. Прехвърлянето на неговия авторитет към конкретни оперативни задачи в градска среда (Букурещ) разкрива адаптивността на старите войводи към модерната криминална техника. Сблъсъкът им с касоразбивачи, посредници, служители на банки и полицейски агенти влиза в нов жанр: не само горски засада, а и градска конспирация, прецизно синхронизирана с железници, дипломатически потоци и религиозна инфраструктура. В рамките на „Искра“ Тотю не е митична фигура, а работен инструмент на план – с риск, който експоненциално нараства, щом в уравнението се появяват диаманти и ценни книжа.

III. Комитет „Искра“: генезис, структура, цели

Русенският център и мрежата от клонове

През пролетта на 1885 г. в Русе Паница организира таен комитет „Искра“ с ясна цел: подготовка за освобождението на Македония, по възможност чрез въстаническа инициатива с военизирана логистика. В състава влизат Никола Живков (автор на текста на „Шуми Марица“, брат на бъдещия регент Георги Живков), войводата Филип Тотю и офицери от местния гарнизон. Мрежата бързо изгражда клонове: във Варна с ръководител Георги Живков, в София – Димитър Ризов, в Пловдив – Захари Стоянов. Географията не е случайна: Русе като дунавски възел за транзит и връзки с Румъния; Варна – морският коридор; София – политическата сцена и дипломатическите канали; Пловдив – нервният център на Източна Румелия, където се акумулира енергията на Съединението.

Потребности, капацитет и „финансовият дефицит“

Комитетът бързо констатира, че амбицията му изисква ресурс отвъд доброволните вноски. Оръжие, боеприпаси и оборудване трябва да се закупят извън страната и да се вкарат по рискови маршрути; нужно е плащане на информатори и на „специалисти“ за технически операции. В тази точка финансовият дефицит става системен проблем и се отваря пространство за радикално решение: „еднократен удар“ срещу богат румънски чокой, с идеята да се „приватизира“ част от неговото богатство за националното дело. Съществено тук е не просто моралният компромис, а управлението на риска: ударът трябва да е бърз, чист, с ефективен изходен канал за плячката. Именно липсата на последния – надежден канал за легализиране на ценните книжа – по-късно ще преобърне аферата в публичен скандал.

Работно разделение и оперативна дисциплина

Документално свидетелствата сочат функционална диференциация: Паница поема общото командване и стратегическия замисъл; Тотю – оперативната фаза на „ударната група“; Ризов – интелектуално-политическото посредничество и идеите за прикритие и осребряване; Живкови и Стоянов – логистични и комитетски роли по трасето Варна–Пловдив–София. Тази подялба създава и уязвимости – повече участници, повече следи, повече места за пробив. В ретроспектива най-слабата точка е избраният „финансов изход“ през Виена, чийто пазар на ценни книжа работи по правила, на които конспираторите не са равностойни.

IV. Разгръщането на аферата: Букурещкият обир, ковчегът на Раковски, Виена

Криминалният удар и убийството на чокоя

Набелязана е цел: богат румънски чокой, известен с наличност на бижута и ценни книжа в домашен сейф. Паница възлага на Филип Тотю да реализира обира с група опитни харамии; за техническото сърце на операцията се привлича виртуозният касоразбивач Жоржеску. Разбиването на касата успява, но настъпва ескалация – чокоят е убит. С този обрат залогът става качествено различен: от „експроприация“ към криминално дело с приоритет за полицията и пресата. Букурещката полиция е „вдигната на крак“, границите и гарите са под наблюдение, а списъци с откраднати активи се разпращат към търговци на бижута и посредници. Така плячката – брилянти и купони (ценни книжа) – се превръща от средство в доказателство: всеки опит за реализация може да издаде канала и участниците.

Сакралното прикритие: ковчегът на Георги Раковски

За да се неутрализира полицейският натиск по маршрутите, Димитър Ризов предлага изобретателно, но цинично прикритие: пренасяне на откраднатите ценности в ковчега с костите на Георги Раковски. Идеята стъпва върху легитимна публична инициатива – тържествено препогребване на Раковски в България. С церемониална строгост костите са изровени, поставени в ковчег, върху който тежат символ, литургия и публична почит; в този ковчег групата укрива диамантите и купоните. В началото на юни ковчегът преминава към България: владици четат молитви, патриоти държат речи, гражданството благоговее. Тук се проявява апорията на аферата: сакралният обект гарантира недосегаемост и отслабва съмненията на граничните и полицейските власти, но едновременно превръща конспирацията в морално скандална, щом истината излезе наяве. Използването на Раковски – символ на националното пробуждане – като „контейнер“ за криминален пренос носи тежест, която по-късно няма как да се рационализира с каузата.

От София към Виена: опитът за осребряване и арестите

След успешния пренос хората на Паница изваждат ценностите и планират тяхната реализация. Брилянтите имат относително лесен, макар и опасен пазар; купоните и другите ценни книжа изискват посредник с достъп до голям финансов център. Паница предоставя част от ценните книжа на Димитър Ризов, а двама доверени офицери са изпратени за Виена като куриери/продавачи. Виенският финансист, който първоначално обсъжда сделката, се усъмнява – несъответствия в произход, елементи по формата на документите, потенциални известия за кражбата – и сигнализира властите. На следващия ден двамата офицери са арестувани. Това е моментът, в който локалната афера става международен казус: информацията се движи бързо към София и Букурещ, а пресата вдига шума, който политиците не могат да игнорират.

Политическо и следствено ехо: между морал и прагматизъм

Скандалът „гръмва“ – пресата и обществото искат отговори. Скоро се реконструират връзките между арестуваните във Виена и Паница, излиза наяве и начинът на пренасяне през ковчега на Раковски. Министър-председателят Петко Каравелов разпорежда следствие срещу Ризов и Паница. Военният министър – в тогавашната конфигурация посочван като княз Кантакузин – предоставя на Паница тримесечен задграничен отпуск, което фактически го изважда от непосредствената ударна зона и му позволява да се озове в Източна Румелия; там се насочва и Ризов. В Пловдив двамата се включват активно в подготовката на Съединението (6 септември 1885 г.) и закрепват имената си в друга – героична – страница на националната история. За брилянтите повече не се чува; ценните книжа остават в следствената сага; костите на Раковски престояват дълго в „Св. Неделя“. Политическият изход е компромисен: скандалът не се игнорира, но се пренасочва към по-висок национален момент; моралният дефект се „заглушава“ от стратегическата победа на Съединението.

V. Правноправни параметри, доказателствени режими и институционална реакция

Нормативната рамка на следствието и понятието за престъпност в късната Освобожденска епоха

Към 1885 г. в Княжеството вече функционира комплексна система от наказателни и процесуални норми, създадени за да демаркират криминалното от политическото действие. Проблемът е, че именно зоната на националнореволюционната практика „разкъсва“ границата между тези две категории. Изземване на частно имущество с насилие – в нормата това представлява квалифицирана кражба с утежняващи обстоятелства и убийство. Но когато същото действие се извършва от лица с революционен авторитет, институциите инстинктивно изпадат в двоен рефлекс: от една страна, тези действия са криминални; от друга – в общественото въображение те могат да бъдат рационализирани като национално целесъобразни. На практика Паница и Тотю не се намират в социалната позиция на „битови престъпници“; те се намират в позицията на хора, за които същото общество е готово да търпи „изключения“. Следователно, следствието не е просто правен акт, а политически тест: няма как да се преследва деяние, без да се рискува делегитимиране на „делото“ като цяло.

Доказателствената архитектура и проблемът на международната юрисдикция

Арестите във Виена маркират началото на доказателствена верига, която не може да бъде „затворена“ без международно сътрудничество. Австрийската полиция разполага с двама лица, носещи ценни книжа без доказан произход; осведомена е за скорошна крупна кражба в Букурещ; знае, че обемът на плячката е идентичен с румънското прес съобщение. Но връзката „офицери → Паница → Ризов → Букурещ“ изисква обмен на разузнавателни бележки, които в периода 1885 г. не се движат автоматично. Институционалната реакция е спъната: Букурещ настоява за екстрадиция; Виена не иска да се ангажира с дипломатическа криза; София желае минимално вътрешнополитическо вълнение преди очерталата се възможност за Съединение. Оттук следва не правно, а политическо решение: замразяване на разследването „до по-ясни данни“ – формула, която фактически означава: „няма да има обвинения, ако няма вътрешен натиск“.

Минималният формален изход: отпуск, време, забрава

Реално наложената „санкция“ е административна, не наказателна: Паница получава отпуск; Ризов се изнася в друга юрисдикция; аферата бива „изчакана“. След Съединението политическата стойност на Паница и Ризов се повишава – те се оказват „необходим капитал“. Това реорганизира и самата правна перспектива: държавата избира да не довършва следствието, защото то би разрушило собственото ѝ политическо самосъздаване. Това е важен прецедент в българската правна култура: границата между национална цел и легалност може да бъде временно суспендирана „в името на държавното раждане“.

VI. Медиен разказ, обществени реакции и морални интерпретации

Пресата като усилвател на сензационни сюжети и като инструмент за политическо фрейминговане

Българската преса от 1885 г. е вече достатъчно плуралистична, за да превърне скандала в централна тема. Заглавията конструират случая с два наратива: първият е сензационен („диаманти“, „купони“, „убит чокой“, „бойци-революционери“); вторият – моралистичен („оскверняване на ковчега на Раковски“). В общественото въображение именно вторият мотив действа по-силно. Използването на тленните останки на Раковски – фигура, която символизира „висшата морална идеология на българското възраждане“ – като скривалище за плячка, е „шок“ от етически порядък. Това е първият случай в българската публична култура, в който сакралният елемент е използван като логистичен канал за криминално-оперативна функция – и това се преживява като травма.

Разделението на публиката: оправданието с идеала срещу безусловното етическо осъждане

Обществената тъкан се разцепва на две логически позиции. Първата е прагматична: „ако средството служи на Македония, то е оправдано“ – това е аргументът на историческите последователи на „реалполитиката на национализма“. Втората е морална: „ако националното дело осквернява свещен символ, то само себе си унищожава“. Това е и първият случай, в който български интелектуалци артикулират идеята, че „целта не легитимира средствата“ в националната политика. Спорът не е разрешен тогава и не е разрешен и в историографията: етосът на събитията около аферата остава непокрит с ясно морално означение.

Политиците използват или банализират скандала според моментния интерес

Съществено е да се види, че Каравелов използва аферата като инструмент за демонстрация на „държавна твърдост“ пред вътрешната аудитория, а същевременно я „минимизира“ към външнополитическите партньори. Това двойно говорене е началото на траектория, която по-късно става обичайна: националната политика се научава да „маскира“ вътрешни оперативни скандали зад външни позитивни факти. Съединението окончателно измества аферата в медиите – тя се дематериализира от първа страница в „периферно историческо събитие“, което остава в паметта, но без публична институционална „разработка“.

VII. Международноправни и дипломатически аспекти на случая

Австрийският правен прагматизъм: не разрушавай равновесието

Виена, престолният град на Дунавската монархия, не желае да превърне аферата в официален дипломатически казус. Причината е проста: българските офицери не са стратегически субект; скандалът не носи геополитическа заплаха; Съединението се очертава като неща, която Австро-Унгария не иска да противопостави на себе си в зародиш. Така двамата арестувани се третират не като „политически агенти“, а като „нежелани посредници“ – решение, което позволява „минимална публичност“ и „минимална отговорност“.

Букурещката преса и румънският политически рефлекс

В Румъния скандалът се преживява като удар срещу националния престиж – защото жертвата е „чокой“, т.е. представител на румънската имуществена класа. Румънската преса обвинява българите в „политически маскиран бандитизъм“. Оттук – дипломатическия натиск към София и Пловдив, който е реално съществен през юни–юли 1885 г., но се „стопява“ веднага след повратната точка на Съединението.

VIII. Дългосрочни последици: политическа култура, памет, прецедент

Нормализиране на „операции“ с двойна легитимация

Аферата с купоните създава дълъг културен прецедент: че революционното финансиране може да бъде мислено извън правната рамка, ако в крайния изход се постигне „исторически резултат“. Съединението е този резултат. И понеже Паница и Ризов са в дъното на неговата реална оперативна динамика, аферата се „изкупува“ и се „затваря“ чрез по-късния успех.

Сакралният мотив като табу за бъдещи оперативни схеми

Травмата с Раковски създава трайно табу: сакралното не може да бъде инструментализирано за конспиративни цели. Това е едно от малкото етически „абсолютни“ следствия от случая – в следващите десетилетия подобен ход не се възпроизвежда.

Историографската дилема: „дело“ срещу „право“

Аферата остава неразрешима за историография, защото тя не може да бъде „прибрана“ под една формула. Тя е едновременно национално-политически акт и престъпление. И това прави случая уникален: той не е просто „факт“ – той е етична матрица, която се връща при всяка дискусия за допустимите средства на националното действие.

Таблица: участници и роли в аферата с купоните (1885)

Име / субект	Функция в аферата	Разпознаваема публично-историческа роля
кап. Коста Паница	концептуален инициатор; стратегически ръководител; определя целта (финансов удар за финансиране на македонска акция); контролира разпределението на плячката; решава изпращането на офицери във Виена	офицер от българската армия; фигура с революционен авторитет; впоследствие участник в оперативната инфраструктура на Съединението (в Източна Румелия)
Филип Тотю	оперативен агент по изпълнението на обира; връзка с криминален специалист; физически реализатор на атаката срещу сейфа; пряка тактическа фигура на терена	войвода от по-ранната епоха; исторически символ на „стария тип“ хайдутин, преместен в градска конспирация
Димитър Ризов	интелектуално-политически мозък; автор на идеята за пренос на плячката чрез ковчега на Раковски; посредник към финансовата реализация; държи част от купоните	журналист, политик; по-късно висш дипломат; при Съединението – реална активна фигура в Plovdiv
Никола Живков	член на русенския комитет; не пряко оперативен; вътрешна логистична поддръжка на „Искра“	интелектуалец; автор на текста на „Шуми Марица“; брат на бъдещия регент Георги Живков
Жоржеску (румънски касоразбивач)	технически специалист: разбива сейфа; без него операцията е невъзможна; чрез него обирът придобива професионално ниво	криминален агент с умение, присъстващ в многообластната криминална култура на Букурещ от 1880-те
двамата офицери, изпратени във Виена	емисари за финансово обръщане на ценните книжа в реална ликвидност; „фронт“ на аферата в международна банкова среда	фигури, които стават „първото доказателство“ за австрийската полиция; оперативни куриери
Петко Каравелов	политически арбитър; нарежда следствието; определя държавния тон към аферата	министър-председател; фигура, която избира „мека“ наказателна реакция заради политическите приоритети
княз Кантакузин (военен министър)	формален институционален „вентил“ – предоставя отпуск, който фактически изважда Паница от ударната зона	висок държавен функционер; механизъм за политическо неутрализиране на скандала
Георги Раковски (постфактум)	сакрален обект, използван като прикритие; ковчегът е канал за нелегален пренос	символ на българското Възраждане; постсмертно „инструментализиран“ и това става централният етически скандал

Таблица B: трасета и логистика на аферата (1885)

Сегмент	Географски маршрут	Какво се случва по сегмента	Критични рискови точки	Статус на контрол над риска (1885)
I. Русе → Букурещ	Дунавският коридор; пряк трансграничен преход	оперативният екип (Тотю + хора) е прехвърлен; тук е подготовката за удара; контактът с Жоржеску се финализира в Букурещ	по-строги румънски наблюдения върху „съмнителен“ градски трафик; възможно разпознаване на „стари“ български активисти	висок-risk / high-return зона; решението е: бърз удар, минимално време в града
II. Букурещ (локален градски радиус)	вътрешноградско движение; адресът на чокоя е цел	действителният обир; убийство; придобиване на брилянтите и купоните; рязка повишена полицейска активност	съседни свидетели; криминална полиция; румънска преса; регистър на липсващите активи	макс. риск – тук аферата става от „експроприация“ → „убийство + търсена плячка“
III. Букурещ → Русе (обратно)	вторичен Дунавски коридор	зануляване на подозрението чрез „покривна“ легитимна публична инициатива: транспортиране на ковчега на Раковски; скриване на ценностите в ковчега	гранични проверки; консулски мрежи; „показен“ характер на погребалната церемония	парадокс: рискът е висок, но прикритието е изключително силно – религиозен ритуал
IV. Русе → София → Пловдив	вътрешнобългарска логистика	изваждане на ценностите; политически контактни точки; „обработка“ на купоните; Паница откъсва малка част за Ризов	вътрешни доноси; местни офицерски кръгове; пресен слухов канал към столицата	контролируем risk – територията е „високо благосклонна“ към революционни агенти
V. София → Виена	железопътен коридор през Дунавска монархия	финансовата операция: двама офицери носят купоните за осребряване; твърд „цивилизован“ финансов пазар	банкови експерти; нотариална верификация; уведомление за кражбата → червено знаме	тук аферата се срива – опитът за легализация я прави доказуема; арестуващият факт

Таблица C: „купонът“ като финансов инструмент (контекст 1880-те)

Параметър	Конкретна характеристика / дефиниция	Значение за аферата (1885)
Правна природа	купонът е талон за лихвено плащане от облигационна ценна книга; отделя се от основния лист (облигацията) и сам по себе си е ликвидна разписка за определена сума	прави възможно отделно пренасяне на стойност без носене на цялата облигация
Тип на собственост	bearer title (носителен документ) – този, който го държи, е de facto считан за легитимния „притежател“ на правото	критично: това позволява на революционерите да се опитат да го осребрят без идентичност на предишния собственик
Механика на осребряване	представяне в банка или при финансов посредник; проверка за серия и емисия; удостоверяване във вътрешния регистър	възможност за разкриване на „червен флаг“ ако е подаден сигнал за кражба към борсови учреждения (както става във Виена)
Свързани рискове	риск от проследяване чрез публични/банкови уведомления; риск от отказ на посредник; риск от задействане на международно правно уведомление	това е именно „моментът на срив“ във Виена – посредникът разпознава съмнението и уведомява полицията
Предимство за нелегална мрежа	улеснен пренос на висока стойност в минимален физически обем; по-малко подозрително от бижута	затова Паница предпочита купони – те са по-лесни за носене и по-трудни за „визуално“ разузнаване
Слабост за нелегална мрежа	необходим е цивилизиран пазар за реализация – т.е. европейска банка	и това е стратегическата грешка – Виена е твърде „силна“ банкова юрисдикция за съмнителни документи

Аферата с купоните от 1885 г. е казус, в който политическата рационалност и правната норма влизат в фронтален конфликт, без да могат да бъдат преценени в единна морална плоскост. Аферата показва, че българската държавност в ранния си етап все още живее в режим на двупластова легитимност: национално-целевата логика може да отменя формалната легалност, а революционните фигури със социален авторитет могат да „притискат“ правото по оста „историческа нужда – историческа цел“. Затова институциите реагират не чрез принцип, а чрез тактическо отлагане и пренареждане на приоритетите. Съединението става стратегически по-голямо от аферата; успехът на националната политика абсорбира скандала, без да го отменя, и така позволява на държавата да не въвежда санкции, които биха увредили собствената ѝ символна тъкан.

Но паметта за случая остава именно защото той е уникален етически тест: революционният патос тук използва неутрализираща функция на сакралното (Раковски), за да улесни криминална трансакия, което превръща аферата в морална граница, която повече не се прекрачва. Исторически погледнато, аферата е не просто епизод, а матрица – тя определя траекторията на българската политическа култура: идеалът може да легитимира риск, но има „сфери“, в които средството не може да бъде употребено – особено когато то докосва националната светиня. И именно това – не самият финансов удар, не Виена, не купоните – прави аферата незаличима: тя е пръв и последен пример за това какво се случва, когато националният идеал навлезе в територия, в която дори самият идеал губи опора.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК