МИСИЯТА НА НИКОЛАЙ КАУЛБАРС

В началото на септември 1886 г. Княжество България се оказва във вихъра на дълбока политическа криза. На 9 август е извършен военен преврат, който сваля от престола първия български владетел след Освобождението – княз Александър I Батенберг. Зад преврата стоят офицери, свързани с русофилски кръгове в армията, а според руския дипломат и историк Сергей Татищев „Азиатският департамент“ на Руското външно министерство и неговите агенти в България „не са чисти от упрек в съучастие“.

Разследване показва, че министър-председателят Петко Каравелов, външният министър Илия Цанов и военният министър Никифоров са знаели за преврата. Само няколко дни по-късно обаче следва контрапреврат, ръководен от председателя на Народното събрание Стефан Стамболов и подполковник Сава Муткуров. Александър Батенберг се връща в страната, но под натиск и след унизителен конфликт с Русия се отказва от короната и напуска България на 26 август (7 септември нов стил).

Държавата остава без владетел. Създаден е Регентски съвет в състав: Стефан Стамболов, Сава Муткуров и Георги Живков. Обявено е военно положение, а офицерите-превратаджии са арестувани. Отношенията с Русия се изострят до крайност – руският дипломат в София Анатолий Неклюдов настоява за освобождаването на задържаните. България търси опора във Великите сили, за да запази независимостта си.

I. Изпращането на генерал Николай Василиевич Каулбарс

На този фон на 12 септември 1886 г. на пристанище Лом пристига специален пратеник на император Александър III – генерал-майор Николай Василиевич Каулбарс, дотогава военно аташе във Виена. Изборът му е направен лично от императора; външният министър Николай Гирс просто е уведомен.

Мисията му е двояка: официално да „помогне за стабилизиране на България“ и да предаде волята на руския император; неофициално – да свали от власт „незаконното“ регентство и правителство, да подготви промени в конституцията и да наложи руски контрол при избора на нов владетел.

Историците и до днес спорят за характера на Каулбарс – за едни той е изпратен като твърд натиск върху „непокорното“ княжество, за други – като посредник, целящ помирение. Практиката показва, че мисията му се превръща в дипломатически провал с тежки последици за руското влияние на Балканите.

II. Първите стъпки в София – посрещане и тайна програма

На 13 септември Каулбарс е посрещнат от Анатолий Неклюдов, както и от български русофилски политици – Драган Цанков, Марко Балабанов, Тодор Бурмов, Стоян Данев. Организирано е тържествено посрещане, но скоро започва същинската работа.

На следващия ден генералът представя акредитивните си писма на външния министър Григор Начович и посещава регентите. Срещите са напрегнати. Каулбарс недвусмислено намеква, че България не може едновременно да почита Русия и да изразява привързаност към Батенберг.

На 14 септември той изпраща до руските консули секретно циркулярно писмо № 917, съдържащо политическа програма от 12 точки. Основните искания са:

• безусловно доверие към Русия;
• премахване на военното положение;
• освобождаване на арестуваните офицери;
• отлагане на изборите за Велико народно събрание;
• подготовка на ново правителство под негов контрол;
• възможност за руска военна намеса при нужда.

Той дори инструктира консулите да отпускат пари на офицери, готови да подкрепят Русия. В писмото прозира идеята за руски „велик княз“ в България и преразглеждане на Търновската конституция.

III. Дипломатическата нота от 15 септември и острият български отговор

На 15 септември Каулбарс връчва на правителството дипломатическа нота с три искания:

1. отлагане на изборите за Велико народно събрание;
2. отмяна на военното положение;
3. освобождаване на арестуваните офицери-превратаджии.

Българското ръководство вижда в това грубо вмешателство. Отлагане на изборите би нарушило конституцията, а освобождаване на задържаните – принципа на разделението на властите.

На 16 септември министър Григор Начович информира дипломатите на Великите сили за нотата. Скандалът надхвърля двустранните отношения и става европейски проблем.

На 17 септември няма отговор, затова генералът започва агитация – отпечатва хиляди екземпляри със своите „12 точки“, разпространявани по софийските улици.

IV. Заговори, митинги и сблъсъци – народът срещу руския натиск

Междувременно в България зрее напрежение:

• Шуменският гарнизон е обработван от агенти на Каулбарс; офицери искат пари и подкрепа за преврат.
• Майор Рачо Петров е изпратен да успокои командирите и да предотврати бунт.
• 21 септември – в София се събират около 5000 души на митинг пред църквата „Св. Спас“, свикан от либералите. Народът бурно реагира срещу превратаджиите и вика „Смърт на предателите!“.

На митинга Каулбарс и Неклюдов се появяват лично. Генералът опитва да говори от маса пред множеството, но е освиркан и унизен с думите: „Ние сме си у дома, ти си върви!“. За дипломатическия етикет това е безпрецедентно.

V. Пълна ескалация – обиколката на Каулбарс из страната

След унизителния инцидент генералът решава да предприеме обиколка из България (22–28 септември), за да печели народната подкрепа.

• 22 септември – заминава за Орхание и Плевен, посрещнат е от малко хора; армията вече е лоялна на правителството.
• Свищов (25 септември) – военните отказват да се срещнат с него. Новината стига до София и до дипломатическите мисии на Великите сили.
• Русе (26–27 септември) – Каулбарс се опитва да организира бунт чрез местните офицери и консула Борис Шатохин, но среща отпор от мнозинството. Окръжният управител Димитър Мантов категорично отказва да му отдаде почести и заявява: „Аз и царя ще арестувам!“.
• Русия подготвя дори военна демонстрация от Одеса, но поради липса на реална подкрепа генералът я спира.

Пресата в Европа реагира саркастично; френски вестник нарича Каулбарс „трибун“. Българската преса е унищожителна – Захарий Стоянов публикува открито писмо, осмиващо генерала и защитата му на превратаджиите.

VI. Провалът на опита за нов преврат и изборите на 28 септември

Основната надежда на Каулбарс е Шуменският гарнизон, но офицерите един по един се отказват от заговорнически действия. Майор Рачо Петров умело неутрализира влиянието на русофилите.

На 28 септември 1886 г. се провеждат изборите за Велико народно събрание при сравнителен ред и без намеса на руския генерал. Плановете му да говори пред избирателите са осуетени – окръжният управител Мантов заплашва да го арестува, ако наруши закона.

VII. Дипломатическите последици – край на руското господство в България

Мисията на генерал Каулбарс се превръща в пълен провал:

• не успява да свали регентството;
• не предизвиква нов преврат;
• компрометира Русия пред Великите сили;
• укрепва българската независимост.

В Петербург са шокирани от безрезултатността и непохватността на генерала. Русия губи решаващо влияние в София – процес, започнал още със Съединението (1885) и Сръбско-българската война. Българската дипломация, водена от Стамболов и Начович, печели международно признание и подкрепа.

VIII. Историческа оценка

Историците виждат в събитията от септември 1886 г. решителен етап в еманципацията на България. Както пише Васил Коларов в предговора на „Авантюрите на руския царизъм в България“ (Москва, 1935):

Мъничкият народ отстоя своята държавна независимост срещу жестоките покушения на могъщия цар.

Мисията на Каулбарс показва:

• неспособността на руската дипломация да разбере новата политическа реалност на Балканите;
• силата на българското общество и армия да защитава Търновската конституция;
• раждането на нов курс – самостоятелна национална политика, която ще се свърже с управлението на Стефан Стамболов.

Септември 1886 г. е повратна точка: опитът на Руската империя да подчини младата българска държава чрез генерал Каулбарс се срива. България остава без княз, но печели държавно достойнство и международна легитимност. Провалът на мисията на Каулбарс е символ на края на безусловното руско влияние и началото на самостоятелната българска външна политика, която ще търси опора не в едностранна зависимост, а в европейския баланс на силите.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК