ОТОН БАРБАР

Съвременниците на войните за национално обединение отдавна не са сред нас. Героите от Лозенград, Люлебургас, Бунархисар и Чаталджа – млади и стари, офицери и редници, които през първите десетилетия на ХХ век изписаха със златни букви имената си в летописа на българската бойна слава, вече са само спомен. Единственият начин да се докоснем до онази епоха на идеали, лишения и героизъм е да отворим пожълтелите страници на техните дневници и спомени. Именно такъв жив и суров глас от миналото е оставил Отон Игнатович Барбар – български офицер от полски произход, който не само воюва на бойните полета на Балканите, но и увековечи преживяното в книгата си „Моите спомени от Балканските войни“.

Днес благодарение на сдружение „Българска история“ тази забележителна мемоарна творба е достъпна за новото поколение читатели. Преиздаването на книгата е повече от литературно събитие – то е завръщане към живия опит на човек, който видя отблизо слава и страдание, героизъм и разочарование, и който остана верен на историческата истина, без да украсява или омаловажава случилото се.

I. Произход и образование – полски корени, българска съдба

Отон Игнатович Барбар се ражда през 1881 г. в град Радомир – в семейство с необикновена съдба. Баща му, д-р Игнат Барбар, е армейски лекар и участник в Руско-турската освободителна война (1877–1878), дошъл в България заедно с руските освободителни войски и останал да гради новата държава. Полският произход на фамилията е запазен, но съдбата на сина вече е свързана неразривно с България.

Отон Барбар проявява изключителни интелектуални способности още в младежките си години. Завършва математика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, а между 1907 и 1912 г. работи като учител в новооткритата Трета софийска мъжка гимназия (днес 18 СУ „Уилям Гладстон“). Това е време на национален подем, когато млади интелектуалци като него възпитават нови поколения в любов към знанието и родината.

II. От учител до воин – пътят към Балканската война

Септември 1912 г. променя живота му завинаги. В навечерието на Балканската война Отон Барбар е мобилизиран и назначен като взводен командир в 6-и пехотен Търновски полк от 1-а Софийска дивизия. Математикът и учителят се превръща в офицер, готов да води млади войници в най-голямото изпитание на своята епоха.

Следват години на непрекъснати битки и походи. Барбар се сражава във всички ключови конфликти на България между 1912 и 1918 г. – Балканската война, Междусъюзническата война и Първата световна война. Военният му път преминава през Източна Тракия, Сърбия, Добруджа, Влашко и Македония. Многократно е раняван, но винаги се завръща в строя.

За проявената храброст е отличен с няколко ордена „За храброст“ – най-високото военно отличие на Царство България, както и с изключително рядкия знак „За спасяване на знаме“, присъждан само на онези, които със собствения си живот опазват символа на полка в критични моменти. След края на войните Отон Барбар се уволнява от армията с чин капитан – чин, който за мнозина от поколението на националното обединение е символ на чест и вярност към дълга.

III. Гражданска кариера и обществена дейност

След военните години Барбар се посвещава на гражданска служба и обществена работа. Работи като финансист, журналист, финансов инспектор при Министерството на финансите и съветник в Софийската областна сметна палата. В същото време развива активна културна дейност – става съосновател, библиотекар и секретар в Полско-българското дружество, организация, която поддържа културните връзки между двата народа.

Барбар публикува материали в различни полски и български вестници и списания, като споделя исторически наблюдения, културни анализи и социални коментари. Така той продължава да живее с мисията да свързва България и Полша, но и да пази историческата памет за изстраданите години на война.

IV. Трагичните удари на терора

Животът му обаче е белязан и от лични трагедии, свързани с политическия терор на първата половина на ХХ век. Отон Барбар е сред ранените при атентата в църквата „Света Неделя“ на 16 април 1925 г. – най-кървавият терористичен акт в историята на България. Пет години по-рано, на 3 март 1920 г., неговият брат Станислав Барбар умира от раните си, получени при друг атентат – този в софийския театър „Одеон“.

Загубата на брат му и споменът за баща му, участвал в Освободителната война, вдъхновяват Отон Барбар да посвети на тях своята мемоарна книга. Това личи още в посвещението на „Моите спомени от Балканските войни“ – книга, която се превръща в паметник на семейството му и на цялото поколение, преминало през огъня на войната.

V. „Моите спомени от Балканските войни“ – свидетелство без грим

Мемоарите на Отон Барбар представляват истински документ на епохата. Те проследяват пътя на 6-и пехотен Търновски полк, наричан още „Белия полк“, през бойните полета на Източна Тракия. Читателят преминава заедно с автора през първата победа при Гечкенли – извоювана в калта и разораните ниви, през запустелите улици на Люлебургас, белязани с бели кръстове по вратите, през тежките походи, епидемията от холера и страховитите „чаталджанки“ – въшките, които измъчват войниците в окопите.

Барбар не прикрива нищо – нито жестокостта на битките, нито грешките на командването, нито суетата и малодушието на някои офицери, нито демонстрациите на изтощените войници, когато силите и надеждите им се изчерпват. В същото време той отдава заслужено място на героите – на смели командири и обикновени войници, които с чест и саможертва защитават България.

Сред ярките фигури в книгата са:

• взводният подофицер Сава Огнянов – артист от Народния театър, чиято смелост се превръща в легенда;
• майор Борис Дрангов – прочут военен педагог, автор на знаковата книга „Помни войната!“;
• капитан Петър Карадимов – запазил хладнокръвие и водил отчаяна атака при Чаталджа.

Особено място е отделено на обикновения войник – добродушен, готов да сподели последния си залък със своя командир, вечно загрижен за нивите и децата си, но неустрашим в боя. Тази човешка перспектива прави книгата изключително ценна и различна от много други военни мемоари.

VI. Истината за войната – между героизма и страданието

Сред множеството дневници и мемоари, издадени през ХХ век, спомените на Отон Барбар изпъкват със своята сурова правдивост. За него войната не е само низ от победи и върховни моменти, а изтощително, понякога тихо и невидимо страдание – като смъртта на войник, покосен от холера далеч от сраженията.

Тази честност е едновременно ценна и болезнена. Тя ни напомня, че зад триумфите стоят човешки съдби, че героизмът често се ражда в калта, студа и страха. Барбар пише, за да остави уроци – не да хвали или да порицава, а да покаже фактите такива, каквито са били.

Като поляк по народност, за мен представляваше голям интерес да наблюдавам борческия дух на българина, когато той с оръжие в ръка отстояваше правата на България срещу многобройните є врагове, славяни и неславяни“, пише Барбар. „Не съм имал за цел никого да хваля, нито някого да коря и фактите нека говорят сами за себе си… Но нека бъдат всякога възхвалявани и нека се запази завинаги светла и чиста паметта на ония, които доблестно и самоотвержено отстояха докрай на своите постове.

В свят, където историческата памет често избледнява или се идеологизира, книгата на Отон Барбар е безценен документ. Тя пази живия дух на поколението, което мечтаеше за национално обединение, но плати с кръв и страдание. Тя ни показва войната не като абстрактен героичен мит, а като реално изпитание, което може да вдъхнови и да поучи.

За изследователи и любители на историята, за военни, за млади хора, които търсят смисъла на патриотизма, тези мемоари са урок по чест, дълг и реализъм. Те са и мост между България и Полша – две страни, чиито съдби се преплитат в биографията на един човек, отдал живота си на истината.

Историята на Отон Барбар е историята на цяло поколение – интелигенти, които замениха класната стая с бойното поле, изстрадаха мечтата за обединена България и оставиха честни свидетелства за бъдещето. Неговата книга „Моите спомени от Балканските войни“ не е просто военен дневник – тя е завет към следващите поколения да помнят и да се учат от миналото.

Благодарение на преиздаването ѝ от сдружение „Българска история“ днес имаме възможност да се докоснем до живия глас на един човек, който позна войната отвътре, но остана верен на човешкото и на историческата истина.

Тези спомени ни връщат към корените на българската държавност, към силата на идеалите и към отговорността да помним – защото историята не е далечна, чужда или непонятна, когато е разказана от онези, които са я живели.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК