ПОДВИГЪТ НА ЕФРЕЙТОР ЗАПРЯН АНГОВ

През лятото на 1916 г. българската държава се намира във вихъра на Първата световна война, на страната на Централните сили. След победите срещу Сърбия през 1915 г., политическата и военната обстановка на Балканите се променя драматично. Румъния, която до този момент пази неутралитет, решава да се присъедини към Антантата с надеждата да получи Трансилвания от Австро-Унгария.

На 27 август 1916 г. румънската армия напада Австро-Унгария, но на следващия ден България обявява война на Румъния с цел освобождение на Южна Добруджа – отнета след Междусъюзническата война (1913 г.) по силата на Букурещкия договор.

I. Добричката епопея (5–7 септември 1916 г.)

Лятото на 1916 година бележи един от най-напрегнатите и драматични периоди за българската армия през Първата световна война. След включването на България във войната на страната на Централните сили, фронтовете се разширяват, а войниците са изпратени да воюват далеч от родните си места. Един от тези безименни в началото, но останал завинаги в паметта на бойните другари герои, е ефрейтор Запрян Ангов от село Драгойново, Борисовградска (днес Първомайска) околия, служил в Четвърти ескадрон на Шести конен полк.

Историята му е едновременно свидетелство за неподправената войнишка вярност, за човешката обич и за саможертвата в името на другарите и Отечеството.

Боевете за Добрич са част от по-широката Добруджанска операция. В тях българските войски, заедно с германски и османски съюзнически части, се изправят срещу многократно превъзхождащ противник – румънци, руски експедиционен корпус и сръбски доброволци. Добричката епопея остава в историята с неимоверния героизъм на защитниците, които успяват да удържат града срещу три фронтални атаки. Победата не само стабилизира фронта, но и има огромно морално значение – за първи път след 1913 г. българският войник отново стъпва в Южна Добруджа.

II. Лятото на 1916 – животът в лагера

Един слънчев августовски ден лагерът на Четвърти ескадрон кипи в обичайния ритъм. Конете са нахранени, напоени и почистени, оръжието е приведено в изправност. В такива кратки мигове на спокойствие войниците се отдават на мислите си за дома.

Ефрейтор Запрян Ангов, млад, но вече изпитан кавалерист, се настанява на сянка до своя верен кон Стрела – жилаво, пъргаво животно, което не веднъж е изваждало господаря си от опасност. Отваря писмо от семейството си. Почеркът е несръчен, буквите дребни, но всяка дума носи топлина. Писмото е от малкия му син – първото, написано от детската му ръка, след като тръгва на училище.

В този момент командирът на ескадрона, поручик Кръстев, се приближава:
– „Какво четеш, Запряне?“
– „Писмо от малкия, господин поручик. Лани тръгна на училище…“ – очите на ефрейтора се пълнят със сълзи.

Разговорът се завърта към семейството – съпругата, шестгодишният Маринчо, четиригодишната Райна и най-малкият син, роден седмица след заминаването на бащата на фронта. Запрян още не го е виждал. Поручикът обещава, че ще мине през селото по време на отпуската си и ще предаде поздрави.

Две седмици по-късно поручик Кръстев се връща от отпуската и носи на ефрейтора нещо безценно – снимка на неговото семейство, направена с личния фотоапарат на офицера. За пръв път Запрян вижда лицето на най-малкия си син, макар и само на фотография. Той поставя снимката в левия джоб на куртката си – над сърцето, където ще остане до края на живота му.

III. Заповед за разузнаване

В края на август 1916 г. България обявява война на Румъния. Шести конен полк е хвърлен в настъплението в Добруджа. Ефрейтор Ангов участва в битката при Карапелит, където се проявява като смел войник.

На 4 септември 1916 г., вечерта, той доброволно се записва в разузнавателен разезд под командването на поручик Кръстев. Целта е да се установят позициите на противника в района на село Чамурли (днес Смолница, Добричко).

IV. Засадата на казаците

В ранните часове на 5 септември разездът достига до окрайнините на селото. В полусветлината се появява фигурата на самотен конник с пика – казак. Това е капан. След сигнал от устата му от фланга изскача цял взвод руски кавалеристи, които се впускат в преследване на българите.

Разездът се разпръсква, но конят на поручик Кръстев е ранен и забавя ход. Офицерът слиза и заема позиция за последен бой, с револвер и сабя в ръка, готов да умре, но да не се предаде.

В този момент се чува познат глас:
– „Дръжте се, господин поручик! Идваме за Вас!“

Това е ефрейтор Запрян Ангов. Видял опасността за командира си, той обръща коня Стрела и се връща назад – действие, което означава сигурна смърт. С извикване: „Няма да ви дам поручика!“, Запрян се врязва в гъстите редици на казаците.

Сабята му се спуска и се вдига в кървав ритъм, посичайки противници. Смутените руснаци отстъпват за миг, което дава възможност на останалите българи да изтеглят поручика в безопасност.

Но численото превъзходство е огромно. Всички казаци се струпват около Ангов. След ожесточена схватка той е промушен с няколко пики. Главата му клюмва, а конят Стрела рухва до него.

По-късно през деня ескадронът открива тялото на героя. Около него лежат трима убити казаци и няколко мъртви коне. В дясната си ръка ефрейторът все още стиска пречупената си, окървавена сабя. В джоба на куртката, над сърцето му, се подава снимката на неговото семейство – съпругата, Маринчо, Райна и малкото момче, което той така и не успява да види..

V. Значение и памет

Подвигът на ефрейтор Запрян Ангов е част от героичната традиция на българската армия – онази безусловна готовност да се жертваш за другаря и за честта на Отечеството. Той не е водил атака заради ордени, а от вярност и любов – към своя командир, към семейството и към България.

Неговата история остава като свидетелство за силата на човешкия дух в най-мрачните мигове на войната. Този дух е олицетворен в мотото, което често се свързва с генерал Иван Колев: „Българската конница никога не отстъпва!“

Харесайте Facebook страницата ни ТУК