БИТКАТА ПРИ КУБАДИН (1916-1917)
Битката при Кубадин, разиграла се между 18 септември и 21 октомври 1916 г., е сред най-мащабните и кръвопролитни военни действия на българската армия по време на Първата световна война. Тя представлява ключов етап от Добруджанската кампания, предприета от Трета българска армия с цел освобождение на Южна Добруджа от румънска окупация. Сражението се отличава със своята продължителност, високата степен на инженерно укрепление на противниковите позиции и огромното струпване на войски от различни националности – българи, германци, румънци, руснаци и сърби.
I. Стратегическа обстановка
Значението на Добруджа
Добруджа е стратегически регион между Дунав и Черно море, чието владение контролира важни пътища, жп линии и комуникационни възли. След влизането на Румъния във войната на страната на Антантата през август 1916 г., Централните сили, включително България, започват настъпление с цел да извадят румънската армия от войната и да си възвърнат загубените през 1913 г. територии.
Кубадинската позиция
Линията Расово – Кубадин – Тузла, дълга 72 км, представлява основната румънско-руска отбранителна линия. Тя защитава железопътната връзка от Букурещ към пристанището Кюстенджа, като осигурява стратегически контрол върху движението на войски и доставки. Селището Кубадин се намира почти в средата на линията и има командно значение – то е възел на пътища и дава възможност за маневриране и прехвърляне на резерви.
Укрепления и инженерни съоръжения
Кубадинската позиция е изградена с най-модерните за времето инженерни средства. Според капитан Гайдаров от 16-ти Ловчански пехотен полк:
Това е първата модерно укрепена румънска полска позиция. Тук за пръв път видяхме най-усъвършенствани, с грижлива изработка окопи: дълбоки, с по три стъпала, облечени с плет, на места с циментирани ниши и снабдени на всеки 50 крачки с доста добри скривалища, над които имаше насип повече от 5 метра.
Освен това пред главната линия има система от предни пунктове, разположени на около 2 км, свързани с добре прикрити ходове за съобщения и защитени с няколко реда телени заграждения.
II. Състав на силите
Съюзнически сили (Румъния – Русия – Сърбия)
На Кубадинската линия се разполагат осем пехотни дивизии:
- Румъния: 2-ра, 5-та, 9-та, 12-та и 19-та дивизии + една пехотна бригада;
- Русия: 61-ва, 115-та пехотна и 3-та стрелкова дивизия;
- Сърбия: 1-ва доброволческа дивизия.
Във втора линия е съсредоточена и 3-та руска кавалерийска дивизия с 32 ескадрона, заедно с Черноморския полк. Артилерията разполага с 92 полски батареи и над 30 картечни роти.
Общо противникът наброява около 105 000 души – 65 000 румънци, 28 000 руснаци и 12 000 сърби.
Централни сили (България – Германия)
Трета българска армия, командвана от генерал Стефан Тошев, разполага с около 71 000 войници и 220 оръдия, подкрепени през октомври от германската 217-та пехотна дивизия и тежка артилерия. Макар числено по-малобройни, българските и германските части притежават висока бойна подготовка и боен дух, изграден след бързите победи при Тутракан и Силистра.
III. Ход на сражението
Подготовка и първа атака (18–21 септември 1916)
След окончателното превземане на Тутраканската крепост, както и освобождаването на градовете Силистра и Добрич, на 12 септември, Трета българска армия преминава в общо настъпление по целия фронт, преследвайки разбитите руско-румънски войски. Отстъпващата съглашенска армия, командвана от генерал Андрей Зайончковский, се оттегля на предварително подговена 70-километрова отбранителна линия. Тя се състои от множество укрепени пунктове, които са подсилени с няколко реда окопи и телени мрежи, а от хребетите по цялата линия се контролира околната местност и прикриват комуникациите за маневри в тила.
Простирайки се от село Расово, разположено на Дунав, през селата Арабаджи, Мулчьова, Ениджа, Кокарджа, Качамак, Кубадин, Узунлар, Топрахисар до село Тузла, фланговете на позицията са защитени, както от Дунав, така и от Черно море, а контролът на румънските войски върху предмостието Черна вода и пристанището Кюстенджа (дн. Констанца) позволява постоянното им снабдяване с резервни войски и боеприпаси.
От разпита на пленници се узнава за пристигнали подкрепления, като общата отбранителна сила на противника наброявала 70 дружини и 32 ескадрона от 3-та Руска конна дивизия. Срещу тези сили Трета българска армия разполага с 55 български, 4 германски и 3 турски, общо 62 дружини, както и 24 български и 3 германски ескадрона. Командването не извършва необходимото прегрупиране на победоносните, но и изтощени от предишните боеве войски и без необходимото разузнаване, заповядва настъплението да започне на 18 септември.
Първата атака се провежда на широк фронт, но се оказва неуспешна – мощната артилерия и добре укрепените окопи задържат настъплението. Загубите са значителни, което принуждава българското командване да премине към подготовка за нов, по-добре координиран удар.
В ранното утро на 18 септември, с разкъсването на утринната мъгла и очертаването на неприятелските позиции, започва артилерийската подготовка по вражеските окопи, откъдето също отговарят частично със своята артилерия.
В 11 часа пехотата се вдига в атака, посрещната от насочения огън на вражеските гаубици и полски оръдия. Под непрекъснат дъжд от снаряди, веригите стигат до 1500 метра разстояние от окопите, когато срещу тях е открит картечен и пушечен огън. До края на деня частите от 1-ва, 4-та и 6-та и Конната дивизии превземат укрепленията около село Кокарджа, чифлика Сосус Али бей, както и част от височините пред Кубадин.
На 19 септември следват контраатаки от страна на съглашенските войски, които макар и отбити, поставят Трета армия в трудно положение. Войските ѝ са разтегнати по цялата линия, а липсата на подкрепления лишава командването от възможността да се възползва от успехите, постигнати предишния ден. Някои полкове не разполагат с нужните уреди за разрязване на телената мрежа на противника, а в много сектори артилерията изразходва снарядите си, преди да е успяла да унищожи вражеските укрепления.
Много схватки се водят с особена жестокост, както при височина 147, където ротите, макар и останали без офицери, продължават да отбиват вражеските атаки и да задържат терена.
В щаба на Трета армия пристига следното донесение:
„Под ужасен ураган настъпих и заех неприятелските окопи вдясно от в.147, дружината ми е с по-малък от половинния си състав, 3-та дружина се оттегли назад и левия ми фланг е открит, ротата, която щеше да ме подкрепи, още я няма. Чакам подкрепление, чакам патрони“
Капитан Казанаклиев
В продължение на 2-3 часа, позицията преминава четири пъти ту в български, ту във вражески ръце, но до вечерта пристигат две допълнитни роти, които окончателно отблъскват противниковите части.
В бовете при село Кокарджа на 19 септември е ранен писателят Георги Стоянов Георгиев, автор на книгата „Един от Първа дивизия“. Тогава още взводен командир от 41-ви полк, той пише за паметния бой:
Нашите се вдигат, противникът бяга.Противникът се повърне, нашите бягат. Съседна рота им дава спасителен флангов огън, и ротата се вдига отново. Ето, тъй близо и тъй ясно, поручик Боян Дацов повежда отново ротата си, но бива ранен. Офицерският кандидат Венелин Янев го замества , но и сам бива повален. Командването поема отличният фелдфебел Стойко Донков. Вляво офицерският кандидат Иван Момчилов е също ранен, пада пред очите ми. Противникът изнася шест картечници и освен с тях жари с пехотния си и с артилерийския си огън. Боят е в пълния си разгар, а нашата артилерия мълчи. Защо? После научавам, че е останала без снаряди?!“ „Жестокият бой продължава. Шест часа как се бием. Сега летим срещу шестте картечници. Един куршум ме пронизва между гърдите и стомаха и като грабнат от вихър, обръща и със страшна силна поваля по гръб върху вкаменилите се от жестокото слънце големи буци пръст.
В същия полк служи и подпоручик Владимир Мусаков, автор на драматургичната творба „Далила“ и на реалистичното, антивоенно произведение „Кървави петна“, написано в окопите на Южния фронт. Той също е ранен тежко. Макар и да ампутират крака му, лекарите не успяват да спасят живота на младия талант, който умира от тетанус 9 дeна по-късно.
Очаквайки контранастъплението на противника, който продължава да бъде снабдяван с подкрепления, командването издава заповед на армията да се изтегли на началните си позиции и да се окопае.
На 20 септември настъпва временно затишие, което е прекъснато на следващия ден от боевете при Мустафа Ачи и Азаплар между Конната дивизия на генерал Иван Колев и румънската 5-та и 19-та дивизия на генерал Хертел. Победата на българската конницата в това сражение спасява десния фланг на Трета армия.
В резултат на неуспешния първи щурм на Кубадинската позиция, българските загуби са повече от 6 000 загинали, ранени и безследно изчезнали.
Положението на Трета армия е опасно, тъй като в случай, че противникът успее да пробие защитата и да отблъсне българските войски на юг, арената на военните действия би могъл да се пренесе в пределите на Царството. До началото на октомври по фронта настъпва затишие, което дава възможност на войските да попълнят загубите си и да се укрепят на сегашните си позиции.
На 1 октомври 1916 година съглашенските войски предприемат серия от контраатаки срещу центъра и десния фланг на Трета армия, като основната тежест на боевете поемат Конната дивизия и 25-та турска дивизия. В продължение на седмица се водят тежки отбранителни боеве, но фронтът не е пробит.
В същото време три румънски дивизии извършват изненадващ десант на р. Дунав в района на селата Ряхово, Бабово и Бръшлен, разположени между Русе и Тутракан. Целта на удара е установяване на трайно предмостие и изолиране на Трета армия от Южна Добруджа. След тридневни боеве, румънската армия се оттегля. В отразяване на атаката помощ оказва и австро-унгарската дунавска флотилия, която унищожава понтонните съоръжения на противника.
Настъпва отново затишие на фронта, като се водят единствено разузнавателни мисии, патрулни схватки и престрелки между охранителните части.
За осведомление на частите генерал Тошев отправя следната телеграма:
„След 7-дневни непрекъснати боеве и нощни атака срещу десния фланг и центъра на армията, противникът е вече окончателно разколебан и е претърпял големи загуби. По целия фронт той е преминал към отбрана. Армията в скоро време ще предприеме настъпване.“
Пробивът на позицията (19–21 октомври 1916)
Неуспешният първи щурм на отбранителната линия Расово-Кубадин-Тузла в края на септември 1916 година не сломява духа на Трета българска армия. Макар и изтощени от боевете, офицерите и войниците се приготвят за отбрана на сегашната позиция, готови да се борят на живот и смърт.
Последвалите в следващите няколко седмици контраатаки на противника са отбити, а опасността от преместване на арената на военните действия в пределите на Отечеството, вече е отминала.
След извършеното прегрупиране на цялата армия, на 16 октомври щабът на Трета армия получава заповед след три дни да щурмува за втори път Кубадинската позиция.
Пристигат сведения за допълнителното укрепване на отбранителната линия. Окопите са увеличени в размери, както и снабдени с ходове за съобщения и леки блиндажи. Засилени са и изкуствените препятствия.
По данни на разузнаването отбранителната сила на противника е увеличена на 132 дружини и 40 ескадрона.
Трета армия разполага с 87 дружини и 28 ескадрона, като се очаква в настъплението да се включи и 217-та германска дивизия, първоначално предназначена за Южния фронт, в състав от 9 дружини.
Попълненията на армията се състоят главно от добруджански опълченци, отписани от болницата офицери и войници, както и 6-ти турски корпус на Хилми Паша. Прехвърлено е и значително количество германска тежка артилерия.
В подготвянето на втората атака на Кубадинската позиция, планът на генерал Тошев е да се нанесе главен удар срещу централните съглашенски позиции, около село Кубадин. Идеята не е одобрена от фелдмаршал Аугуст фон Макензен, който възлага основният удар да се извърши от 217-а дивизия в участъка Узунлар-Топрахисар. Вполедствие той поема командването на Трета армия и разделя силите и на две групи: Източна, под командването на генерал Тодор Кантарджиев и Западна, под командването на генерал Стефан Тошев.
За предстоящата атака, генерал Стефан Тошев пише:
„Лека утринна мъгла все още покрива падините и чуките към противника, но около батареите вече отива бърза шетня, и още малко разведряване, и топовете, насочени и готови, щяха да почнат да се обаждат. И в миг, лъхът на утринния ветрец разкъса мъгливото було и настъпи хубав ясен ден, началото на кървавия бой, и молитви се зашепнаха, гърдите се заосънваха с кръстния знак и борците с горяща вяра се завръчваха на Божията закрила. И лежат там вече в окопите хиляди и хиляди хора, при силен сърдечен тупот, с уши напрегнати, с очи вторачени, следящи най-внимателно да не пропуснат нищо от началото на ужасната бомбардировка“
Ранното утро на 19 октомври започва с масиран барабанен огън на артилерията, продължаващ два часа. Цялата шир е задимена от пушеците на фугасните изригвания. Особено тежко се обстрелва Топрахисарската позиция. Големи облаци прах се вдигат от съборените стени и сгради, срутват се цели къщи, а димът от подпалената слама затъмнява цялото пространство до морето. Ударите на артилерията се коригират от аероплани във въздуха.
Задачата на Западната група, макар и само спомагателна, не е лека. В продължение на три дена се водят жестоки боеве, които често преминават в ръкопашни схватки. Напорът на настъпващите войски е толкова силен, че руснаците на някои места не успяват да отстъпят и цели роти попадат в плен. В боевете с особена доблест се проявяват войниците от 4-а Преславска дивизия, които пленяват 24 офицери и 2800 войници от руските 61-а и 115-а дивизии.
На 21 октомври е взето селото Кубадин, важен възел на 32 радикални пътища и 4 шосета. Пътят към Меджидие, Черна вода и Кюстенджа е открит.
„Престана всякакъв шум: хилядите войници сякаш бяха погълнати от земята. Измокрени от дъжда и изморени от двадневния бой, те сега почиваха в сладка дрямка, налягали един до друг в окопите.
Засипаното с желязо и олово и обляно с кръв поле, сега беше безмълвно и пусто. Пустота в едно със смътните спомени за вилнелия бой през деня, се шириха на длъж и шир и смущаваха дори и най-коравия дух.“
Офицер от 7-ми пехотен Преславски полк
Задачата на Източната група е да нанесе главния удар срещу Топрахисар. Сътресенията от експлозиите на снарядите разстройват механизмите на вражеските оръдия и изваждат цели батареи от строй. На най-предните позиции окопите и прикритията са разрушени, а войниците заровени в пръстта.
Макар и силно обстрелвани от тежката германска артилерия, вражеските окопи на главната линия са слабо повредени и защитниците, запазили все още своята боеспособност, нанасят тежки поражения на 217-а дивизия.
Въпреки това, на 21 октомври позицията пада в български ръце. Успехът се дължи главно на кавалерията на генерал Колев и придадените към нея улански ескадрони. Тя пробива фронта и чрез завземането на селата Тузла и Урлукьой заплашва тила на цялата вражеската войска.
Победата в боевете при Кубадинската позиция е пълна. Отстъпващите по целия фронт съглашенски дивизии отново са преследвани от победоносните български и съюзнически войски. Конната дивизия напредва покрай Черно море, като става свидетел на бягащите румънци. Цели полета са осеяни с отстъпващи войници, които захвърлят оръжието си и се разпръсват в разни посоки.
За отстъплението на румънската армия при село Мулчьова майор Петко Пеев по-късно ще напише:
За срам на румъните и армията им се разиграваше много интересна сцена. Целият скат беше почернял от румънски войници, които, преследвани от нашата пехота и артилерия, бягаха към гребена, за да избегнат огъня. Но това беше най-чудното. Не за първи път се виждаше румънско бягство. Най-грозното беше, че срещу тях зад гребена се зададоха вериги от казаци, които със сабите или с камшици биеха беглеците и се силеха да ги задържат и да ги върнат на позициите им. Колкото чудно, толкова и смешно беше човек да гледа такива отношения между съюзни войски. Това издаваше напълно възмущението на русите от бездарността и страха на румъните. Нашите артилеристи бяха бдителни на поста си. Те забелязаха всичко това, което ставаше в редовете на нашите врагове. Веднага нашата артилерия се намеси в тоя спор и пренесе целия си огън в тая посока. Румъните бягат, казаците ги връщат с бой, но…нашата артилерия тури край на спора- няколко снаряди паднаха всред група казаци и румъни- обърна в бягство едните и другите и картината стана още по-смешна, тъй като всред тълпата казаците бягаха първи към гребена и оставиха румъните свободно да се отдалечават.
На 23 октомври при село Кара Мурад, северозападно от Кюстенджа, дивизията на генерал Колев разбива румънската бригада Фримо и руската 265-а Оренбургска дружина. Пленени са 1500 души, 520 от които са руснаци, 14 офицери, както и руско бойно знаме.
В защитата на крайбрежните райони активно участие взема отряд от руски бойни кораби, който е разположен в пристанището на Кюстенджа. Пристигнала в края на септември, задачата на руската ескадра е да извършва „безпокояща стрелба“ по българските позиции с цел морално въздействие и да изтощава войската. След загубата на пристанището, корабите се изтеглят към Сулина и от там окончателно напускат добруджанското крайбрежие.
На 22 октомври българските войски влизат в Кюстенджа. В града те намират български семейства, много от които са от знатни родови фамилии, известни с дейността си в борбата за духовна независимост, за запазването на националността, на българското просветно и църковно дело. Става ясно, че много българи са мобилизирани в румънската армия и изпратени на север, а в града остават жените, децата, старците и болните мъже.
На 25 октомври Черна вода, след тежки улични боеве, е в български ръце. На следващия ден Хърсово също пада.
След постигането на тези цели, голяма част от Трета армия е прехвърлена на запад, за да участва в операциите, впоследствие довели до превземането на Букурещ в началото на декември.
В резултат на боевете при Кубадинската позиция, продължили повече от месец, българската армия дава повече от 17 600 убити, ранени и безследно изчезнали.
В края на 1916 година, тогава военен кореспондент, писателят Йордан Йовков публикува разказите „В Кубадин“ и „Кръстопът“, които са посветени на битката.
Пробивът при Кубадин отваря пътя за по-нататъшно настъпление на Централните сили в Добруджа, което в крайна сметка води до пълното освобождение на Южна Добруджа през 1918 г. Сражението остава символ на героизма на българския войник и на стратегическото майсторство на българското военно командване.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
