ЗАГОВОРА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ ОТ „СЪЮЗНИЦИТЕ-РАЗБОЙНИЦИ“ И ИЗБУХВАНЕТО НА МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА 1913 Г.
Балканските войни се раждат като обещание за общохристиянско освобождение и завършват като труден урок по геополитика. В центъра им стои България – държава, която за кратко време акумулира военен потенциал, легитимистка претенция за национално обединение и дипломатическа увереност, но се сблъсква с класическа коалиция на ревизионистични съседи, подплатена от търг за обществени симпатии пред Великите сили. Съвременници като Анри Пози, Владимир Сис, Луи Айер, Симеон Радев, майор Йосиф Разсуканов, както и документални масиви – Карнегиевата анкета, руската „Оранжева книга“, кореспонденцията на руския министър Сазонов и депешите на посланици като Николай Хартвиг – предлагат гледна точка, в която „заговорът за ограбването на България“ не е метафора, а аналитична рамка.
I. Предистория и дългият XIX век на балканския въпрос
От османския разпад към национални програми
Балканската геополитика се структурира през идеята за „национално довършване“. След Берлин (1878) българското национално въображаемо се кристализира около Санстефанския прототип, а сръбското – около „южнославянска“ мисия с тежест в Старa Сърбия и Северна Македония. Гръцката „Мегали идея“ се простира към Епир, Македония и Източна Тракия, докато румънският интерес търси компенсации по посока на Добруджа. Технологично-военният напредък и мобилизационните закони превръщат балканските държави в „армии с държави“, където политическата класа мисли целите си в срокове на набори и кампании.
Логиката на съюзите и скритата конкуренция
Формираният Балкански съюз (1912) се легитимира като отбранително-освободителен. Съюзният договор България–Сърбия от февруари 1912 определя „безспорна“ и „спорна“ зона в Македония, като последната подлежи на арбитраж от руския император. Веднага след подписването обаче в Белград се разгръща риторика на отричане. Инструкциите на Никола Пашич до дипломатическите мисии (септември 1912) да настояват, че Прилеп, Охрид и Кичево са „сръбски“, предписват фронтално пренаписване на договорната логика. В Атина се мисли аналогично: успехът на Гърция около Солун поставя на дневен ред не деление по споразумения, а „реалитети“ на окупация. Румъния изчаква – но вече изчислява „компенсации“ за българското напредване. В Истанбул младотурците гледат за възможности да експлоатират разделението на съюзниците.
Руското посредничество и неговите граници
Руската имперска дипломация доминира арбитражния дизайн, но нейният приоритет е стабилност и възпиране на австро-унгарска експанзия, не справедливост по българските мерки. Хартвиг в Белград и Демидов в Атина опитват да удържат формата, докато самият Сазонов лавира между съперничещи балкански клиенти. Намесата на Петербург срещу преждевременно сръбско нападение (май 1913) спира само датата, не и намерението: „Нека целият одиум… поеме България“ – логика, която преформатира моралната рамка на предстоящата война.
II. От съюз към контрасъюз: тайната дипломация и офицерските мрежи
Офицерските лиги като паралелна външна политика
В късната есен на 1912 и зимата на 1913 в Сърбия кристализира офицерска лига, включваща влиятелни командири, решени „на всяка цена“ да удържат окупираната в Македония територия. Още на 2 февруари от Щип постъпват сведения в София за такава структура, а два дни по-късно – за координация със сродна гръцка мрежа. Преговорите между сръбски и гръцки офицери (края на януари – 24 февруари 1913) завършват с подписано споразумение за общи действия срещу България – фактическа военна конвенция „в сянка“, преди правителствената.
Солунският възел и формализираният съюз
На 25 февруари 1913 престолонаследникът Александър преговаря в Солун с гръцкия княз – политическата рамка да догони военната. На 19 май се подписва сръбско-гръцкият договор, предвиждащ тайна военна конвенция. В член 8 от тази конвенция окончателната цел е „унищожение на българските въоръжени сили“ – дефиниция, която превръща спора за граници в стратегия за обезсилване на българската държава. Паралелно сръбските офицери наемат складове за боеприпаси в Солун за две години – времеви хоризонт, несъвместим с реторика за „инцидентно напрежение“.
Румънският „компенсационен“ коридор
В Петербург през март–април 1913 Румъния поставя условието за териториално уравновесяване на българския ръст. Под натиск на Великите сили България отстъпва Силистра и околности – прецедент, който окрилява Букурещ да мисли за разширение при всяка ескалация. Оттогава румънската позиция е „на страната“ на Сърбия и Гърция de facto – очаква момент за интервенция северно от Балкана.
Черногорската роля и финансовият парадокс
Черна гора воюва срещу Османската империя без да е формален съюзник на София, а българската хазна финансира по 1 златен лев дневно на черногорски войник (по Сис) – детайл, който подчертава колко тънка е линията между „обща кауза“ и опортюнистичен завой. На 11 юни 1913 крал Никола нарежда придвижване към демаркационната линия със Сърбия – авансова заявка за страна-изпълнител в контрасъюза.
III. Ескалация: от фронтови инциденти към преднамерена война
Окупационни „реалитети“ и изтласкване на български части
От февруари до април 1913 в зоните Нигрита–Ангиста гръцките части преминават от престрелки към системно огневи натиск, за да завземат благоприятни позиции. Същевременно сръбските войски изтласкват български подразделения от тактически възли, навлизайки в района на „спорната зона“ като в еднопосочна улица. Целта е проста: когато дойде часът на арбитража, теренът да „говори“ вместо договора.
Манифести, приглушени заповеди и дипломатически театър
През май 1913 сръбският Генерален щаб изработва нападателен план. Писмото на генерал Радомир Путник до Пашич (9 май, публикувано на 28 май) изисква незабавно решаване със сила и отказ „дори за лакът“ от окупираната територия. Под натиска на Хартвиг Белград временно прибира перото: „нека България удари първа“. Гръцкият двор също подготвя манифест, а в печата в Атина се говори за готовност за война. В този контекст лондонският мир (17 май 1913) само формално затваря фронта с Османската империя – между съюзниците веднага започват пресметките.
Сръбският и гръцкият генерални щабове изработват оперативен план за съвместни действия, който е нападателен по своята същност по думите на Владимир Сис. Симеон Радев твърди, че сръбският генерален щаб има идея да нападне България още през май 1913 година, но руският посланик в Белград Николай Хартвиг разбира за това и с писмо от 26 май до сръбския министър-председател настоява да се спре нападението и да остави българите да атакуват първи. Ето и част от текста на писмото:
Нека целият одиум (омраза) от братоубийствената война поеме върху себе си България. На Ваша страна ще бъдат всички симпатии.
Намесата на Хартвиг предотвратява нападението над България, но мисълта да се нападне съседа си не излиза от главата на сръбския Генерален Щаб. Във вестник „Сръбска застава“ от 28 май излиза отворено писмо от генерал Радомир Путник до Пашич от 9 май. В него пише буквално следното:
„Ще бъде ужасна несправедливост и непростим грях, едно предателство по отношение на най-съществените интереси на Отечеството, да се отстъпи на България дори един лакът от окупираната територия. Цялата армия е съсредоточена, готова за война. Ако е необходимо спорният въпрос да бъде решен чрез война, трябва да се започне войната веднага.“
Сръбският крал издава манифест за обявяване на война, в който остава да бъде попълнена датата. За наличието на тази заповед пишат Луи Айер в „Pro Bulgaria“ и Владимир Сис в „Критичните дни на България“. На 11 юни 1913 година кралят на Черна гора издава заповед за придвижване на черногорските войски към демаркационната линия между българската и сръбската армии. Гръцките вестници „Продос“ и „ Емброс“ на 14 юни 1913 година пишат, че и гръцкият крал е издал манифест за войната.
По думите на българския министър-председател доктор Стоян Данев и на генерал Михаил Савов в навечерието на войната сърбите организират редица провокации –обстрелват с артилерия българските позиции, а на 14 юни в Злетовско извеждат пред позициите си български момичета и ги изнасилват пред очите на българските войници. На 16 срещу 17 юни по заповед на Главното командване на Действащата армия с номер 559 българските Втора и Четвърта армии започват настъпление срещу сръбските и гръцките войски. Избухва Междусъюзническата война.
Прагът на непоносимост: нощта на 16/17 юни
В навечерието на войната провокациите зачестяват. Българското Главно командване с Заповед № 559 нарежда ограничени настъпателни действия на Втора и Четвърта армии с цел изправяне на фронта и възпиране на по-нататъшно изтласкване. На 30 юни новината за българско настъпление достига Париж; Анри Пози регистрира триумфалния възглас на сръбския министър Веснич: „Най-сетне! Те са в нашите ръце!“ – реплика, която издава очакване, а не изненада. Българската атака става casus belli, който легитимира предварително подготвената коалиция и морална рамка: „без предупреждение“, „първи удар“, „виновник“.
IV. Механизмът на заговора: как се инженерства морално мнозинство срещу България
Пренаписване на договора чрез информационна операция
Още „неизсъхнало мастилото“ от договорите, Пашич инструктира мисии да настояват, че Македония е сръбска „по право“ – промяна на дефиниционния режим, която изглежда дръзка само ако договорът се приема като нормативен източник. В действителност Белград прехвърля спора от юридическо на цивилизационно поле: „сърбите освобождават свои земи“. Във френски салони и редакции това говорене резонира с антиосманската, а не с антибългарската памет – следователно България лесно бива изкарана „прекалено силна, прекалено бързо“ (по Пози). Подобна операция превръща бъдещата българска реакция в доказателство за вина.
Офицерските конвенции като ускорител на политическата воля
Секретните лиги в Белград и Атина играят ролята на агрегатори на решимост там, където кабинетите още се пазят от скандал. Подписаното офицерско споразумение, последвано от правителствения договор и тайната конвенция, показва реда на реалната причинност: първо военните, после политическите. Членът за „унищожение на българските въоръжени сили“ ясно заявява, че целта не е „корекция на линията“, а трайно геополитическо кастриране на българската мощ.
Ролята на Великите сили: селективен арбитраж, всеобщ натиск
Русия номинално е арбитър, но фактически предпочита да избегне „междусъюзнически скандал“, дори цената да е България да понесе политическия одиум. Австро-Унгария блокира сръбския излаз на Адриатика чрез конструирането на Албания – стратегически ход, който пренасочва сръбската териториална енергия към Македония. Франция и Великобритания не искат победител, който да наруши равновесието. В тази констелация Румъния капитализира върху формулата „компенсации срещу стабилност“ – и изчаква подходящия момент да премине Дунав.
V. Междусъюзническата война като оперативен процес и геополитическа рамка
Разгръщане на военните действия и стратегическата логика на съюзниците
Междусъюзническата война се ражда формално на 16/17 юни 1913, но материално тя съществува месеци преди първия изстрел. Оперативната линия на Сърбия и Гърция е проста: да се удържи територия, придобита в хода на Балканската война, и да се постави България пред свършен факт. Българските части не атакуват с идеята за генерално настъпление, а да изправят линията и да премахнат клиновете, създадени от системното сръбско-гръцко изтласкване. Сърбия и Гърция превръщат тази локална тактика в пропаганден акт – „България нападна първа“, което е достатъчно за Париж, Лондон и Петербург, за които детайлите на демаркацията нямат значение, а „първият удар“ е достатъчна формула за вина. Военният ход на Белград и Атина получава бързо политическо признание, защото светът предпочита едно обяснение пред две уравнения.
Отвореният север: румънската интервенция като геополитически чук
Най-решаващият момент е не на юг и не на запад, а на север. Румъния пресмята, че България е изтощена на три фронта и че всяка интервенция срещу нея е нискорискова и високо възвръщаема. На 27 юни румънците преминават Дунав без сериозен отпор, защото там няма стратегически разположена българска групировка. Това е класически пример за „стратегическа геометрия“: удря се там, където противникът не е, защото е бил принуден да бъде там, където други вече го натискат. От военна гледна точка войната за България приключва не на линията Злетово–Кукуш, а при румънското преминаване на Дунав. Това е моментът, в който се вижда истинският мащаб на заговора: Сърбия и Гърция създават натиск, който обвързва българската армия, а Румъния взема териториалния дивидент.
Турският фактор: младотурската „контраофанзива“ като последен етаж на коалицията
На 23 юли Османската империя възстановява престъпени позиции в Източна Тракия. За Константинопол войната между християнските съюзници е благоприятен шанс да се възстанови поне част от престиж и територия. Падането на Одрин е османският исторически шок; връщането на Източна Тракия – частичната терапия. За България това е доказателство, че коалицията срещу нея е не триъгълник, а затворен кръг. В този смисъл Междусъюзническата война е единствен по рода си пример, при който победител във войната срещу империя губи територии от всички страни едновременно.
VI. Свидетелствата на съвременниците като аналитични източници
Френският разузнавач Анри Пози
Пози деконструира пропагандната формула „България започва войната“ като фраза, нужна за Франция, за да не бъде обвинена в дипломатическо късогледство. Пози пише хладно: българите са заставени да започнат първи, защото иначе биха били ударени в момент по избор на Белград. Следователно „първи удар“ не е вина, а контрапредотвратяване.
Дали България е била виновна за това свидетелства французинът Анри Пози във „Войната се връща“:
„Аз чувам още възклицанието на сръбския министър Веснич, в което се четеше триумф: „Най-сетне! Те са в нашите ръце!“ Това беше през оная сутрин на 30 юни 1913 г.. когато пристигна в Париж новината, че българските части атакували сърбите.
И понеже българите бяха атакували първи – а те бяха заставени да го направят, единственият път да се спасят беше да нападнат те, преди да бъдат нападнати от своите противници – и понеже бяха атакували без предупреждение, те останаха отговорни пред света.
България, през всичките политически и военни събития, които се нижеха на Балканите от декември 1911 г. до края на юни 1913 г., имаше само една единствена грешка, но тази грешка беше непростима: тя беше станала, за много късо време, много силна и много бързо го беше показала…“
Чешкият кореспондент Владимир Сис
Сис фиксира ролята на офицерските елити. За него не кабинетите в Белград и Атина са двигател на войната, а военните апарати, които обсебват политиката и я превръщат в инструмент за постфактум легитимация. Той е първият, който верифицира свързването на военни мрежи с дипломатически действия.
Швейцарецът Луи Айер, българинът Разсуканов, дипломатът Радев
Айер е свидетел на конкретни военни разпореждания, Разсуканов – на офицерските настроения, Радев – на скритите канали. Трите гледни точки образуват тристранна аналитична синтеза: оперативното, моралното, геополитическото.
VII. Букурещ (1913): поражението като формула за новото равновесие
Конфигурацията на „справедливостта“ и реалната геополитика
Букурещ не разпределя България по вина, а по възможност. Спорът не е кой е прав, а кой е по-опасен в бъдеще. България получава наказателен пакет, съизмерим не с грешка, а с потенциал. Точно това формулира Пози, когато пише, че България е станала „много силна, много бързо“.
Същността на новия баланс
Букурещ потвърждава логиката: Балканският съюз е мъртъв, защото е бил жив само докато има Османска империя за разграбване. В момента, в който плячката е разпределена, Балканите стават наново арена, а не колегия.
VIII. Дългосрочните последици: геополитическа анатомия на загубата
Структурни изводи за българската държавност
Междусъюзническата война доказва, че за държава като България проблемът не е врагът, а липсата на стратегически вторични съюзи, когато първичните са ненадеждни. Това е уроци, който резонира и в 1915.
Историческа памет и международен образ
Преписването на вина върху България не е исторически коректно; то е пропагандна рамка, възприета от Европа като удобен обяснителен матрикс. Съвременните извори – Пози, Сис, Айер, Радев – потвърждават, че заговорът е реален, не реторичен. България е наказана не за действията си, а за потенциала си.
Междусъюзническата война от 1913 година демонстрира механизма, чрез който съюз от държави може да се трансформира в коалиция срещу своя най-силен член. България печели военните кампании срещу Османската империя, но губи политическата война срещу „съюзниците-разбойници“ именно в момента на своя максимален военен успех. Основният вододел не е тактически и не е в детайлите на дните 16/17 юни. Той е много по-рано — когато Белград и Атина решават, че договорната рамка няма да се спазва, и когато в дипломатическите салони в Париж, Петербург и Лондон се утвърждава тезата, че България трябва да бъде „удържана“ като фактор. Прецедентът със Силистра, секретните военни конвенции между Сърбия и Гърция, включването на Румъния в момента на най-голяма българска натовареност — всичко това свидетелства, че войната срещу България не е спонтанна, а системно структурирана.
Историческото значение на 1913 година за България е далеч отвъд териториалните корекции на Букурещ. Събитията доказват, че успехът на малка държава без предварително „обграждане“ с дипломатически предпазни механизми е уязвим почти автоматично. България е наказана не за грешка, а за потенциал — защото е станала силна по-бързо от геополитическата поносимост на региона. Анализът на Пози, Сис, Айер, Радев и документалните корпуси на Сазонов и Карнегиевата анкета води до едно и също заключение: не България изоставя съюза, а съюзът се обръща срещу България. И този механизъм — когато една сила е санкционирана заради темпа на собственото си развитие — е универсален модел в международните отношения, който остава валиден и днес.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
