ГЕО МИЛЕВ

Двадесетте години на ХХ век в България се характеризират с дълбока социална и политическа криза. Поредицата войни – Балканските, Първата световна и Междусъюзническата – оставят страната в състояние на национална катастрофа, икономическа разруха, бедност и социално напрежение. Това е време на противоречия, на дълбока човешка драма и криза на духа, когато обществото губи своите нравствени и културни ориентири. Именно в този исторически контекст твори Гео Милев – поет, публицист, критик и преводач, който със своето експресивно творчество заявява своите обществени и духовни позиции.

I. Ранни години и образование

Гео Милев е роден на 15 януари 1895 г. в Радне махле (днешния град Раднево). Баща му, Мильо Касабов, е учител и журналист, а по-късно става и книгоиздател. Семейството се премества в Стара Загора, когато Гео е едва двегодишен. Там баща му открива книжарница и издателство, които ще окажат силно влияние върху бъдещия творец.

Малкия Гео проявява интерес към литературата още като ученик. В старозагорската гимназия (учил там до 1911 г.) той създава ръкописни вестници, съставя сборници, които сам илюстрира, пише хумористични, патриотични и интимни стихове. В този период се занимава и с преводи на руски поети като Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Николай Некрасов, Алексей Колцов, Атанасий Фет.

II. Учебни години в София и Германия

През 1911 г. Гео Милев постъпва в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където изучава романска филология, но още след година заминава за Германия. Установява се в Лайпциг (1912–1914), където слуша лекции по философия и започва дисертация върху творчеството на Рихард Демел – един от най-видните немски символисти.

В Лайпциг публикува първите си статии във в. „Листопад“ – „Литературно-художествени писма от Германия“, превежда немски и френски поети, пише и собствени стихове.

През 1914 г. посещава Лондон, където се среща с белгийския поет Емил Верхарн. На връщане в Германия е арестуван по подозрение в шпионаж, но скоро е освободен. През 1915 г. се връща в България.

III. Първи литературни инициативи

В родината си Гео Милев започва да печата малки лирични книжки, посветени на западни автори – Стефан Маларме, Рихард Демел, Пол Верлен, Емил Верхарн, Фридрих Ницше. В тях съчетава преводи с посвещения към млади български символисти като Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Людмил Стоянов, Николай Райнов.

Успоредно с това се грижи за книжарницата на баща си, мобилизиран на фронта. В периода 1915–1916 г. организира заедно с Никола Икономов театрална трупа, която изнася представления в местното читалище.

IV. Войната и тежкото нараняване

През 1916 г. Гео Милев е мобилизиран и изпратен в Школата за запасни офицери, а по-късно служи като старши подофицер в 34-ти троянски полк на Дойранския фронт. На 29 април 1917 г. е тежко ранен в главата при артилерийски обстрел – загубва дясното си око.

През февруари 1918 г. заминава за Берлин за лечение, което продължава над година. Въпреки болката и операциите, престоят му в Германия се оказва духовно плодотворен – посещава библиотеки, театри, музеи и се запознава с теченията на експресионизма. Там сътрудничи на списанията „Ди Акцион“ и „Дер Щурм“, влиза в контакт с немски художници и писатели.

V. Списание „Везни“ и българският модернизъм

След завръщането си в София през 1919 г. Гео Милев основава списание „Везни“, издавано до 1922 г. То става трибуна на символизма и експресионизма в България. В редакционните статии Гео Милев защитава идеята, че изкуството е не само естетическо, но и етично проявление на човека.

Успоредно издава собствена поезия:

• „Жестокият пръстен“ (1920) – първата му стихосбирка, възприета с противоречиви критики;
• „Иконите спят“ (1922) – където поетът развива експресионистичния си стил.

VI. Експресионизмът в българската литература

Експресионизмът, който Гео Милев пренася от Германия, се изгражда върху философията на Фридрих Ницше (идеята за свръх-Аз-а) и Анри Бергсон (интуицията като път към истината). Характеризира се с груба, шокираща лексика, накъсан ритъм, емоционална натовареност и стремеж не да отразява действителността, а да я преобразува.

Социалната обстановка в България след войната – инфлация, глад, хаос, морален упадък – предразполага към този стил. Гео Милев открива в него форма да изрази социалния бунт и духовната криза на времето.

VII. Списание „Пламък“ и поемата „Септември“

През 1924 г. започва издаването на ново списание – „Пламък“, където публикува статии и творби под надслов „Грозни прози“. Най-значимото му произведение в този период е поемата „Септември“ (1924), посветена на Септемврийското въстание от 1923 г.

Поемата възпява бунта на народа за свобода и щастие. Гео Милев изобразява въстаналите „кални, гладни, измършавели“ маси като символ на човешкото достойнство. Народът е стихия, която ще помете стария свят. Заради силния си революционен заряд творбата е конфискувана и забранена.

1
Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв –
величав.

Дълбоко сред мрак и мъгла.

Из тъмни долини
– преди да се съмне
из всички балкани
из дебри пустинни
из гладни поля
из кални паланки
села
градове
дворове
из хижи, колиби
из фабрики, складове, гари
хамбари
чифлици
воденици
работилници
юзини
заводи:

по пътища и по завои
високо
по сипеи, урви, чукари, бърда
през слог
и рид
през глухи усои
през есенни жълти гори
през камънаци
вода
мътни вади
ливади
нивя
лозя
овчарски пладнища
глогини
изгорели стърнища
трънаци
блата:
изпокъсани
кални
гладни
навъсени
измършавели от труд
загрубели от жега и студ
уродливи
сакати
космати
черни
боси
изподрани
прости
диви
гневни
бесни

на гърба с парцаливи торби
в ръцете – не с бляскави шпаги,
а с прости тояги,
шопи със сопи
с пръсти
с копрали
с търнокопи
с вили
с брадви
с топори
с коси
и слънчогледи
– стари и млади –
се спуснаха всички отвред
– като отприщено стадо
от слепи животни,
безброй
яростни бикове –
с викове
с вой
(зад тях – на нощта вкаменения свод)
полетяха напред
без ред

2
Нощта се разсипва във блясъци
по върховете.
С л ъ н ч о г л е д и т е
п о г л е д н а х а   с л ъ н ц е т о!
Зората от сън се
пробуди
сред гръм от картечници:
От далечните
склонове
– удар след удар –
заплющяха
луди
куршуми – олово.
Топове
като зинали слонове
зареваха. . .
Трепет и страх.
С л ъ н ч о г л е д и т е п а д н а х а   в   п р а х.

3
Глас народен:

С хиляди ножа
прободен
народ –
затъпен
унижен
по-нищ и от просяк,
останал
без мозък
без нерви –
въстана
из мрака тревожен
на своя живот
– и писа със своите кърви:

Г л а в а  п ъ р в а:

– Глас народен –
– Глас божи –
О боже!
подкрепяй свещеното дело
на грубите черни ръце:
влей смелост
в нашето гърмящо сърце:
Не искаш ти никого роб –
и ето – кълнеме се в нашия гроб –
ще възкресим ний човека
свободен в света.
Пред нас е смъртта –

но отвъд:
там цъфти Ханаан
от Правдата обетован
нам –
вечна пролет на живия блян. . .
Вярваме! Знаем! Желаеме го!
С нами бог!

4
Септември! Септември!
О месец на кръв!
на подем
и погром!
Мъглиж беше пръв
Стара
    и      Загора
Нова
Чирпан
Лом
Фердинанд
Берковица
Сарамбей
Медковец – градове и села.

5
Народа въстана
– с чук
в ръката,
обсипан със сажди, искри и сгурия,
– със сърп сред полята,
просмукан от влага и студ:
хора на черния труд
с безглаголно търпение – А
селяци
работници
груби простаци
безимотни
неграмотни
профани
хулигани
глигани
– скот като скот:

хиляди вери
– вяра в народний възход,
хиляди воли
– воля за светъл живот,
хиляди диви сърца
– и огън във всяко сърце,
хиляди черни ръце
– в червения кръг на простора
издигнали с устрем нагоре
червени
знамена
развени

над цялата в трепет и смут разлюляна страна
на бурята яростен плод:

6
Блесна
над родни Балкани,
издигнали пъп
срещу небето
и вечното слънце хрясна
право в сърцето
на гигантския
столетен
дъб.
Хълм подир хълм
ек бързолетен
отпрати далек
през чуки
грамади
към стръмни долини
в каменни дупки
– пламтящо легло –
дето спят на витло
пепелянки и смолци,
в пещери
на змеици и змейове,
в глухи хралупи на вещици

7

Започва трагедията!  –

8

Първите
паднаха в кърви.
Метежният устрем
бе посрещнат с куршуми.
Знамената изтръпнаха
пронизани.
Планината гърми. . .
Там горе
далечни и близки хълми
потъмняха обнизани
с хора
– плъпнаха
черни редици:
редовни платени войници
и разлютена милиция.
Всички те знаят:
“Отечеството
е в опасност!”

И яростно лаят
картечници. . .
Първите
паднаха в кърви.
Зад далечните
върхове
забумтя артилерия.
Затрепераха
градове
и села.
Мъртви тела
– окървавени трупове –
застлаха
склонове
валози
пътища. . .
С извадени саби
кавалерийски отряди подгониха
разбитите селяни
– доубивани, стреляни
с шрапнели, фугаси
– бягащи в ужас на всички страни,
догонвани в къщите
и съсичани там
с кървави саби
под нисък сайвант
сред писък
на изплашени баби,
деца и жени…

9
Войските настъпваха.
Под грозния звук на шрапнелите
изтръпнаха
и най-смелите:
в отчаяние
към небето издигнати голи ръце.
Ужас без слава
замръзна на всяко лице –
очи без страдание.

По всички пътеки
ето спущат се рота след рота
– пехота
кавалерия
артилерия.
Бият атака
барабаните.
Паника
– високо
над изподраните
червени знамена –
бич от пурпурни пламъци вей.

Там
посред общия смут
сам,
като луд
епически смелия
поп
Андрей
с легендарния топ
стреля
снаряд след снаряд. . .
В последния миг:
“Смърт на Сатаната!”
извика
побеснял и велик –
и обърна назад
своя топ:
последната
граната
изпрати
право там

дето бе пял литургия, ектении. . .

И се предаде.
“Да се обеси червения поп!
Без кръст – без гроб!”

До телеграфния стълб бе изправен.
До него палача.
Капитана.
Въжето
бе готово.
Балкана
тъмнееше мрачен.
Небето –
сурово.
Попа стоеше огромен,
изправен в целий си ръст,
цял
спокоен като гранит –
без жал
без спомен
– на гърдите Христовия кръст
и с поглед в балканите впит –
далеко
сякаш в грядущето. . .
– Страхливо вий поглед отпущате
пред близката смърт на човека,
палачи!
Що значи
смъртта на един?
Амин!
Захрачи
и плю.
Бързо нахлу
сам на врата си въжето
и
без да погледне небето
– увисна –
език
между зъбите стиснал:

велик
сюблимен
непостижим!

10

Есента
полетя
диво разкъсана
в писъци, вихър и нощ.
Буря изви се
над тъмни балкани

– мрак и блясък
и гракащи гарвани ято –

Кървава пот
изби по гърба на земята.
В ужас и трепет снижи се
всяка хижа и дом.
П о г р о м!
Трясък
продъни небесния свод.

11

Тогава настана
най-ужасното:
Бясно захласната
заудря в душите тревожна камбана
– удря, бие, звъни. . .
Нощта падна тъй ниско –
глухо и страшно заключена
от всички страни.
Смъртта
– кървава вещица сгушена
във всичкине ъгли на мрака
изписка,
и ето посяга
далеч и навред из нощта:
със своите сухи ръце
– дълги, безкрайни –
улавя и стиска
зад всяка стена
по едно ужасено сърце.
О, нощ на безименни тайни!
– и тайни, и явни:

Мегдани отново с кармин окървавени.
Смъртни писъци в преръзано гърло задавени.
На вериги зловещия звек.
Затворите пълни с хора.
В двора
на казарми, затвори
от командвани залпове ек.
Вратите залостени.
Чукат отвън тъмни гости.
Сина със револвер в ръката
мъртъв на прага прострян.
Бащата обесен.
Обезчестена сестрата.
От селата задигнати селяни
след тях – войници:
мрачен конвой.
За да бъдат разстреляни:
Команда: стой!
“Огън” –
изтракаха пушки:
    Ку
         Клъкс
                     Клян –
“бий”!
      – залп.
Десет трупа
от брега
пльоснаха тежко
в мъртвите мътни води на Марица.
Окървавена повлече
ги скръбната родна река.
Военна музика нейде далече
през обезлюдени улици
гърмеше
“Шуми Марица. .  .”
Окървавена. . .
В изпотъпкани ниви
трънливи
между бодил и високи треви
се валят червени глави
с накълцано обезобразено лице.
Бесилки разпериха черни ръце
(привидения в мъртва мъгла).
Непрестанно се носи страхотния марш на топора
ударил о кокал. Горящи села
озаряват далеч кръгозора.
Потекоха кървави вади.
Пламнали клади
лизнаха със светотатствен език
светото подножие
на божия
престол.
Замириса на живо месо.
Ужасени отвис небесата
нададоха вик
блажените жители на светлия рай
– на бога свирепо Осанна –
Край.
Урагана престана,
халата
спря най-подир:
мир
и тишина
настана
по цялата
страна.
Кървав на боговете курбан.

12

Музо, възпей оня пагубен гняв на Ахила. . .

Ахил беше грубата сила.
Военния демон.
Ахил беше стар генерал
на Н. Ц. В. цар Агамемнон.
Ахил бе герой.
С безброй
кръстове, ордени, ленти. . .
Пиедестал
на реда и тишината
в страната. . .

Но днес ний
не вярваме вече в герои
– ни чужди, ни свои.

Троя бе опожарена и срината.
Приам и Хекуба загинаха.
Ахил тържествува. . .
– Какво е за него Хекуба? –
Душата му дива и груба
не чува
плача на свещената майка, разкъсъна
над безименни гробища с кърви оръсени
израснали в миг
– толкоз много –
безброй.
– Какво е за него Хекуба? –
Ахил бе герой.
Ахил бе верик.

Бич божий изпратен от бога.

Но Ахил ще загине под гняв и проклятия.
– И загина

на убиеца вярна отплата.
Агамемнон уби Ифигирия

Клитемнестра уби Агамемнона

Орест със Електра уби Клитемнестра

Едничка остава
– стои и пребъдва
през вековете –
Касандра-пророчица:
тя вещае възмездие
– и  в с и ч к о   с е   с б ъ д в а.
Безсменна прищявка, игра и забава
на боговете.
Вековечен разцвет на божествена стръв.
Всяка смърт е за тях развлечение,
всеки вопъл – шега.
Смърт, убийство и кръв!
Докога, докога?
Вседържителю Зевс

– о т г о в а р я й!

Кръз дима на пожарите
се издига и бие ушите ти
вика на убитите,
рева
на мъченици безброй
върху клади горящи дърва:
– К о й
и з л ъ г а   н а ш а т а   в я р а? –

Отговаряй!
Ти мълчиш?

– хвърляме бомба в сърцето ти,
превземаме с щурм небето:

и от твоя престол
те запращаме мъртъв надолу
вдън вселенските бездни
беззвездни,
железни –

По небесните мостове
високи без край
с въжета и лостове
ще снемем блажения рай
долу
върху печалния
в кърви обляния
земен шар.
Всичко писано от философи, поети –
ще се сбъдне!
– Без бог! без господар!
Септември ще бъде май.
Човешкия живот
ще бъде един безконечен възход
– нагоре! нагоре!
З е м я т а   щ е  б ъ д е   р а й –
ще бъде!

VIII. Дело, изчезване и убийство

На 23 януари 1925 г. срещу Гео Милев започва дело №249 по Закона за защита на държавата. Осъден е на една година затвор, 20 000 лв. глоба и лишаване от граждански права. Решава да обжалва, но на 15 май 1925 г. е извикан за „малка справка“ в полицията и повече не се завръща.

Останките му са открити едва през 1950-те години в масов гроб край София (Илиянци), разпознат по стъкленото око. Свидетелства доказват, че е удушен с тел по заповед на военния министър Иван Вълков.

Въпреки краткия си живот, Гео Милев оставя дълбока следа в българската култура. Със своето творчество и публицистика той допринася за утвърждаването на модернизма, за обновяването на поезията и за осмислянето на социалната действителност.

• Къщата му в Стара Загора е превърната в музей.
• Родната му къща в Раднево също е реставрирана като културен център.
• В София съществува квартал „Гео Милев“.
• Дъщеря му, Леда Милева, става известна детска писателка и обществена фигура.

Хронология на живота и делото на Гео Милев

Година / Дата	Събитие
15 януари 1895	Роден е в Радне махле (днес гр. Раднево), Старозагорско. Баща му е учителят и журналист Мильо Касабов.
1897	Семейството се премества в Стара Загора. Баща му открива книжарница и издателство.
1900–1911	Учи в старозагорската гимназия. Започва да пише стихове, издава ръкописни вестници, съставя сборници, илюстрира ги. Превежда руски поети (Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Фет и др.).
1911	Завършва гимназията в Стара Загора. Заминава за София и се записва в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалност романска филология.
1912	Напуска университета и заминава за Лайпциг (Германия), където слуша лекции по философия и работи върху дисертация за поезията на Рихард Демел.
1913	Започва сътрудничество с в. „Листопад“. Публикува „Литературно-художествени писма от Германия“. Продължава преводи и поетични опити.
Юли 1914	Заминава за Лондон. Среща се с белгийския поет Емил Верхарн. На връщане е арестуван в Хамбург по подозрение в шпионаж, но е освободен.
1915	Завръща се в България. Издава „хвърчащи листове“ с преводи на западноевропейски символисти. Грижи се за книжарницата на баща си, мобилизиран на фронта.
1915–1916	С Никола Икономов създава театрална трупа в Стара Загора.
1916	Мобилизиран е в армията, изпратен в Школата за запасни офицери в Княжево. По-късно е старши подофицер в 34-ти троянски полк при Дойран.
29 април 1917	Тежко ранен в главата при артилерийски обстрел. Загубва дясното си око.
Февруари 1918	Заминава за Берлин за лечение. Придружен е от бъдещата си съпруга Мила Керанова.
1918–1919	Претърпява операции, но активно се включва в културния живот на Берлин – посещава музеи, театри, изложби. Запознава се с немския експресионизъм. Сътрудничи на списанията „Ди Акцион“ и „Дер Щурм“.
1919	Завръща се в София. Основава списание „Везни“, което излиза до 1922 г.
1920	Излиза първата му стихосбирка „Жестокият пръстен“.
1922	Публикува стихосбирката „Иконите спят“. Списание „Везни“ прекратява съществуването си.
1923	Преживява събитията на Септемврийското въстание, които оставят дълбока следа в творчеството му.
Януари 1924	Започва издаването на ново списание – „Пламък“. Публикува „Грозни прози“, поемата „Ад“ и други текстове.
1924	В „Пламък“ излиза поемата „Септември“. Книжки 7 и 8 са конфискувани и забранени.
23 януари 1925	Срещу него започва дело №249 по Закона за защита на държавата заради „Септември“. Осъден е на 1 година затвор, глоба 20 000 лв. и лишаване от права.
15 май 1925	Повикан в полицията за „малка справка“. Изчезва безследно.
1950-те	Останките му са открити в масов гроб край София (Илиянци). Разпознат е по изкуственото око. Установява се, че е удушен с тел.
1960-те	Родната му къща в Стара Загора е превърната в музей.
2013	Къщата му в Раднево е откупена от общината с цел да бъде възстановена и отворена като музей.

Оценките за поезията му варират – от възторг до отрицание – но ролята му като културен и обществен водач е безспорна. Гео Милев остава символ на интелектуалния бунт и борбата за истина и справедливост.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК