ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ВАЛУТА

Българската парична история се разгръща като последователност от символи, институции и правни решения, чрез които държавността превежда икономиката през епохи на промени и интеграции. След възстановяването на България през 1879 г. паричният въпрос се превръща в ядро на модерната държавна архитектура: как се казва националната единица, на каква правна и метална основа стъпва, кои институции я емитират и как обществото я приема. Изборът на „лев” не възниква ex nihilo; той се опира на дълга памет за лъва като държавен символ, на балканска търговска практика, привикнала към „лъвски” талери, и на модернизация, която целенасочено се ориентира към европейски модели на парично обращение. В същото време ранната българска монетарна политика изпробва алтернативи – включително възможността да се приеме френският франк и сантим – и временно изчислява бюджети и марки във френски номинали, преди окончателно да кодифицира „лев” и „стотинка” в закон и в метал. Така валутата се явява и огледало на държавността: през избора на име, през правото на рязане на монети (4 юни 1880 г.), през учредяването на Българската народна банка (25 януари 1879 г.), през първите емисии от 1881 г. и през постепенното утвърждаване на книжните пари до 1894 г., когато обществото привиква да разпознава ценност не само в благородния метал, а и в държавния кредит. В този уводен хоризонт българската валута се мисли едновременно като символ и инструмент: символ, защото името „лев” вписва наследство от средновековни образи и ранномодерни „лъвски” монети, и инструмент, защото законът и централната банка дисциплинират пазара, кодифицират номиналната система и я свързват с европейските стандарти на Латинския монетен съюз.

I. Предистории на „лев”: символ, търговия и европейски влияния

Средновековният лъв като символ и парична памет

Средновековният български лъв – изправен и категоричен върху монети от късната Търновска епоха – кондензира политическо самосъзнание и художествен канон, които модерната държава реинтерпретира. В последните десетилетия преди падането на Второто българско царство под османска власт емисиите на цар Иван Шишман показват изправен лъв върху големи медни монети; ние днес не знаем със сигурност как са се назовавали тези конкретни номинали, но иконографският мотив е недвусмислен и трайно разпознаваем. Този образ функционира като паметова матрица: той зашива символа на владетелската власт, гербовата традиция и грижата на държавата да маркира стойност, дори когато металът е неблагороден. Лъвът в този контекст не е просто декоративен избор, а емблема на легитимност – той удостоверява произхода на монетата и я вмества в политическия космос на царството. Когато модерната България в края на XIX век търси име за своята парична единица, този стар образ предлага богат културен ресурс, който прави „лев” естествена, но и аргументирана опция. Възприемането на лъва като знак на българската сила и държавност изпреварва модерното законодателство и създава невидима приемственост между средновековната и модерната парична репрезентация. Тъкмо затова, когато обществото се сблъсква с нови монети и нови книжни знаци в края на XIX век, то разпознава в името „лев” нещо повече от метрологична единица: това е език на паметта, в който образът от Търново продължава да присъства. Тази културна инерция улеснява политическата комуникация на новата държава с населението: името „лев” звучи едновременно познато и авторитетно, придавайки на валутата символичен капитал, който чисто технически термини не биха могли да носят. Така средновековният лъв влиза в модерната икономика не като археологическо любопитство, а като действащ символен актант, който прави парите разбираеми и приемливи.

Льовендаалерът и балканската търговска екосистема

Няколко века по-късно българските земи отново срещат „лъвската” монета, но вече в търговския космос на Османската империя и европейския пазар. Нидерландските „льовендаалери” – лъвски талери, емитирани от различни провинции, сред които и град Кампен с емисия от 1648 г. – се разпространяват широко и придобиват доверие като стабилно разплащателно средство. В османската среда и балканските говори те преминават през превод и адаптация, като остават в традиционната памет под имената „асланазлии” или „асланазлъ”, произхождащи от турското „аслан” – лъв. Тази вторична езикова кодификация е показателна: търговският живот превръща образа на лъва в паричен знак, разпознаваем отвъд езиковите и правните граници. Българите свикват да оценяват покупателна способност през „лъвска” монета, макар тя да не е национална. Този опит моделира очакванията към парите като към нещо стабилно, тежко и международно приемано. Когато през XIX век регионът се модернизира, лъвът продължава да циркулира по монети и като моден мотив: съседна Румъния през 1880 г. приема „лея” като име на паричната си единица – също производно от „лъв” – буквално година преди първия български лев. Така изборът на „лев” в България не изглежда изолиран, а вписан в балканска и европейска семиотика на парите, където животинският символ носи обещание за сила и доверие. Съвместяването на този културен пласт с прагматиката на търговията обяснява защо „лев” е не само символично убедителен, но и икономически разумен избор: той разговаря с навици, натрупани от поколения, които са търгували с „лъвски” талери и са се ориентирали по европейската валутна карта. По този начин предисторията на „лев” се оказва мрежа от памет, търговски практики и регионални подражания, която прави модерната българска валута продължение, а не разрив.

II. Учредителният момент: институции, имена и посоки (1879–1881)

Дилемата „лев“ срещу „франк/сантим“ и ранната европейска интеграция

Когато Учредителното народно събрание през 1879 г. възстановява държавата, валутният избор се оказва предмет на конкретни стратегически дилеми. На масата стои не само названието на националната единица, но и въпросът дали България да приеме директно френския франк и сантим като свои национални пари. Тази опция има рационалност: френският франк функционира като международна мярка за стабилност през XIX век, а Латинският монетен съюз налага стандарти, към които младата държава така или иначе се стреми. В този контекст ранните финансови практики действително се ориентират към френската система: първите български пощенски марки, които влизат в обращение на 1 май 1879 г., носят номинали във франкове и сантими, което сигнализира за прагматичен европейски курс. Бюджетът на Княжество България също се изготвя във франкове и сантими в най-ранния период, когато законово установена национална валута още няма. Така властта комуникира намерение за интеграция в европейската валутна екосистема, като временно говори на езика на най-стабилната валута на епохата. Въпреки това през следващите месеци надделява идеята за собствена парична единица, която да бъде национално назована, но европейски стандартизирана. Аргументът е двоен: от една страна, „лев” мобилизира историческа памет и символична идентичност; от друга, правно-металната рамка може да бъде калибрирана по модел на Латинския монетен съюз, т.е. да гарантира съпоставимост и доверие. Този компромис между символ и стандарт – българско име върху европейски калибър – оформя житейската логика на решенията от 1879–1880 г., като превежда държавата от временна френска номинация към трайна национална валута.

БНБ като регулатор и първите решения: Бирмингам, пробите и марките

На 25 януари 1879 г. се учредява Българската народна банка с ясно дефинирана роля на регулатор в търговските взаимоотношения – институционален гарант за бъдещото парично обращение. Още преди приемането на закона за правото на рязане на монети БНБ действа оперативно: поръчва в Бирмингам изработването на проби за бъдещи медни монети с номинал 10 сантима, което отразява междинния етап на френската номинация. Успоредно с това се възлага изработването на бронзов медал с образа на княз Александър I, чийто реверс е идентичен с реверса на пробната монета от 10 сантима – жест, който синхронизира монетна естетика и държавно представителство. Тези действия демонстрират способността на новата банка да оперира с външни монетни дворове, да поръчва проби и да комуникира бъдещата визуална идентичност на парите. Пощенските марки от 1 май 1879 г. – с номинали във франкове и сантими – паралелно изпълняват функция на паричен „учебник” за населението, което привиква към рационализирани номинали и към европеизиран метролого-паричен език. Същевременно бюджетът във франкове сигнализира, че докато липсва утвърден закон за националната валута, държавата избира стабилен външен стандарт за фискалните си изчисления. По този начин, още преди „левът” да бъде кодифициран, институционалната практика изгражда мост между символичната автономия на името и функционалната зависимост от международните норми, което ще позволи безболезнен преход към национална номинална система, когато законът влезе в сила.

III. Нормативната архитектура: законът от 4 юни 1880 г. и Латинската конвенция

Българският закон за рязане на монети и номиналната система

Преломът настъпва с „Закона за правото на рязане на монети в Княжество България“, гласуван от Второто обикновено народно събрание и утвърден с указ на княз Александър I, обнародван в „Държавен вестник“ на 4 юни 1880 г. Законът установява ясно номинално семейство и метална стратификация: българските монети са златни, сребърни и медни; номиналите са 20, 10, 5, 2 и 1 лев, и 50, 10, 5 и 2 стотинки. С тази правна норма държавата едновременно решава символичния въпрос за името и техническия въпрос за паричната скала, като предоставя на пазара предвидима стъпаловидност на стойностите. Тук „лев” и „стотинка” навлизат в договорния език и в публичните сметки като законово защитени единици, а правото на рязане се кодифицира като суверенна прерогатива. Фактът, че законът предвижда пълния спектър от метали, показва амбицията да се обслужат различни нива на обръщение – от дребната размена до високостойностните плащания. Именно на тази база БНБ и правителството могат да планират емисионния календар и да поръчват монетни серии, като започнат от медта за бърза циркулация и продължат към среброто и златото, които изискват по-голяма капиталова подготовка и техническа прецизност. Зад номиналния каталог стои и институционална логика: държавата се стреми да изгради „плътна” монетна решетка, която да минимизира транзакционните разходи, да улесни ценообразуването и да редуцира зависимостта от чуждестранни пари в ежедневния оборот. С приемането на закона монетната политика става предвидима, а суверенното право на сечене се превръща в инструмент за икономическо управление и за изграждане на доверие.

Биметализъм по Латинската конвенция като рамка на доверие

Макар да избира национално име, България се подчинява на европейския паричен канон на епохата: моделът на Латинския монетен съюз, възникнал около френския франк, задава тегла, проби и съотношения между злато и сребро. Законът от 1880 г. фактически приема биметализма на Латинската конвенция като технически стандарт, за да гарантира, че българските монети ще бъдат съпоставими с водещите европейски емисии. Тази съизмеримост е не само техническа, а стратегическа: тя улеснява външната търговия, укрепва доверието на чуждите контрагенти и прави националната валута разбираема в регионалната финансово-кредитна мрежа. В същото време биметализмът осигурява вътрешен механизъм за стабилност, като разпределя паричната маса между два благородни метала и така редуцира рисковете от едностранни колебания в цената. Българският избор е прагматичен: вместо да експериментира със самостоятелно измерение на стойност, държавата „закотвя” своите номинали в международно валидирани параметри, което ускорява приемането на лева от търговците и банките. В този дизайн книжните пари ще се появят по-късно като производни на металния стандарт и ще черпят доверие от вече установената монетна дисциплина. Така биметалната рамка функционира като юридически и психологически фундамент: законът диктува проби и тегла, а пазарът оценява предвидимостта и конвертируемостта, което постепенно превръща лева в ефективен носител на стойност.

IV. Влизане в обращение: емисии, приемане и пазарна практика (1881–началото на XX век)

От проба към масово обращение: монети 1881 г. и дългият път до 1894 г.

Първата емисия български монети с надписи в левове и стотинки се появява през 1881 г., само година след приемането на закона, което показва добра административна и технологична организация. Медните номинали позволяват бързо да се „осени” дребната размена и да се намали зависимостта от хаотичната смес от чужди дребни пари, които дотогава пълнят пазара. Въпреки тази скорост, процесът на пълноценна метална и книжна инфраструктура не се случва „на един дъх”: повече от десет години ще бъдат нужни, за да навлязат сребърните и златните номинали и – не по-малко важно – за да се утвърди книжната емисия. До 1894 г. банкнотите предизвикват недоверие, а социалното въображение продължава да търси стойност в металния „звън”, не в държавния кредит. Този скептицизъм е разбираем в общество, в което поколения са търгували със стабилни чужди монети и са асоциирали стойност с тегло и проба. През това десетилетие институциите работят не само технически, но и педагогически: БНБ и търговските банки дисциплинират плащанията, организират обмен и популяризират националните номинали. Показателно е, че паралелно се разширява портфейлът от държавни и частни банкови услуги, които „вкарват” книжните пари в кредита, в сметките и в данъчните плащания, превръщайки ги от любопитство в необходимост. Емисията на сребро и злато се усеща като качествен скок: тя легитимира лева и „покрива” номиналната скала на високостойностните транзакции, без които външната търговия би останала зависима от чуждестранни монети. Така 1881–1894 г. се очертава като „учредителен цикъл”, в който правната рамка се материализира в джоба на гражданина, а държавният знак постепенно се превръща в навик и доверие.

Пазарът като арбитър: съжителство с чужди монети и банковата дисциплина

Дори след появата на първите серии български монети и по-късно на банкнотите, пазарът дълго време остава полиглотен: турски лири и грошове, френски франкове, австрийски, руски и английски монети продължават да циркулират в размената чак до началото на XX век. Тази многоезичност на парите не е аномалия, а белег на преходна икономическа среда, в която доверието се диверсифицира между старото познато и новото национално. Търговските банки се опитват да наложат валутна дисциплина, въвеждат правила за приемане и конвертиране, публикуват курсови таблици и поддържат наличности, които да обезпечат обмена. Българската народна банка същевременно действа като „център на тежестта”, задавайки парични стандарти и участвайки в регулирането на кредитния пазар. По линията на публичните финанси държавата усилва присъствието на лева чрез данъчни плащания, тарифи и бюджети, които „написват” националната валута в ежедневната фискална практика. Постепенно, с разширяване на вътрешния пазар и с натрупване на позитивен опит в конвертируемостта, чуждите монети отстъпват място от първа необходимост към второстепенен резерв. Психологията на потребителя се променя: той започва да „вижда” в лева предвидимост на цените, достъпност на дребната размена и удобство в банковите операции. Тази еволюция не отменя международните разплащания във френски франк, който през XIX и началото на XX век действа като водеща референтна валута, но преформатира ежедневния оборот към националната парична единица. Така съжителството с чуждите монети завършва не с драматично изтласкване, а с постепенна нормализация, в която лъвският знак върху монетата и думата „лев” върху банкнотата стават безалтернативни в очите на гражданите, търговците и фиска.

V. Банкови билети и утвърждаване на книжното обращение (края на XIX – 30-те години на XX век)

Книжният лев като държавен кредит и промяната на паричната психология

Книжната емисия влиза не като декоративно допълнение към металните монети, а като ключова инфраструктура за кредит, бюджет и модерно стопанство. През първите десетилетия на новата българска държавност металът играе ролята на „твърдо убежище” за обществената психика: златото и среброто не само въплъщават стойност, но я „съдържат физически” в тегло и проба. Влизането на банкнотите променя този режим: книжният лев не „съдържа” стойност, а „удостоверява” държавен кредит, т.е. превръща доверието в юридическа и институционална конструкция. Българската народна банка поема ролята на гаранта на номинала, като не просто емитира банкноти, а структурира доверие: емисията стои на публичен закон, на институционален монопол и на счетоводно земетръсен преход, при който обществото трябва да приеме, че стойността не е вещ, а обещание, което се превръща в разплащателна способност чрез договор, а не чрез метал. Това е първият голям паричен „културен превод” в българската история: гражданите постепенно разбират, че стойността е институционално произведена, а не материално вложена. Този превод е труден, но неговият успех става фундаментален: без книжния лев стопанството не би могло да поеме дълъг кредит, да изчисли бюджетни политики или да управлява модерна банка. След 1894 г. банкнотата престава да бъде любопитен експеримент и започва да функционира като нормалност, което разширява възможностите за банкиране, спестявания и капиталово натрупване. Така книжният лев става не просто носител на разплащания, а ядро на модерната икономическа рационалност.

Международен контекст: френският франк като референт

До 20–30-те години на XX в. френският франк продължава да е референтна валута в международните сметки, като България оценява своя лев спрямо него. Това означава, че външната търговия, бюджетите и банковите баланси използват франка като „външно мерило”. Ефектът е двоен. Вътрешно – левът се утвърждава като национален номинал; външно – сертифицира своята валидност чрез съпоставяне с най-стабилната валута в Европа. Това е фазата, в която българската парична система придобива уникална двукомпонентност: национално име + международен „еталон”. Този еталон прави публичната сметка разбираема за европейските контрагенти и едновременно насочва икономическата политика към поддържане на устойчиви относителни курсови равнища. В този режим левът окончателно излиза от символично-романтичната орбита на средновековния лъв и навлиза в рационалната орбита на модерната функционална валута. Той става абстракция, която измерва стойност, планира бюджети, структурира облигации, управлява дълг. И точно в това взаимодействие между вътрешна институционална нормализация и външна европейска съпоставимост левът приключва своето учреждаване и навлиза в период на стабилна зрелост.

VI. Междувоенни напрежения, девалвации, Държавна контролна комисия и подчиняването на лева на държавния интерес

Междувоенни кризи като „лаборатория” на националния номинал

Между Първата и Втората световна война левът преминава през фазата, която прави от него не просто средство за плащане, а инструмент на икономическа политика. Войните разрушават фискални равновесия, дефицитите експлодират, а държавата е принудена да изгражда нови институции за контрол върху валутата. Тук се появяват девалвации, емисионни експанзии, както и нови регулаторни структури, които централизирано наблюдават паричния оборот. Валутата от „техническа инфраструктура” се превръща в „политически инструмент”: тя започва да обслужва политики, а не просто да регистрира пазарни равновесия. Изучаването на този период показва, че левът започва да „въплъщава” публичната власт, а не само да улеснява търговията. Това е ключ – защото модерната валута в крайна сметка е политическа конструкция: тя е управляемо поле, не свободна природа. Междувоенният период прави този факт явен.

Държавни контролни механизми и институционализиране на валутната политика

Междувоенната държава създава нови органи и инструменти за регулиране на обмяната. Валутата вече не е неутрален носител на транзакции, а поле, върху което властта упражнява планова рационалност. Контролът върху курса, банковите резерви, кредитирането и външнотърговските разрешителни прави лева част от държавната стратегия за икономическо оцеляване. Това е преходът, в който българската валута става „част от държавната машина”, а не самостойно „пазарно явление”. И този преход не се отменя никога след това – той става структурен код на валутната политика за всички бъдещи епохи.

VII. Социалистическата номинална система (1944–1989): левът като планов номинал и идеологическа инфраструктура

Парите като счетоводна функция на плана

След 1944 г. левът престава да бъде „пазарен сигнал” и се превръща в „счетоводно свидетелство” на централизирано планово изчисление. Цените са административно зададени, отношението между номинали е резултат от планови таблици, а валутните съотношения спрямо външния свят се определят политически. В този модел левът не измерва „пазарна стойност”, а „планово предназначение”: той казва какво трябва да се произведе, какво трябва да се разпредели, какво е позволено да се купи. Това е тотално различна семантика: тук парите не са посредник, а документ. „Стойността” не произтича от търсенето и предлагането, а от таблицата на министерството. Тук валутата става „вътрешен език на държавата”. И точно затова тя е стабилна в номинал, но нефункционална като пазарно понятие.

Паралелният външен режим: твърда валута като „реална стойност”

Парадоксът на този период е, че вътре левът е „абсолютна истина”, а навън той не е международно валиден. Това „двойно измерение” създава зони на паралелни валутни култури: вътре – левът като „идеално” изчислително поле; навън – западните валути като „материално” поле на реалните стойности. Точно тук българското общество научава нова парична истина: че „стойността” е относителна към институционалната рамка. Това знание ще стане критично след 1989 г.

VIII. Преходът след 1989 г., валутният борд от 1997 г. и векторът на еврото

Хиперинфлация като унищожаване на номинала

1990-те години разрушават социалистическата номинална система и показват, че когато държавата загуби контрол върху очакванията, парите се разпадат като смисъл. Хиперинфлацията е не просто „поскъпване”; тя е „пълно изпарение на номинала”. Тя унищожава способността на лева да бъде мярка и превръща дневната покупка в „бягство от обезценяване”. Това е антропологическа ломка: обществото се учи, че номиналът е истински само ако институцията зад него е истинска.

Валутният борд от 1997 г. като възстановяване на доверие чрез външен котвен механизъм

Валутният борд от 1997 г. е институционално „заместване” на вътрешната автономна монетарна политика с външен стандарт. Левът се „закотвя” първо за германската марка, после – за еврото. Това не е просто техническа мярка; това е политическо решение, което казва: валутата отново е доверие – но доверие, гарантирано чрез външна дисциплина. Левът остава национален номинал, но неговата стабилност е „внесена” отвън. Именно този режим прави възможен плавния исторически преход към бъдещето евро.

IX. България в ERM II, логиката на конвергенцията, номиналната памет на „лъва” и историческата неизбежност на еврото

Еврозоната като синтез на парична дисциплина и политическа предвидимост

Влизането на България в европейския механизъм на валутни курсове ERM II не е техническа процедура, а връщане към ключовия принцип на модерната българска парична история: че валутата е преди всичко институция на доверие, а не „метал” или „картинка”. В този режим държавата не „очаква” пазарът да й повярва – тя доказва предвидимост чрез външна проверяемост. Механизмът ERM II фиксира лева в рамка на допустими колебания около котва в евро и по този начин възпроизвежда логиката, която България вече познава от валутния борд: стабилност чрез външна дисциплина. Но ERM II не е борд. В ERM II България не се „заключва” пасивно – тя демонстрира, че може да оперира номинална система в равнище на зрялост, съизмеримо с еврозоната. И това е историческа линия, а не „прескачане”. В края на XIX век България доказва пред Европа, че може да следва латинския монетен стандарт. В края на XX век – че може да приеме валутна политика вързана към марката и еврото. В XXI век – че може да поддържа курсова дисциплина не „защото трябва”, а „защото може”. Точно затова пътят към еврото не е бягство от „левския номинал” – а продължение на най-силната историческа линия на българската валутна политика: доверие чрез европейски стандарт.

Паметта за лъва и трансформацията на символа

Името „лев” е паметов слой, който няма да изчезне с въвеждането на еврото. Символът на лъва – от Иван Шишман до нидерландските лъвски талери, до пробите от Бирмингам, до емисиите от 1881 г. – е историческа траектория, която влиза в модерността не като фолклор, а като институционална ос. Българските евромонети ще носят българското изображение – с българския лъв. И този визуален факт е културният „печат”, че паметта не се отменя от конверсията. Валутата е двойна: институционална и семиотична. Институционално, при еврото България ще използва валутна система, която е по-висока от националното ниво, защото отговаря на мащаба на европейската икономика. Но семиотично – лъвът остава. Тялото на символа не се разпада. То се пренася върху нов носител. И точно така българската парична история затваря 145-годишния цикъл: тя връща лъва в европейския монетен космос – там, където той вече е бил през XVII век под формата на „льовендаалер”.

Историята на българската валута не е история на една дума, нито на една емисия, нито на един закон. Това е история на дълга последователност от трансформации, чрез които България превежда своята икономика през различни режими на стойност и различни форми на доверие. „Левът” започва като паметов символ – наследен от Шишмановите медни монети и от нидерландските лъвски талери, които българинът нарича „асланазлии”. Той става институционален факт едва със закона от 4 юни 1880 г., но неговата предистория е онова, което прави това име убедително. В началото модерната държава почти приема френския франк и сантим. В най-ранните бюджети и марки България изчислява във франкове. Първите пробни монети са „сантими”. Но точно това – че България може да избере „не-лев” – е доказателството, че тя избира „лев” не автоматично, а рационално. Оттам насетне левът става функция на европейски стандарт – първо на Латинския монетен съюз, после на германската марка, после на еврото. Българският паричен номинал винаги се стабилизира чрез „европейско равнище”. Това не е слабост. Това е постоянство. В социализма левът става планово счетоводство – а не пазар. След 1989 г. левът се разпада в хиперинфлация – и се възстановява чрез външна котва. И именно защото България е доказала, че може да поддържа номинални режими с външна котва – пътят към еврото става исторически неизбежен. Това е точката, в която паричната институция се връща там, където започва: в европейската парична екосистема.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК