ДАТСКИЯТ ПРИНЦ ВАЛДЕМАР

Принц Валдемар Датски (Valdemar Christian Valdemar) е роден на 27 октомври 1858 г. в двореца Бернсторф, разположен северно от Копенхаген. Той е най-малкият син на датския крал Кристиан IX (1818–1906) и кралица Луиза Хесен-Касел (1817–1898) – двойка, която историята по-късно ще нарече „тъстът и тъщата на Европа“ заради изключителните бракове на техните деца.

Валдемар е брат на някои от най-влиятелните монарси на своето време:

• Кралица Александра Датска (1844–1925) – съпруга на британския крал Едуард VII;
• Крал Георгиос I Гръцки (1845–1913) – дългогодишен владетел на Гърция;
• Императрица Мария Фьодоровна на Русия (1847–1928) – съпруга на император Александър III и майка на последния руски цар Николай II;
• Принцеса Дагмар (Мария Фьодоровна), Принцеса Тире и Принцеса Вилхелмина – останалите сестри също свързват датската династия с европейските дворове.

Така Валдемар расте в семейство, което ще изгради мрежа от роднински връзки, превърнали Кристиан IX в централна фигура в политическите династически игри на Европа през XIX и началото на XX век.

Често е описван от съвременници като „очарователна и приятна личност“, също както и неговите братя и сестри – достъпни, общителни и лишени от показна надменност.

I. Образование и военна кариера

Валдемар получава първоначалното си образование в домашни условия с частни възпитатели, както е традиция за височайшите семейства. Впоследствие избира военния път – специализира военноморски науки и служи във военноморските сили на Дания.

През 1880 г. е произведен в чин лейтенант и през следващите години участва в няколко експедиции и учения, които му носят уважение в офицерските среди. За разлика от някои свои братя, Валдемар никога не се стреми към политическа кариера или корона, макар съдбата да го изправя няколко пъти пред възможността да стане монарх.

II. Брак с Мария Орлеанска – френската патриотка в датския двор

През 1885 г. принц Валдемар сключва брак с френската принцеса Мария Орлеанска (Marie d’Orléans, 1865–1909) – правнучка на последния крал на Франция Луи-Филип I.

Този съюз предизвиква дипломатическо напрежение, защото германският канцлер Ото фон Бисмарк го възприема като предизвикателство. Причината е, че по онова време отношенията между Франция и Германия са крайно обтегнати след Френско-пруската война (1870–1871).

Мария Орлеанска се оказва пламенна френска патриотка и силно антигермански настроена. Тя активно подкрепя френската кауза, опитва се да влияе върху европейската дипломация и дори се опитва да убеди руския император Александър III да подпише съюз с Франция.

Същевременно Мария е артистична натура – рисува, моделира и скулптурира. Известна е и с необичайно активния си социален живот: тя става член на пожарната команда в Копенхаген – необичайна роля за принцеса. Една от запомнящите се случки е, когато тя изненадва гостите си в „Жълтия дворец“, появява се с пожарна каска, извинява се и отива да гаси пожар на кораб в пристанището.

Въпреки че е темпераментна и политически ангажирана, Мария и Валдемар като двойка не са амбициозни. Те предпочитат да остават на заден план в европейската политика и да водят сравнително тих семеен живот. Двамата имат пет деца, но личният им свят остава в сянката на големите геополитически събития.

III. Българската следа: изборът за княз на България (1886 г.)

След абдикацията на княз Александър I Батенберг през август 1886 г. България се оказва в политическа криза. Страната е млада конституционна монархия, която отчаяно търси нов владетел, способен да укрепи международния ѝ престиж и вътрешна стабилност.

През октомври 1886 г. в Търново е свикано Третото Велико народно събрание (ВНС). Българският политически елит обсъжда различни кандидати за трона. Сред предложените имена изпъква това на принц Валдемар Датски.

Според свидетелството на Симеон Радев („Строители на съвременна България“), Стефан Стамболов – един от лидерите на Народнолибералната партия – защитава кандидатурата на Валдемар с думите:

Бил принц от много висок род, шурей на царя, брат на английската кралица и на гръцкия крал, и с личните си качества давал всички гаранции за бъдещето на България. Русия може да не одобри този избор, но той трябва да се направи, за да покажем на Русия своите чувства и на Европа — своята умереност.

Дори Захари Стоянов, който дотогава е пламенен привърженик на Батенберг, приема необходимостта от нов избор. Той произнася известната фраза:
„Le roi est mort, vive le roi“ („Кралят е мъртъв, да живее кралят!“).

На 29 октомври 1886 г. ВНС единодушно избира принц Валдемар за княз на България. Решението е прието благосклонно от част от Великите сили – Великобритания, Франция и др.

Любопитно е, че Валдемар е обсъждан като кандидат за българския трон още през 1879 г. при Учредителното събрание. Някои руски генерали тогава лансират името му, за да угодят на сестра му Мария Фьодоровна, съпругата на бъдещия руски император Александър III.

IV. Дипломатическа драма: отказът на Валдемар

След избора, Стефан Стамболов изпраща официално съобщение до крал Георгиос I Гръцки – брат на Валдемар, с молба да предаде новината. От Атина обаче идва уклончив отговор: Валдемар не може да приеме без разрешението на руския император.

По това време принцът пребивава във френската Ривиера (Кан), когато получава официалната телеграма. В отговора си до председателя на ВНС Георги Живков той изразява благодарност, но дава да се разбере, че е „задържан от други обязаности“ и чака решението на своя баща – крал Кристиан IX.

Кристиан IX от своя страна се допитва до руския император Александър III, който категорично се противопоставя на кандидатурата. В официалния си отговор до българите датският крал заявява:

При всичко, че оценявам знака на доверието, което Събранието изказа към моя дом, не се намирам в положение да упълномощя сина си да приеме избор, направен при настоящите обстоятелства.

Русия също обявява, че „императорското правителство намира за невъзможно да поддържа сношения с българското правителство в сегашния му състав“, което прави ситуацията още по-сложна.

В крайна сметка, изборът пропада. Валдемар официално отказва да стане български княз, а политическите сили в София се насочват към друга компромисна фигура – Фердинанд Сакскобургготски, който през 1887 г. е провъзгласен за княз на България.

V. Личната гледна точка на Валдемар и Мария

Интересно е отношението на самия Валдемар и неговата съпруга към предложението. Счита се, че принцесата е категорично против. Според предания тя изрича:
„Нищо няма да ме накара да сляза там (в България).“

Историците предполагат, че Валдемар сам не е желаел короната. Причините са няколко:

• напрежението между България и Гърция би го поставило в неудобна позиция спрямо брат му Георгиос I;
• зависимостта от Русия би направила царуването трудно и политически рисковано;
• той и съпругата му са доволни от тихия си живот в Дания.

Валдемар е спряган и като кандидат за норвежкия престол през 1905 г., когато Норвегия се отделя от Швеция. Но и тогава международният натиск и липсата на лично желание го възпират.
Така той остава „вечният кандидат“, който никога не слага корона.

VI. Последни години, загубата на Мария и смъртта

През 1909 г. принцеса Мария Орлеанска умира внезапно на 44 години. Валдемар е съкрушен. Той отказва да погребе любимата си съпруга в традиционната кралска гробница в Роскилде, предпочитайки ковчегът ѝ да остане в църквата на моряците в Копенхаген, за да може да я посещава често.

Валдемар преживява съпругата си с почти три десетилетия. Той остава последният жив син на крал Кристиан IX и се радва на изключителен авторитет в европейските дворове. Прякорът му „вуйчото на царете“ отразява неговото роднинство с почти всички управляващи монарси на континента.

Любим негов спътник е племенникът принц Георгиос Гръцки – син на брат му Георгиос I. Двамата често се разхождат по улиците на Копенхаген, където Валдемар е познат със своята достъпност, скромност и чувство за хумор.

След кратко 10-дневно боледуване Валдемар умира на 14 януари 1939 г., на 81-годишна възраст. С неговата смърт завършва една епоха от датската кралска история, свързана с дипломатическите интриги на XIX век.

Историята на принц Валдемар Датски е пример за това как личната съдба и геополитическите интереси се преплитат в Европа през XIX век. Макар да е брат на монарси и да има всички предпоставки да заеме трон, той два пъти отказва корона – първо в България, после в Норвегия.

За България той остава символ на една неизпълнена надежда – опит за намиране на компромис между Запада и Русия в бурните следосвобожденски години. За Европа – остава чаровният морски офицер и „вуйчото на царете“, който предпочита спокойствието пред властта и оставя след себе си спомен за добродушие, скромност и семейна привързаност.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК