БЪЛГАРСКАТА ВЪНШНА ПОЛИТИКА ПРИ АЛЕКСАНДЪР СТАМБОЛИЙСКИ (1919-1923)

Подписването на Ньойския мирен договор на 27 ноември 1919 г. поставя България в едно от най-тежките положения в цялата ѝ нова история. След поражението в Първата световна война страната е третирана като виновна и носи тежки териториални, военни и финансови последици. Договорът от Ньой не само лишава България от значителни територии – Южна Добруджа, Западните покрайнини и Беломорска Тракия – но и налага сериозни репарации, ограничаване на армията и забрана за тежко въоръжение.

Тези клаузи хвърлят държавата в международна изолация и я превръщат в един от най-слабо защитените и зависими субекти на следвоенна Европа. В този труден момент начело на правителството застава Александър Стамболийски – лидерът на Българския земеделски народен съюз (БЗНС). Той ръководи кабинет, съставен от три партии – БЗНС, Народна партия и Прогресивно-либералната партия, чиято основна задача е да намери изход от кризата, в която България е изпаднала.

I. Политическата обстановка и първи дипломатически стъпки

Още от първите дни след ратифицирането на Ньойския договор българското правителство търси начин да излезе от международната изолация. Стамболийски и неговите министри осъзнават, че единственият път е чрез активна дипломация – участие в международни форуми, преговори със страните победителки и поставяне на българските интереси отново на дневен ред.

Правителството формулира три основни насоки:

1. Добруджанският въпрос – уреждане на отношенията с Румъния чрез посредничеството на Италия.
2. Тракийският въпрос – търсене на подкрепа от Франция за връщането на излаз на Бяло море.
3. Отношения със Сърбия (Югославия) – чрез посредничеството на Англия да се постигне сближение и евентуално опрощаване на част от репарациите и задълженията.

Въпреки дипломатическите усилия сръбското правителство дълго отлага среща със Стамболийски, което е показателно за враждебността на Белград към София.

През декември 1919 г. Александър Стамболийски е посрещнат в Италия от видни държавници като Франческо Нити, Карло Сфорца, Ферари, Титони и др. Италианското правителство предлага компромисен вариант: в замяна на Южна Добруджа България трябва да отстъпи територии около река Тимок или да подкрепи присъединяването на Бесарабия към Румъния. Тези предложения обаче са трудно приемливи за българската дипломация и остават без окончателно решение.

II. 100-дневната европейска обиколка (1920)

След като Ньойският договор влиза в сила на 9 август 1920 г. и приключва съглашенската окупация, България получава възможност да установи официални дипломатически отношения със страните победителки. Само два месеца по-късно, на 5 октомври 1920 г., Стамболийски започва своята прочута 100-дневна европейска обиколка, която цели да върне България на международната сцена.

• В Лондон премиерът се среща с външния министър лорд Кързън, като предлага създаване на международна комисия за наблюдение върху правата на българското малцинство в Югославия. Кързън заявява, че „сърбите трябва да бъдат научени да уважават правата на малцинствата.“
• В Париж през ноември 1920 г. Стамболийски се стреми да постигне три цели:
  1. Приемането на България в Обществото на народите (ОН).
  2. Решаване на тракийския въпрос.
  3. Освобождаването на българските военнопленници в Югославия и Гърция.

Франция обвързва подкрепата си за членство в ОН с условието България да приеме 10 000 руски бежанци от армията на барон Врангел. България се съгласява на 2–3 хиляди, което води до напрежение и подозрения от страна на Съветска Русия, че София подкрепя белогвардейците.

III. Приемането на България в Обществото на народите

През ноември 1920 г. българското правителство официално подава молба за приемане в ОН. Югославският представител Мирослав Спалайкович се противопоставя с редица обвинения – неизпълнение на военните клаузи на Ньой, непредаване на добитък, липса на представител в Арбитражния съд и др.

Въпреки това комисията приема, че „Българското правителство има искрено намерение да изпълнява своите задължения.“ На 16 декември 1920 г. България е приета в ОН с гласовете на 35 държави, включително и на Югославия. Това е значим дипломатически успех на земеделското правителство, който частично изважда страната от изолация.

IV. Руски бежанци и отношения със СССР

През 1921 г. България приема около 7 000 войници на Врангел, а през август още 6 000. Официалната причина е хуманитарна, но скритата цел е да се демонстрира пред западните държави, че София не е в съюз със Съветска Русия.

В същото време Стамболийски осъзнава заплахата от нарастващото комунистическо движение в страната. Затова белогвардейците се превръщат в негов съюзник срещу комунистическата опасност.

V. Международни конференции: Генуа и Лозана

• Генуезката конференция (10 април – 20 май 1922 г.) – България за първи път участва на голям международен форум след войната. Стамболийски настоява за излаз на Егейско море, отсрочка за репарациите и връщане на бежанците по домовете им. Почти всички искания са отхвърлени, но самото участие има символично значение.
• Лозанската конференция (1922–1923 г.) – В първия етап лично Стамболийски ръководи делегацията. Той настоява Западна Тракия да бъде превърната в неутрална зона, но единствено Мусолини подкрепя идеята. В началото на 1923 г. на България е предложен излаз на Бяло море – ивица от 3 км по брега и 1 км навътре за срок от 99 години. България приема, но Турция отказва завръщане на българските бежанци. Във втората фаза страната е представена само от наблюдател. Конференцията завършва с признаването на Западна Тракия за гръцка.

VI. Нишката спогодба и сблъсъкът с ВМРО

На 23 март 1923 г. България и Югославия подписват Нишката спогодба, с която се ангажират да действат съвместно срещу четите на ВМРО. Това е изключително спорен ход, възприет от македонските българи като предателство. Спогодбата изостря отношенията между правителството и ВМРО и става един от факторите, които подготвят почвата за преврата срещу Стамболийски.

Цялостният процес по сближаване с Югославия бележи и промяна в геополитическото мислене на България в следвоенна Европа. Българската държава обръща своя поглед от Македония към Западна Тракия, нещо което ще се превърне в елемент от външнополитическите програми и на правителствата след Стамболийски.

Управлението на Александър Стамболийски е белязано от непрекъсната борба за национална реабилитация. Той подписва Ньойския договор, което тежи върху авторитета му, но успява да изведе България от пълна международна изолация, да я приеме в Обществото на народите и да постави важни въпроси на международната сцена.

Неговата външна политика бележи промяна в геополитическото мислене на България – от фокус върху Македония към стремеж за излаз на Бяло море. Макар убит през 1923 г. след преврата, Стамболийски остава в историята като лидер, който в тежко време демонстрира политическа воля, дипломатически усет и стремеж към национално спасение.

Той може да бъде определен като недооценен държавник, чиито усилия, макар често неуспешни, показват реалната борба на България за място в следвоенна Европа.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК