КРЕПОСТТА ДИАРБЕКИР

Диарбекир – днешният Диарбакър на река Тигър – се превръща през ХІХ век в страшилище за българското Възраждане. Градът-крепост функционира като възлова наказателна и контролна точка на Османската империя, където централната власт концентрира дисциплинарни и разузнавателни механизми, насочени срещу „най-живите българи“, тоест срещу онези образовани, мобилни и обществено дейни хора, които подриват авторитета на империята чрез просвета и революционна организация. Превърнат в символ на прокуда и мъченичество, Диарбекир едновременно показва материалната мощ на една граница – масивни стени, кули и порти – и разкрива моралната ерозия на късноосманските институции, които все по-трудно удържат обществения ред, прибягвайки до заточения, конвои и зандани. Тук, по спомените на заточеници, се вижда как местният многоезичен и многоконфесионален градски живот – кюрди, арменци, православни араби и сирийци – създава спасителни ниши за българите чрез солидарност и застъпничество, но и как наказателната инфраструктура на империята разрушава телата и волите на мнозина по дългия път с „лалета“ на шията и железа на краката.

I. Геостратегия, архитектура и градоустройство на крепостта

Град на река Тигър: място, което концентрира пътища и власт

Диарбекир стои върху естествено укрепена площадка по десния бряг на Тигър, където реката и платото образуват своеобразен „челник“ срещу външни заплахи. Положението му пресича осите Мала Азия – Месопотамия и Анадола – Иран, което прави града логистичен възел и гарнизонна станция още от римско-късноантичната епоха. В късноосманския XIX век това разположение улеснява държавата да концентрира заточеници далеч от европейските вилаети, но все пак по големи сухопътни трасета, които позволяват контролирана ротация на постове, доставка на провизии и бързо прегрупиране на войска при нужда. Тигър играе роля на ресурс и бариера: водата е живот за града и затвора, а течението очертава естествена граница, която затруднява бегълците. Точно тук османската власт съчетава география и политика: отдалечава българските дейци от техните мрежи, но ги държи в орбитата на стратегическа комуникация към Багдад и Сирия, което е важно за разпит, наблюдение и – когато е изгодно – за рекрутване в служба на властта.

Стени, кули и порти: материалната логика на една дисциплинарна машина

Крепостните стени на Диарбекир се издигат до около 8 метра, образувайки непрекъсната, тежка линия от тъмен камък, подсилена от 82 кули и четири главни порти в римски стил. Тази архитектура не е само остатък от минала военност; тя се преосмисля от късноосманската администрация като инструмент на вътрешния контрол. Портите се отварят сутрин и се затварят вечер; вечерният час превръща границата между „вътре“ и „вън“ в рязка, почти ритуална отсечка. Прехвърлянето на български заточеници през тези порти символизира предаване на тела в режим на пълно наблюдение: влизането означава включване в регистър, в конвой, в зандан. Ако някой закъснее след полунощ, остава отвън – и това просто правило за градската сигурност се превръща в имперска педагогика: дисциплина, предвидимост, наказуемост. Кулите – архитектурни очи на крепостта – позволяват наблюдение на вътрешното пространство не по-малко от външното. Така градът става паноптикон, където материалният периметър се слива с административния акт.

Нощ, тъмница и ритъм на страх: градът като часовник на наказанието

Въвеждането на строг часови режим – отваряне и затваряне, конвои, смени на стража – ритмизира страха. Тъмницата не е само помещение; тя е времеви режим, в който всяка крачка, всяко подаване на хляб, всяко отваряне на врата се подчинява на правила, които внушават безвремие и безнадеждност. В този смисъл Диарбекир е крепост-часовник: движението на телата и часовете се управлява с такава точност, че прави бягството почти немислимо. И все пак бягства има – което означава, че часовникът никога не е съвършен и че човешката изобретателност намира пукнатини в камъка и в навика.

II. Заточението като дисциплинарен процес: път, вериги, зандан

От колоната до килията: как се механизира страданието

Заточението започва много преди Диарбекир. То започва в мига на ареста, продължава през веригата, през „лалетата“ – железните обръчи за шията – и през мултидневните маршове с железа на краката, под дъжд, сняг и анадолско слънце, което „пече като адски огън“, както записва Любен Каравелов. Колоната дисциплинира не само телата, но и взаимоотношенията: вързаните по десет души в един синджир се превръщат в микросоциална единица, в която слабостта на един тежи върху всички. Калта до колене, липсата на вода и храна, редуваните привали – всичко това произвежда преднамерено изтощение. Тази „логистика на страданието“ е инструмент на властта: когато хората пристигнат в Диарбекир, те вече са пречупени от пътя, а не само от стените.

Занданът като режисьор на болест и зависимост

В самия град българите са вързвани по двама или във верига по десетима, което прави всяко бягство координационно невъзможно без вътрешен пробив в охраната. Бедност, теснота, въшки, чревни и белодробни болести се превръщат в „съюзници“ на наказанието. Болестта тук не е грешка на системата, а предвидим резултат от архитектурата на килиите и диетата на затворника. Администрацията балансира между смъртност и контрол: прекалено висока смъртност компрометира местните управници, но „достатъчно“ болест и страх поддържат дисциплината. Заточението в Диарбекир следователно е биополитическа технология: то управлява изтощението като ресурс.

Режими на смекчаване: застъпничеството като морална икономика

Въпреки това изцяло репресивно ядро, около него възникват меки зони, поддържани от местните християнски общности – арменци, православни араби и сирийци. Българите установяват приятелски връзки, които се материализират в гаранции пред властите, временна работа, подслон и храна. Тези практики на взаимопомощ показват важната роля на междуобщностната солидарност в имперски град, където правният статут е стриктен, но ежедневната нравствена икономика е гъвкава. Поп Минчо Кънчев в „Видрица“ благодари на баба Хампа – омъжена за българина дядо Коста – като я нарича „майка на българите“. Този образ не е сантиментален орнамент, а емпиричен белег за действителна социална инфраструктура, която смекчава удара на институционалното насилие.

III. Многообщностният град: кюрди, арменци, православни араби и българските връзки

Етническа и конфесионална многообразност: устойчивост и уязвимост

Повечето жители в Диарбекир са кюрди, но значими по численост са арменците, както и православните араби и сирийци. Тази композиция създава град, в който различни правни режими, езикови практики и религиозни ритми се срещат ежедневно в пазара, в ханa, в махалата. Многообразието носи устойчивост – взаимна зависимост на занаяти и търговия – и уязвимост – потенциал за конфликти при административен натиск или криза. През късния XVII и XIX век империята навлиза в фаза на засилени вътрешни напрежения, корупция и конкуренция на военни и дворцови клики. В такава среда местният ред все по-често се държи не от справедливи институции, а от балансиращи жестове – патронаж, подкупи, застъпничества.

Градският режим на портите: между сигурност и икономика

Четирите порти – с тяхното сутрешно отваряне и вечерно затваряне – не са само военна практика, а и икономическо управление на потока: кога пристига занаятчийската стока, кога тръгва керванът, кога се обезпечават пазари и намалява рискът от нощни нападения. За местните жители правилото „след полунощ оставаш отвън“ е рутинна рамка; за заточениците то е метафора за изключването. Когато българин, пратен в заточение, минава през тези порти, той преминава от статут на субект на един правен ред към статут на обект на надзор. При все това същите порти стават шанс за бягство, когато режимът се разхлаби чрез подкупи или когато маскировката – като при преобличанията в кюрдски или арабски дрехи, дори във фереджета – позволи измъкване изпод наблюдателните погледи.

Местни посредници и външни валии: как се „управлява“ необятното

Валията на Диарбекир – като кюрд Исмаил в спомените на българските заточеници – е разклонение на централната власт, но и прагматичен мениджър на местните напрежения. В такива градове валията постоянно лавира между заповеди от столицата, интереси на местните елити и изкушението на личната изгода. Когато Мидхат паша минава през Диарбекир на път за Багдад, той използва именно тази междина между център и периферия, за да „коригира“ режима на отделни заточеници: освобождава ги от зандана, назначава ги на работа, подбира кадри, които може да интегрира в своята информационна мрежа. Градът така се превръща в кадрови резервоар и в лаборатория на контролирана милост.

IV. Българските следи: свидетелства, бягства, политика и памет

Хрониките на мъченичеството: как свидетелството става исторически ресурс

Българските заточеници носят в Диарбекир не само тела, а и перо. Хроники, мемоари, пътеписи и писма превръщат частното страдание в публично знание. Каравелов пише за анадолското слънце, което „пече като адски огън“, и обрисува пустотата на мястото като етически антитезис на „нашата благословена България“. Поп Минчо Кънчев записва в „Видрица“ благодарността си към местните християни и конкретизира имената – баба Хампа, дядо Коста – за да покаже, че абстрактната солидарност е плът и дом. Хаджи Илия Монев описва срещата с Мидхат паша и преговорите за освобождаване от зандана. Тези текстове не са просто „литература на страданието“; те са логистики на паметта, които структурирано предават маршрути, практики на оцеляване, модели на застъпничество, както и опитността на бягството и връщането.

Бягството като контраинженерство: от маскировка до документ

Опитите за бягство от Диарбекир показват как дисциплинарната машина се преодолява с комбинация от прикритие, местно познаване, документи и късмет. Стоян Заимов – апостол на Врачанския революционен окръг – е сред онези двадесетина, които се преобличат като кюрди, араби или дори се увиват във фереджета като кадъни и изминават хиляди километри обратно към Родината. Още по-показателен е казусът на Атанас Узунов, заместник на Васил Левски, който се измъква с паспорт на полския инженер емигрант Бенковски. Този документ по-късно попада в ръцете на Гаврил Хлътев, който приема името Георги Бенковски – име, което остава в историята като на главния ръководител и герой на Априлското въстание. Така един паспорт, придобит в контекста на бягство от Диарбекир, променя символния речник на българската революция: „Бенковски“ става не просто прикритие, а политическа марка на дързост, организация и саможертва.

Мидхат паша между дисциплина и кооптация: политическата икономия на милостта

Мидхат паша – валия, реформатор, но и майстор на агентурни мрежи – вижда в заточениците потенциални информатори. Сцената е добре известна: той разпитва кой откъде е и колко време лежи, нарежда освобождаване от зандана и назначаване на работа, а на желаещите предлага да отидат с него в Багдад. Когато българите настояват да се върнат у дома, той отговаря прагматично – в България са набелязани и може да попаднат „в по-зло“. Тук милостта е тактика: чрез смекчаване на режима и обещания за възнаграждение Мидхат паша се опитва да интегрира бунтовния интелект в държавната мрежа. Васил Манчов свидетелства за подобна покана в Русе през 1866 г.: „Дръж ме в течение… и ще те възнаградя“. Отказът му води до арест – показателна демонстрация, че милостта и наказанието са две страни на една и съща политическа икономика, подчинена на целта да се контролира потокът на информация и инициативата на елитите в провинциите.

Амнистия, опълчение и литургия на завръщането: символичното разоръжаване на крепостта

Когато Руско-турската война завършва и Санстефанският договор предвижда амнистии, Диарбекир губи част от функцията си като заплахов символ за българите. На 4 април 1878 г. поп Минчо Кънчев и поп Димитър отслужват прощална служба в църквата „Св. безсребреници Козма и Дамян“, на която присъстват всички български заточеници и представители на всички християнски народности в града. Речта на даскал Янко Т. Кочев на турски разплаква диарбекирци – жест, който превръща границата между „свои“ и „чужди“ в обща човешка тъга. Със заупокой на гробовете на починалите заточеници българите ритуално „разоръжават“ крепостта: превръщат пространството на страданието в място на памет и благослов. Завръщането им в България – първите посрещнати с хляб и сол в сърцето на бъдещата столица – показва как дисциплинарната машина може да бъде превърната в морален капитал на една нова национална общност. Онези, които успяват да избягат или да дочакат войната, вече са придобили опита на водачи, преводачи, пътеводители и опълченци – и влизат в Освободена България не като жертви, а като ресурс от знание, език и организационна енергия.

V. Военно-архитектурна еволюция и епиграфски пластове на крепостта

Каменната памет на стените: как архитектура и идеология се вплитат

Крепостта на Диарбекир акумулира пластове от римска, византийска, ислямска и селджукска инженерна култура, което превръща стените ѝ в каменна хроника. Този полиглотен масив от базалт показва как през вековете градът постоянно се пренастройва към нови военни технологии и нови властови идеологии. Римският градски периметър дефинира не само първоначалното очертание, а и стойностното ядро: римската логика на град – крепост се пренася през Средновековието и османската епоха почти незасегната в своята фундаментална идея за пространствена диференциация между вътре и вън. Византийският пласт добавя символен код, чрез който укреплението е не просто отбранително, а и есхатологично – крепостта е образ на защитения град в епоха, която тълкува политическите промени през богословски език. Ислямските и селджукските пластове, от своя страна, разгръщат крепостта по оста „крепост/медресе/пазар“, тоест по оста на функционална интеграция: градът не е само garnizon, а жив организъм, в който укреплението поема функциите на политическа система.

Епиграфии, портрети на власт и стенни надписи като държавен текст

Епиграфските фрагменти по портите и кулите – арабски, персийски, османо-турски – кодират не просто дати и имена на валии; те са официален текст на държавата, написан в камък. Тук властта не разчита на декларация в хартия, а на трайност. Когато български заточеници преминават през тези порти, те преминават под погледа на поколения управници, чийто символен авторитет става материална рамка на наказанието. Именно това вплитане на епиграфия и дисциплина прави впечатление на образованите дейци: в Диарбекир те „четат“ историята на властта в буквален физически обем. В техните записки присъства постоянното удивление пред каменната монументалност – не защото тя е екзотична, а защото тя е език на власт, който показва как държавата е мислела себе си през векове на вътрешни мутации.

Османският XIX век: крепостта без обсадна война, но с-пълна дисциплинарна функция

Към късното XIX столетие стените на Диарбекир имат най-вече стойност на вътрешна администрация. Войната се води другаде, а градът е логистичен възел за вътрешен контрол. Това превръща фортификацията във „вторична“ гарнизонна структура: архитектурата е запазена, но функцията е трансформирана в дисциплина. Крепостта става зандан, а занданът става политическа технология. Пристигналият български заточеник не гледа към стените с военна оптика, а с оптиката на липса на изход. Това е еволюцията: градът е някога милитарен поради външен враг; сега е милитарен поради вътрешен враг – мислещият човек.

VI. Дисциплинарната икономика на конвоите, „лалетата“ и логистиката на наказанието

Веригата като инструмент за колективно изтощение

„Лалетата“ на шията – тежки железни обръчи – са не просто вериги, а организатор на колоната. Българските заточеници вървят по десетина в един синджир, което означава, че наказанието се изпълнява не индивидуално, а като групово страдание. Колоната е елемент на дисциплина: падането на един забавя всички; болестта на един става риск за всички. Държавата превръща тялото в единица от логистична система: „десятката“ е не само група, а оперативен модул. По така структурирания път на хиляди километри – от българските земи до Югоизточен Анадол – мнозина умират от жажда, глад и изтощение. „Лалето“ показва, че понятието за затвор започва много преди крепостта – затворът започва на пътя.

Час, маршрут, конвой: наказанието като инженерен проблем

Пътуването е инженерия на страданието. Дъжд, сняг, кал до колене – това не е случай на климат, а изтъкване на непрекъснатост на наказанието. Часовата дисциплина на портите в самия Диарбекир е просто финален процеп от една дълга последователност: затворът е времеви процес, не пунктова локация. В тази логика българският заточеник пристига разпаднал се, психофизически изтощен, но и „проучен“ в своята издръжливост. Дисциплината не зависи само от болката; тя зависи от ритъм.

Документът като капитал: бягството като инженерна контрадисциплина

Случаят „Узунов – Бенковски“ показва, че в дисциплинарната икономика документът може да се окаже по-ценен от веригата. Паспортът става инструмент за преобръщане на наказанието: документът, който по принцип идентифицира и контролира човек, когато е подменен, унищожава самия механизъм на контрол. Нещо още по-важно: този подменен документ пренася символ. Името „Бенковски“ се ражда от документ, който е инструмент за бягство от Диарбекир. Това означава, че в ядрото на българския революционен мит стои точно обратното на дисциплината – творческа, интелектуална, хитра контрасистемна инженерия.

VII. Диарбекир в българската културна памет: модус на страданието и капитал на идентичността

Мъченичеството като ресурс за колективно самосъзнание

След Освобождението споменът за Диарбекир става рамка, в която българската културна памет съхранява идеята за саможертва. Мястото се асоциира с най-тежката цена, която се плаща за свобода. Този спомен не е сантимент; той е архивен. Десетки мемоари, десетки нотирани свидетелства, автонаратива на Кънчев, Каравелов, типологичните мотиви на страдание, логистиката на бягството – всичко това става архивен фундамент в конструирането на българската модерна национална идентичност.

Въобразяване на Диарбекир като анти-България

В българския културен текст Диарбекир се превръща в анти-образ на България. Каравелов го пише експлицитно – „пустота и ад“, срещу „благословената България“. Диарбекир така функционира като негативна референтна точка, която дефинира „дом“ чрез неговото отсъствие. В психогеографски план това е много важно: България се описва през пейзажа на Анадола, който е не-пейзаж. Този механизъм укрепва националното въображение. Така мъченичеството става продуктивен символен ресурс.

Завръщането като литургичен акт

Службата на 4 април 1878 г. – в църквата „Св. Козма и Дамян“ – превръща българския разказ за Диарбекир в завършен ритуален цикъл. Това не е просто „край на заточението“. Това е символично разоръжаване на крепостта. Диарбекир е затвор на входа, но храм на изхода. Така паметта се затваря не с плач, а с литургия и с публичен жест на „свободно слово“ на турски, който разплаква диарбекирци. Това завръщане е не личен, а общностен акт: това е моментът, в който мястото на страдание става пространство на сълза, прошка и трансформация.

VIII. Диарбекир в сравнителна перспектива: място за заточение в мрежата на османската репресия

Мрежова логика на наказанието: Диарбекир и другите „краища на света“

Османската империя има множество места за заточение – от Родос до Арабия, от Месопотамия до Сирия. Но Диарбекир изпъква като особена точка: той е едновременно далеч и контролируем; отдалечен, но по главни сухопътни оси. Това го прави идеален за наказание на интелектуалци и политически „агенти“: достатъчно далеч, за да се прекъснат мрежи; достатъчно близо, за да се следят. Така заточението е не само наказание, а контрол на политическо знание.

Българите в Диарбекир са „елитна група“ заточени

Българските заточеници в Диарбекир не са произволна група. Това са средно най-образованите дейци, това са учители, организатори, апостоли, свързани с Раковски, с Левски, с идеологията на модерния национален проект. Това означава, че тук империята изпраща не просто хора; тя изпраща „мозъците“. Точно затова Мидхат паша се опитва да ги рекрутва. Диарбекир е лаборатория на потенциални агенти. Не успява, защото моралът се оказва по-силен от тактиката.

Културната победа: от наказание към капитал

След Освобождението споменът за Диарбекир се превръща в капитал: „Диарбекир“ става код, става сигнал на чест, на несломена воля. Тогава, когато първите се връщат и ги посрещат с хляб и сол, градът вече е загубил властта си върху психиката им. Това е окончателният преврат: затворът губи символното превъзходство. България превръща изтезанието в исторически аргумент за величие, а империята – в пример за морална неспособност да сломи духа.

В крайна сметка Диарбекир показва как наказанието в късноосманския XIX век не е хаотичен акт на репресия, а добре структурирана система, съчетаваща геостратегия, архитектура и дисциплинарна инженерия. Крепостта функционира като специализиран инструмент за контрол над интелектуално активни провинциални елити, а българските заточеници са негов привилегирован обект, защото представляват опасност не чрез оръжие, а чрез организация, идея, мрежа, слово. Заточението тук е процес – от колоната с „лалета“ по пътя до ритуалното затваряне на портите – и чрез него империята се стреми да разкъса всяка възможност за продължение на революционното дело.

И все пак Диарбекир се преобръща исторически в обратното на това, което властта е планирала. В място на страданието се акумулира морален капитал, който след Освобождението става част от аргумента за легитимност на новата българска държавност. Българските заточеници се завръщат не като покорени тела, а като носители на символен авторитет – като свидетели на мъченичеството, като хора, които са „минали през ада“ и са се върнали с цялост. Така Диарбекир, който е конструиран да дисциплинира и пречупва, остава в българската памет като доказателство, че идеята за свобода не може да бъде задържана зад стени, дори когато стените са осемметрови и обсипани с епиграфика на вековна власт.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК