ОСВОБОДЕНА МАКЕДОНИЯ ПРЕЗ 1941-1944

„Освободена Македония“ през 1941–1944 г. обозначава сложен исторически хоризонт, в който българската държавна власт, в колизия и синхрон с германската военно-политическа стратегия, установява гражданска администрация и войсково присъствие във Вардарска Македония и части от Егейска Македония. Динамиката на войната отнема на старите югославски институции възможността за управление, отваря вакуум, който българското правителство се стреми да запълни, легитимирайки процеса с идеята за национално обединение. В съзнанието на значима част от местното българско население това се преживява като завръщане към националната общност; в международноправен и военнополитически план обаче процесът стои в сянката на Тристранния пакт и германската окупационна архитектура. Свидетелските разкази – като този на поручик Сотир Нанев – фиксират възторга на улицата, разлюляното чувство за историческа справедливост, но и напреженията, които неизбежно произтичат от войната, сигурността и сблъсъка на лоялности. Настоящият текст изследва механиките на този преход: стратегическия контекст на 1941 г., влизането и установяването на българската власт, институционалното „вплитане“ на областите в системата на Царство България и изискванията на войната – от охраната на тила до борбата с партизанските ядра. Аналитичният фокус е върху причинно-следствените зависимости, административните технологии и обществените реакции, за да бъде разбрано защо „освобождението“ се мисли едновременно като национално сбъдване и като част от една тотална война.

I. Европейски контекст и стратегически цели

Разпадът на югославската държавност и геополитическият вакуум

През пролетта на 1941 г. стратегическата геометрия на Югоизточна Европа се пренарежда с темп, който традиционните държавни апарати не могат да удържат. Германската операция срещу Югославия и Гърция – ускорена от държавния преврат в Белград и отказа на новите югославски власти да следват линията на Виена – разплита тъканта на междувоенните договорености и разрушава югославската държавност практически за дни. Под ударите на Вермахта и неговите съюзници фронтът се разпада, комуникационните артерии са прекъснати, а регионалните власти – от Скопие през Битоля до Куманово – се оказват без координация и без ресурс да възстановят реда. Тази внезапна дерегулация поражда класическия сценарий на властови вакуум, където локалните елити и общности търсят бърза опора, за да предотвратят хаос, мародерство и етническа ескалация. Българската външнополитическа линия – досега лавираща, с официална неутралност и внимателни икономически връзки с Райха – мигрира към открито включване в германския ред, управляван от логиката на Тристранния пакт. Така геополитическият вакуум в Македония става поле, на което София проектира визия за реституиране на „национални земи“, съчетавайки символна политика с оперативна административна техника.

Българската стратегическа калкулация и ролята на Тристранния пакт

Присъединяването на България към Тристранния пакт от 1 март 1941 г. структурира рамката, в която всяка последваща стъпка в Македония става възможна. От една страна, германският военен чадър гарантира, че югославската военна машина не може да възстанови контрол; от друга – прави всяка българска стъпка функция на германската стратегия, включително разделянето на зони на отговорност с Италия. Българското държавно ръководство изчислява, че бързото навременно „прибиране“ на Македония под български граждански ред минимизира риска от безвластие и конфликтни лоялности, а и де-факто консолидира национално пространство, чиято културна и историческа памет България смята за свои органични предели. В този ключ първите офицерски групи, изпратени да организират временно управление, са не само военни инструменти, но и политически актьори: те символизират, че държавата мисли за ред, образование, църква, здраве, хляб и транспорт – тоест за целия репертоар на модерната публична власт. Концептуално, София преследва едновременно легитимация „отдолу“ – чрез локалното посрещане и включване на местни кадри – и легитимация „отгоре“ – чрез международнополитическите договорености с Берлин и Рим, които фиксират линиите на влияние и рутините на взаимодействие между военни комендатури и гражданска администрация.

Езикът на „освобождението“ и историческата памет на общностите

В обществената чувствителност на населението от Вардарска и части от Егейска Македония ключът на „освобождението“ е натоварен със смисъл, акумулиран от Възраждането, Илинденско-Преображенската традиция и Экзархийската мрежа от училища и енории. По тази причина семиотиката на българското присъствие – знамена, униформи, езикът на администрацията, богослужението на български, възстановените училищни практики – въздейства като възвръщане на позната норма. Полифонията на паметта обаче не изчезва: успоредно съществуват лоялности към различни проекти за държавност, местни идентичности и мрежи на преживяване от междувоенна Югославия. Войната, с нейната дисциплина и несвободи, внася допълнително напрежение в ежедневието – от снабдяване до мобилизация. Така „освобождението“ функционира едновременно като емоционален код и като административен процес, който трябва да преведе ентусиазма през канали на рутина: регистри, бюджети, учителски щатове, полицейски разписания, църковни назначения, мобилизационни предписания. Именно този преход – от радост към институция – определя устойчивостта на събитието във времето 1941–1944 г.

II. Военното влизане и установяването на българско управление

През април 1941 година войските на Третия райх прегазват за две седмици югославската армия и настъпват в гръцка територия. Веднага след победите на германците в северната част на Македония, за да не допусне безредици, българското правителство изпраща група офицери, които да организират временно управление до пристигането на Българската армия и установяване на българско управление.

Офицерските групи като мост между фронт и град

Първите български офицерски групи навлизат в Македония веднага след германския пробив и колапса на югославските структури, за да „подпрат“ градската тъкан с временна власт, докато редовните полкове се разполагат по гарнизоните. Тези офицери не са просто носители на командни заповеди; много от тях са родом от същите градове и села, към които се връщат – обстоятелство, което съкращава социалната дистанция между власт и население. Поручик Сотир Нанев описва как групата му преминава граничния проход Камилата и поема през Крива Паланка към Куманово, Скопие, Велес, Прилеп, Ресен, Охрид, Битоля, Воден. По пътя ги посрещат хора с калпаци в ръка, хорà на мегдана, литургии на български език, а в градовете – бързите оперативни задачи: да се възстановят общинските канцеларии, да се назначат временно кметове и секционни служители, да се осигурят хляб и ред, да се реквизира транспорт и да се отворят училища. Тук важи принципът, че всяко военно движение в тила се нуждае от административен „превод“ – от заповед до регистър, от охрана до логистика. Офицерите, свикнали с полеви устави, трябва да импровизират с градска документация, често опирайки се на старото местно чиновничество и учителство, които бързо се адаптират към новите формуляри и печати.

Свидетелството за посрещането: между емоция и порядък

Разказите на Нанев фиксират човешката температура на онзи април: сестри и братя, които не са се виждали повече от десетилетие; майки, целуващи кръста за храброст; сладкарници, където съученици се разпознават с недоверие, превръщащо се в радост. В Крива Паланка, Куманово и Скопие поздравът „Да е честита свободата!“ звучи като формула на завръщане, докато в Скопската „Св. Димитър“ богослужението на български език придобива функцията на публично удостоверяване на новото време. В Ресен посрещането е „неподатливо на перо“, в Охрид – макар и в италианска зона – масата народ вика „Да живее българската войска! Да живее Цар Борис!“, а в Битоля хуморът на телеграфните стълбове превръща саботажа в градска легенда. Във Воден сцената с преклонения старец, който треперещ целува униформата, е емблема за поколенческа памет и дълго чакане. Но зад тази емоционална топография тече и студеният поток на административното утвърждаване: въоръжени патрули, комендантски час при нужда, опис на имуществото на изоставени канцеларии, реорганизация на общинските финанси. Така радостта и порядъкът се преплитат – първата легитимира втория, а вторият придава трайност на първата.

Институционалното „приземяване“ на властта

След ритуала на влизането идва прагматиката: районите се групират в околии и области по български образец, пристигат комендантски щабове с ясно разписани правомощия, въвеждат се заплати и щатове, определят се училищни инспекторати, създават се полицейски участъци и се назначават следователи и съдии-следователи, където е нужно. Валутният режим се хармонизира с българския лев, данъчните практики се пренастройват, а снабдителните вериги – от брашно до медикаменти – се „вкопчват“ в софийските министерства. Именно тук се вижда дисциплината на държавата: присъствието се удостоверява не само от сабли и знамена, а от чиновник, учител, поп и полицай, които всеки ден отварят канцелария, класна стая, енорийски храм и дежурна книга. И колкото по-редовни стават тези ритуали, толкова по-реален е процесът на интеграция, който надживява първия празничен тласък.

Чувствата и емоциите от онези дни са ни предадени от поручик Сотир Нанев, един от групата офицери, които получават тази задача. Те влизат в Македония на 17 април, Велики Четвъртък, 1941 година. Два дена след тях, марширувайки и с развети български знамена в Македония, влизат българските полкове. Посрещнати са по килим от цветя, с неописуем възторг от македонските българи. Това е Българският Великден.

Всички офицери от групата са от Македония и не са виждали роднините си от поне десетилетие. Сърцата им бият лудо при мисълта, че отново ще зърнат своите бащи, майки, сестри и братя. Първите им стъпки в Македония са при граничния проход Камилата, а на пътя за Крива паланка ги посрещат местните селяни със свалени калпаци и сияещи очи. Те дълго махат с шапките си при вида на младите мъже в български униформи. През Крива паланка стигат в Куманово, където живее един от групата – Коста. Той бързо отива до къщата на омъжената си сестра, потропва на вратата и извиква майка си и сестра си по име. Не са се виждали от 12 години. На прозореца се появява женска глава.

– Кой чука?
– Сестро, отвори, аз съм брат ти Коста!

Жената не може да повярва, че това е истина и пита отново:

– Кой чука? Коста, ти ли си?

Получавайки утвърдителен отговор, зарадваната жена вдига на крак цялата къща и минута след това, премалели от радост, братът, сестрата и майката стоят прегърнати пред къщата. Майката целува сина си и нарежда:

– Бях загубила надежда, сине! Годините ми са много, та мислех, че няма да те видя повече!

Събрано отново след толкова години, семейството празнува с пълно сърце. На другия ден офицерите организират временното управление на града, а докато ходят из улиците на Куманово всички ги поздравяват:

– Да е честита свободата ни! Да е вечна!

Пътят на офицерите минава през Скопие, където огромно множество се е събрало около църквата „Свети Димитър“, за да чуе служение на български език. В Скопие е организирана местна власт и офицерите продължават своя път към Велес и Прилеп. Те спират в село Извор. На мегдана се вие българско хоро, хората се веселят за празника.

– Христос Воскресе! Честита свобода! – поздравяват офицерите
– Добре дошли, бракя! Да ни е честита, да е вечна! – отговарят бодро селяните

Мигом българските офицери са заобиколени от куп любопитни и радостни хора. Всеки иска да ги пипне, да си поговори с тях, да се ръкува. Радостта им да видят български офицери е безгранична.

Самият Сотир е от Прилеп, следващата им спирка. В лицето на съдържателя на сладкарницата той познава свой съученик, отива и му подава ръка. С недоверие го поглежда съученикът, докато накрая го разпознава и продумва с треперещ глас:

– Изгоряхме вече. Чакахме ви толкова години. Най-после дойдохте.

Скоро пред сладкарницата се събират роднините на Сотир. Ето той как описва срещата си с тях:

– Хайде бе, дойдохте ли вече? Очите ни изтекоха по вас, душата ни изгоря.

– Идат ли вече българските войски? Докъде са стигнали? Приготвили сме се да ги посрещаме. Старо и младо, мъжко и женско – целият град чака да ги посрещне.

Ето и престарелия ми чичо. Единствен останал жив от братята на баща ми.

– Внучко, дойде ли, идете ли вече? Слава на Бога! Доживях и тоя час.

Невъзможно за описване, неподатливо на никое перо, е посрещането в Ресен. Сотир Нанев пише, че такава радост трябва да се почувства и изживее. Охрид е в италианската окупационна зона, но българските офицери са допуснати в града. Офицерите влизат в комендантството, за да се представят на коменданта, а когато излизат навън ги чака море от народ. Когато ги виждат, хората от множеството започват да викат „Да живее българската войска! Да живее Цар Борис!“.

В Битоля в едно кафене местните българи им разказват следната весела история за това как българите прекъсват телеграфните съобщения на югославската власт:
„…На другия ден след обявяването на войната сутринта двама приятели си пиели кафето в същото кафене. Изпили си кафето и се разделили. Всеки бързал по своята работа. След час един от тях се покатерил на телеграфен стълб вън от града, извадил ножици и започнал да реже жиците. През няколко стълба забелязал друг, който също се бил изкачил на един стълб и режел. Виждайки в другия свой съзаклятник, първият се запътил към него, но когато го наближил, видял своя другар от кафенето. Тогава чак разбрали важната работа, която ги е разделила…“

Един от най-разтърсващите моменти от пътуването на българските офицери е във Воден. Те гостуват на известно българско семейство, когато в дома на домакините пристига неочакван гост – немощен стар човек. Сотир Нанев описва преживяното така:

„По едно време в стаята влезе млад човек , за ръката водеше старец, който едва пристъпваше.
– Баща ми – каза младият човек – Научил се за вашето идване, та ме накара да го доведа да ви види.

Старецът беше много прегърбен. Когато ни наближи, направи усилия да се изправи. Цял трепереше. Очите му премигваха – не можеше да задържа погледа си.

– Дядо, ето този е български офицер – обади се някой.

Целунах му ръка. Другата, съвсем трепереща, се опита да сложи на рамото ми, да ме прегърне. Немецът много тревожно извика, че старецът е зле и може би ще стане нещо лошо с него. Стана и го прихвана да седне. Старецът ме целуна, целуна и кръста за храброст и почна да гали дрехите ми.

Излязохме. На улицата – шпалир от мъже, жени и деца. Пред вратата ни донесоха много букети цветя. Беше невъзможно да приемем всички, които ни поднесоха.

Излязохме от града. Немецът, който седеше до шофьора, се обърна с лице към нас и каза:

– Господа, никога не съм виждал нещо по-покъртително. Навярно това е един от най-силно преживените моменти в живота ми. Този момент никога не ще се заличи от паметта ми.“

Така изглежда един от малкото моменти в българския XX век, в който българското сърце е пълно с радост, видян през очите на един негов очевидец – поручик Сотир Нанев. Той изчезва безследно малко след 9 септември 1944 година, след като е извикан „за справка“.

III. Държавната интеграция: администрация, училище, църква, икономика

Административна архитектура и кадри от място

Българското правителство установява областни управи с подчинени околии, като максимално използва местен кадрови ресурс – юристи, учители, писари, бивши общински чиновници – за да намали социалното триене и да придаде лице на властта. Подмяната на печати, бланки и архивни обозначения се съчетава с инструктажи, които приравняват процедурите към софийските министерски правилници: как се водят актове за гражданско състояние, как се събират местни налози, как се води кадастър и как се архивира. Въведен е йерархичен контрол – от областния управител към околийските началници – който осигурява ритъм на отчетност и координация с комендантските власти на армията. Особено внимание се отделя на полицейския апарат: създават се участъци, определят се разписания за патрулиране, въвеждат се регистрационни режими за оръжие и моторни превозни средства, разработват се процедури за бързи проверки при извънредни обстоятелства. Тази административна мрежа има неутолима нужда от хартия, мастило, бензин, резервни части и заплати – което насочва вниманието към икономическата логистика и бюджета.

Училище и език като инструмент на нормализация

Скоростното отваряне на училища и гимназии с обучение на български език е ключов механизъм за стабилизиране на обществения дневен ред. Учителските щатове се попълват както с местни педагози, така и с командировани от вътрешността на Царството учители, които носят учебни програми, учебници и училищни ритуали, съвместими с министерските норми. Въвеждат се изпити по български език и литература, история и география на България, а в часовете по пеене се възстановява репертоарът на Възраждането, който има силна интегративна функция. Училището става дневният „метроном“ на интеграцията: камбанката, строят, дневникът, инспекторската проверка. В гимназиите се възстановяват ученическите дружества, читалищната мрежа отваря свои филиали, а библиотеките получават партиди книги от София. Езикът – като носител на учебния процес, администрацията и публичните церемонии – стабилизира символното поле, в което гражданите „живеят“ държавата, а не просто я „виждат“ на улицата. В тази перспектива и богослужението на български език придобива особена тежест.

Църковна организация и възпоминателна топография

Възстановяването на екзархийските практики и назначаването на духовници, разпознаваеми от общностите, имат пряко отражение върху легитимацията на властта. Енориите отново водят кръщелни и брачни регистри на български, храмовете служат като центрове за съобщения и благотворителност, а църковните празници се превръщат в платформи за публична символика: молебени за войската, възпоменания за паднали в историческите борби, чествания на светци покровители. Еклисиастичната инфраструктура „разширява“ държавата вътре в населените места, защото е доверена, позната и преживяна като духовен дом. В същото време се организира реставрация на храмове и манастири, поддържат се училищни параклиси, а духовенството често медиира между населението и администрацията при локални напрежения, предполагаеми злоупотреби или недоразумения, неизбежни в режим на бързо преустройство.

Икономика, инфраструктура и снабдяване в условия на война

Икономическата интеграция е „тежката“ част от дневния ред. Войната означава недостиг, военни приоритети, квоти и реквизиции. В този контекст българските власти се стремят да стабилизират снабдяването с хляб, сол, гориво, медикаменти и резервни части чрез включване на областите в системата на държавните доставки и железопътната логистика. Пътните депа и железопътните управи получават инструкции за ремонт и поддръжка; мостове и настилки се укрепват; въвеждат се режими за движение на колони и приоритет за военни превози. Земеделските кооперации и мелниците се включват в квотни схеми, които гарантират минимални градски запаси, а ценовият контрол се опитва да удържи инфлационни импулси. Малките индустриални работилници – от кожарски до дърводелски – получават поръчки за войската и администрацията, което им осигурява обороти, но ги прави зависими от военните кредити и графици. Тази „икономика на недостига“ работи само ако администрацията поддържа ритъм на доставки и отчетност – иначе черният пазар и спекулата подкопават доверието и легитимността.

IV. Сигурност, война и партизанско движение

Охрана на тила и география на заплахите

Веднага след установяването на властта дневният ред на сигурността доминира: тилът на Вермахта в Гърция и Албания, железопътните линии през Вардарската долина и планинските проходи изискват постоянна охрана. Българската армия разполага гарнизони в ключови точки – Скопие, Велес, Щип, Куманово, Прилеп, Битоля, Струмица, Гевгели – и поема отговорности за пътища, тунели, мостове, гари и телеграфни линии. Полицията и жандармерията организират участъкови мрежи и разузнавателни канали, които следят за саботажи, въоръжени ядра и контрабанда на оръжие. Географията на риска следва планинския релеф: Щар Планина, Бабуна, Пелистер, Кожух, Беласица – терени, където малки групи могат да се укриват, да удрят и да се оттеглят бързо. В тази конфигурация българският апарат комбинира превенция (патрули, проверки, комендантски час при нужда) с адресни операции срещу конкретни групи. Целта е проста в теория и трудна на терен: да се поддържа проходимостта на транспорта, да се минимизира саботажът и да се предотврати изграждането на устойчиви партизански бази.

Партизанска мобилизация и логика на ескалацията

Партизанското движение в Македония набира импулс след 1942 г., когато стратегическият контекст на войната се накланя и комунистическите ядра, свързани с югославския център, се активират. В градовете действат нелегални комитети, които осигуряват информация, храна, дрехи и убежища; в планината се формират чети и бригади, които атакуват малки постове, прекъсват линии и търсят пропагандни ефекти. Отговорът на държавата е класически за епохата: усилена жандармерия, мобилни групи, прочиствания на райони, бързи съдебни процедури и информационни кампании, които да изолират въоръжените групи от селската база. Ескалацията се подхранва от спиралата на нападение и ответен удар: всеки саботаж върху железница или мост води до контрамерки, които увеличават страха и несигурността, а това от своя страна улеснява партизанската рекрутация сред млади мъже, търсещи смисъл или отмъщение. Във вътрешността на българската администрация възникват дебати: колко твърда да бъде ръката, как да се избегне колективното наказание, как да се поддържа легитимност, когато войната „навлиза“ в селския двор. Тези дилеми са общоевропейски за 1943–1944 г., а решенията рядко са безболезнени.

Военни операции, граници на правото и обществен отзвук

В изпълнение на охранителните задачи българската армия провежда поредица от операции срещу нелегални формации в ключови райони, съчетавайки блокади, прочистване на терен и арести на свързани градски активисти. Практиката на извънредни мерки – претърсвания, комендантски час, контролни пунктове – се превръща в част от градския и селския пейзаж. В условията на тотална война границите на правото се разширяват от самото военно положение, което генерира напрежение между изискването за ред и чувствителността на населението към репресия. Обществената подкрепа, търсена чрез училище, църква и ритуали, започва да ерозира там, където ежедневният опит на хората се свързва с арест, обиск или липса на хляб. Администрацията се опитва да „ремонтира“ щетите с адресни помощи, стипендии, хранителни раздавания и жестове на символно признание към местни авторитети, за да противодейства на пропагандата на противника. В този баланс между сила и обещание се решава съдбата на обществената лоялност през късната 1943 и 1944 г., когато фронтовете се приближават, германският ред отслабва, а местните хоризонти на очакване се пренастройват към нов неизбежен политически ред.

V. Международноправен контекст, германско-италианска архитектоника и статут на суверенитет

Договорената „карта“ на влиянието и пределите на де факто властта

Геополитическата конструкция в Македония през 1941–1944 г. произтича от решенията на Берлин и техния инфраструктурен „разпределител“ – Райхсверкът на окупационните зони. Италия получава Егейската южна зона (включително Охрид), Германия – северната зона на стратегическите линии и възловите железопътни коридори, а България – мандатът за гражданско управление, който да поеме цялата публична архитектура. Дешифрирана от държавноправна гледна точка, това означава, че българската власт притежава де факто вътрешнодържавни компетентности – полиция, училища, администрация, съдилища – но де юре окопава тези правомощия в рамките на германския военен приоритет. Това не е пълно юридическо присъединяване, нито е класическа окупация, а „хибриден“ модел: гражданско управление от България под стратегическа германска архитектура. Властта е реална, но лимитирана: германците запазват „системен вето механизъм“ – само германските щабове определят инфраструктурен приоритет и военна юрисдикция над стратегическите трасета. В този смисъл България управлява територията, но не е неин абсолютен суверен в международноправен смисъл. Точно в тази неяснота се надига и най-тежката проблематика: международната отговорност за решения, взети в условия на „делегиран“ суверенитет.

Италия като втори полюс в зоналната система

Италианският фактор е видим през Охрид и части от Егейската зона. Италианците гледат на Вардарско-Егейския сектор като на продължение на амбицията за Адриатическо-Балканска сфера. Италианските комендатури, макар и по-слаби като инфраструктура от германските, са по-агресивни в културно пропаганден смисъл – италианците се опитват да „вклинят“ латинската традиция чрез символни жестове, католически структури и военни жестове на присъствие. Това поражда естествено напрежение между италианския и българския модел на легитимация, особено в Охрид, където населението масово вика „Да живее България!“ въпреки италианските униформи. Така Охрид става невидима „лаборатория“ на съревнование между три символни реда: германската сила, италианската амбиция и българската памет. От аналитична перспектива, макар българската власт да няма юридически монопол върху Охрид, тя има символен монопол в съзнанието на масата.

VI. Държавно поданство, демография, регистрационни режими

Гражданството и правната „инкорпорация“ на населението

Процесът на интеграция в Българската държава изисква не само административно „отваряне“ на канцелариите, но и правна модализация на статута на населението. През 1941–1942 г. властта въвежда режим на гражданскоправна регистрация: актове за раждане, удостоверения за семейно положение, регистри за движимо и недвижимо имущество. Тези стандартни на пръв поглед процедури имат фундаментален държавностен ефект: те превръщат хората в „правни субекти“ на българския публичен ред. Съпътстващо върви и институционализиране на служебните данни: списъци за наборна възраст, данъчни регистри, учителски щатове, ученически картотеки. За пръв път от десетилетия общностите в Скопие, Велес, Битоля и Струмица получават „пълна“ правна кореспонденция с София – тоест необразувана от Белград, а съобразена със софийската правна норма.

Най-тежката тема: депортациите на евреите от Вардарска Македония и Беломорието

Историческият анализ е длъжен да бъде цялостен и честен. В този сектор няма „обходен път“ – трябва да се каже ясно. 1943 г. е годината на трагедията. Под натиска на германската SS логистика, в рамките на специални операции по „евакуация“, в зоните, където България упражнява администрация, но Германия държи стратегическата юрисдикция, е извършено депортиране на еврейското население от Вардарска Македония (Скопие, Битоля, Щип) и Беломорието. Българските институции участват в процедурите по арест и събиране. Социалната справедливост на историческото слово изисква да се направи абсолютно критична разлика: в старите предели на Царство България еврейското население е спасено, но в новите административни територии – не е. Това е структурен парадокс на „делегирания“ суверенитет: държавата има достатъчно власт, за да изпълни германското искане, но няма достатъчно суверенитет, за да го смени. От аналитична гледна точка – това е моралният предел на българското управление в Македония.

VII. Културен живот, ритуали, пропагандни интензитети

Ежедневието като „анатомия“ на нормализацията

Публичните ритуали – паради, училищни празници, годишнини от Илинден – са използвани като инструмент за превръщане на историческата памет в институционализирана лоялност. Читалищата организират литературни вечери; училищата – рецитали; музикалните дружества – концерти. Спортните дружества отварят секции по футбол, лека атлетика, стрелба. Егзархийските църковни служби се превръщат в „пулс“ на българското време – всяка неделна литургия е едновременно молитва и политически знак. Вестниците публикуват коментари, които интегрират локалните теми вътре в държавния наратив – „ние сме част от Царството“. В този смисъл културният живот има функция, съизмерима по сила с армията и полицията: той произвежда „вътрешно чувство за норма“.

Пропагандните функции на културната инфраструктура

Радиото в Скопие, списанията, училищните стенвестници, мобилните киноапарати, пътуващите театри – това са канали, които „подменят“ хоризонтите на общността. Тяхната аналитична стойност е пряка: културата не е украшение, а държавностна технология. В условията на война културният институт става „мека“ полиция на ежедневните значения.

VIII. 1944 г., разпадът на немската система, 9 септември и превключването на режима

Излизането от германския ред и колапсът на административната стабилност

През 1944 г. фронтовете се приближават. Германия губи стратегическа инициатива. Италианската зона фактически се разпада. Партизанските ядра нарастват. Държавната инфраструктура е под натиск. През август-септември 1944 г. административната кохезия рухва за дни – хляб, бензин, телеграф, железница, всичко започва да се „чупи“. На 9 септември 1944 г. политическият режим в София се сменя. В Македония започва революционно обръщане на институционалния компас – български кадри са арестувани, много са екзекутирани, включително офицери като Сотир Нанев. Тук се затваря цикълът: този, който е носил символа на „освобождението“, изчезва „като враг“ в новата система.

В историческия хоризонт 1941–1944 г. „освобождението“ на Македония стои като пример за това как радикалната промяна на геополитическата конфигурация може да произведе за кратко време усещане за национална справедливост, което да се преживее върху живата тъкан на ежедневието. Емоционалната памет на онзи Велик четвъртък – стъпването през Камилата, хорото на мегдана в Извор, камбаните на „Св. Димитър“, срещите на братя и сестри след десетилетия раздяла – показва, че в социалното въображение на широки общности този момент е бил осмислен като „връщане“, а не като „нова власт“. В този смисъл 1941 г. е не просто фаза на войната, а момент на дълбоко символно разтоварване – старият вътрешен часовник на Илинденско-Преображенския мит се е сверил с реалната политическа география.

Но същевременно 1941–1944 г. е и поле, в което българската държавност влиза в капана на своята ограничена суверенност: реално управлява, но в рамките на германската архитектура; успява да отвори училища, читалища, църкви, но не успява да изгради пълен политически суверенитет; възпитава милиони страници учебен текст, но в същото време приема неприемливи решения под чужд стратегически натиск, включително трагичния март 1943. Тази двойственост е окончателният урок на периода: националното чувство може да гори с огромна сила, но ако не е съчетано с пълен суверенитет, то остава уязвимо на чужда воля. Затова 1941–1944 г. не е нито чист триумф, нито само поражение – тя е трудният, непредвидим „междусвят“, в който радостта и трагедията текат в една и съща историческа река.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК