КАК ЛИБЕРАЛИТЕ ИЗПОЛЗВАХА МЮСЮЛМАНСКИЯ ВОТ В ЗАПАДНА ТРАКИЯ ПРЕЗ 1914

Българската политическа система след Междусъюзническата война влиза в режим на нестабилност, в който изборната аритметика започва да замества истинската представителност, а процедурните ходове – институционалната нормалност. В този контекст либералната концентрация около д-р Васил Радославов открива в новоприсъединената област Западна Тракия едновременно демографски резерв и инструмент за конструиране на мнозинство. През февруари 1914 г. кабинетът систематично интегрира местното мюсюлманско население в парламентарната геометрия, като оформя специфична избирателна колегия, променя статута на военното положение, кръстосва административни и политически граници и мобилизира религиозни и общностни авторитети. Историята на тези избори не е просто епизод от българския конституционализъм; тя показва механизма, по който властта редефинира „суверена“ чрез правилата на самата политическа игра. Оттук нататък се проследява логиката на решението: мотивацията на правителството, юридико-административният дизайн, техниките на предизборното инженерство и конкретната организация на изборния ден – все елементи, които в съвкупност превръщат мюсюлманския вот в решаващ фактор за парламентарното равновесие през 1914 г.

I. Политическият контекст след ноември 1913 г.

Разпадът на парламентарната аритметика и рационалността на властта

След изборите от 24 ноември 1913 г. либералната коалиция – съставена от Либерална партия, Народнолиберална партия и Младолиберална партия – не успява да си осигури стабилно мнозинство и това веднага поражда управленска уязвимост, която кабинетът възприема като екзистенциална. Политическата рационалност се пренасочва от изграждане на коалиционни мостове към търсене на „външен“ демографски ресурс, способен да се превърне в дисциплинирана парламентарна подкрепа, без да налага дълги и несигурни преговори с опозицията. В този момент Западна Тракия, присъединена след Балканските войни, се явява практически девствено политическо пространство – без кристализирали партийни структури, без избрани общински власти и под особен режим на управление. Кабинетът вижда в това възможност да изгради избирателна география, която да минимизира риска от опозиционна контрамобилизация и да максимизира контролируемата активност на мюсюлманските общности. Тук ключовият момент е, че отсъстват точни и проверими преброителни данни; тази статистическа неопределеност се превръща в стратегически ресурс, позволяващ „калкулиране“ на представителство в полза на управляващите, без да се нарушава буквално законът, а чрез експлоатиране на неговите сиви зони. Логиката е ясна: ако политическото мнозинство не може да бъде осигурено „отвътре“ чрез класически парламентарни средства, то се конструира „отвън“ чрез преразпределяне на електорални тежести и ускорена интеграция на нови избиратели.

От дисфункция към „иновация“: разпускането на парламента и изборната необходимост

Невъзможността да се формира кабинет с устойчиво мнозинство води до бързо разпускане на новоизбраното Народно събрание от цар Фердинанд – акт, който поставя системата в режим на принудителна иновация. Управляващите използват междинния вакуум, за да приложат комбинирана стратегия: едновременно юридическо оформяне на нова избирателна колегия и политическа подготовка на мрежи от посредници сред местните елити. В този модел времето става оръжие: ускорените процедури намаляват възможността опозицията да изгради инфраструктура в Западна Тракия, а едноседмичните турнета на водещи министри гарантират преднина в легитимацията на либералната листа. Допълнителен фактор е напрежението и несигурността в региона – следвоенни бежански потоци, наличие на въоръжени групи и неукрепнали институции – което позволява на кабинетa да се легитимира като единствен гаран на „реда“ и „интеграцията“. Така дефектът на системата – липсата на мнозинство – се преобръща в повод за институционално преоформяне на електоралната карта.

II. Юридико-административна рамка и интеграционни дефицити

Конструиране на колегията: укази, население, мандати

На 20 януари 1914 г. Министерският съвет организира територията на Западна Тракия в Гюмюрджинска избирателна колегия, като към нея се прибавят околиите Василико (Мичурин, дн. Царево), Малко Търново, Свиленград, Дьовлени (дн. Девин) и Кърджали. С указ № 15 от същата година населението е „изчислено“ на 476 021 души, от които следва да се излъчат 24 народни представители – калибрация на мандатността, която почива на административни данни, а не на системно преброяване. Тази нормативна архитектура изпълнява двоен ефект: формално интегрира областта в общонационалната избирателна система и едновременно произвежда удобна численост на мандатите, способна да наклони парламентарния баланс. Самият подбор на включените околии – част от тях с вече установена административна връзка с други центрове – насочва към функционалната цел: не просто териториално „закрепване“, а създаване на избирателна маса с предвидим поведенчески профил. В контекста на липсващ точен демографски регистър, административното „изчисляване“ се превръща в инструмент за политическо оптимизиране, при което демографията следва политиката, а не обратното. Така колегията не само отразява пространството на Западна Тракия, но и го преосмисля като електорална машина.

Военно положение, правна неефективност и управляемост на пространството

До януари 1914 г. в Западна Тракия действа военно положение – режим, който снема ефективността на класическите граждански институции и превръща административната власт в концентриран изпълнителен инструмент. Парадоксът е, че именно тази извънредност улеснява по-късното ѝ рязко отменяне: с указ № 1 от 22 януари 1914 г. военното положение е вдигнато не само в Гюмюрджинско, но и в Струмишко. Държавата първо централизира контрол, после изведнъж „възстановява“ нормалност – но в условия, в които гражданското общество, партиите и местното самоуправление още не са се конституирали. Така юридическото пространство формално се либерализира, а фактически остава управляемо чрез назначени лица и зависими структури. В този институционален вакуум религиозните и общностните авторитети на мюсюлманите придобиват ключова роля за мобилизация, като правителството активно търси тяхното посредничество. „Правната неефективност“ тук не е слабост, а ресурс: тя позволява бързи административни решения, ограничен плурализъм на терен и превес на държавната воля върху електоралната конкуренция. Тъкмо в тази среда изборите престават да бъдат просто механичен акт на гласуване и се превръщат в инструмент за политическо инженерство.

III. Техники на електоралното инженерство и външнополитическият вектор

Листи, квоти и дисциплина: 12 българи, 12 турци

Либералната листа в Гюмюрджинския окръг се води лично от министър-председателя Васил Радославов – символичен залог, който превръща регионалния вот в вот за доверието към кабинета. Конструирането на списъка – 12 български и 12 турски кандидати – е политико-психологическа операция: тя подава сигнал към мюсюлманската общност, че участието ѝ е не просто позволено, а желано и институционално гарантирано, докато към българските избиратели изпраща послание за „национално“ включване на новите поданици. На практика този симетричен дизайн цели да създаде вътрешна дисциплина на листата и да минимизира риска от преференциално разпиляване. Допълнителен ефект е, че присъствието на турски кандидати легитимира пред мюсюлманските елити подкрепата за либералите като форма на групова рационалност, при която политическата лоялност обещава институционална защита. Така формата на листата произвежда съдържание: тя не само представя групи, а ги мобилизира чрез очертан хоризонт на очаквания. В този смисъл либералите не просто „ползват“ мюсюлманския вот – те го структурират, като създават предвидима траектория от включване в листа към гласуване и после към парламентарна подкрепа.

Религиозни институции и местни първенци: легитимация отвътре

Една от критичните точки в стратегията на кабинета е спечелването на ислямските религиозни институции и мрежата на турските първенци. Предоставянето на политически престиж на тези посредници – чрез публични посещения, тържествени посрещания и видимо уважение към духовните авторитети – превръща изборите в морална препоръка към общността. Апелът не е само позитивен („гласувайте за либералите, защото те уважават правата ви“), но и санкционен („който не изпълни указанията, няма да намери пътя на доброто и спасението“). Този дискурс оперира на границата между гражданска лоялност и общностна дисциплина, превеждайки политическия избор на езика на религиозното задължение и общностната солидарност. Ефектът е висококонцентрирана мобилизация, която опозицията няма ресурс да компенсира в кратките срокове и в условията на институционална асиметрия. Именно тук се вижда как изборният процес се „вътрешнозакотвя“ в общностни йерархии, а държавата използва религиозните структури като стабилизатори на управленска легитимност.

Външнополитическият лост: контактът с Цариград и фигурата на Петър Чаулев

Паралелно с вътрешното инженерство кабинетът на Радославов търси гаранции и „отвън“. Затова премиерът демонстративно поддържа канал с Османската империя, а на терен в Западна Тракия се появява противоречивият, но влиятелен сред местните турци революционер Петър Чаулев. Неговата задача е хибридна: да посредничи между българската администрация и мюсюлманските общности, да конвертира личния си авторитет в изборна поддръжка и да сигнализира към Истанбул, че София е надежден партньор. Този външнополитически вектор не е маргинален детайл; той предвещава по-късното дипломатическо сближаване, което през лятото на 1914 г. ще се материализира в нератифицирания Договор за приятелство и съюз (6 август 1914 г.), а през 1915 г. – в Конвенцията за ректификация на границата (24 август 1915 г.) около Димотика. В краткосрочен план посланието е насочено към избирателите: подкрепата за либералите означава подкрепа за външнополитическа линия, която пази интересите на мюсюлманите; в дългосрочен – създава взаимозависимост между вътрешната опора на правителството и външната му стратегическа ориентация.

IV. Кампания, отмяна на военното положение и организация на изборния ден

Едноседмичната обиколка и ритуалът на държавното присъствие

Ден след формалното вдигане на военното положение Васил Радославов и финансовият министър Димитър Тончев отпътуват за Западна Тракия и провеждат интензивна едноседмична кампания, включваща Гюмюрджина, Дедеагач, Ксанти, Фере и други административни центрове. Тези посещения функционират като ритуал на държавното присъствие: там, където общинската власт още не е избрана, се „избира“ символно – чрез шествия, речи, обещания и публична близост с мюсюлманските първенци. Тържествените посрещания превръщат изборите в събитие на принадлежност: да гласуваш за либералите означава да участваш в новата политическа общност, където държавата е едновременно гарант на реда и патрон на местните интереси. Същевременно финансовият министър в делегацията подсказва прагматичното измерение на посланието – контролът върху ресурсите и данъчната политика ще бъде употребен за стабилизиране на региона. Така кампанията превежда абстрактната интеграция на езика на конкретни обещания и обредни жестове, които осигуряват бърза конверсия на доверие в гласове.

Опозиционната контрамобилизация и административната асиметрия

Опозицията – Народната партия, демократите, широките социалисти – реагира остро, но структурно закъснява. „Мир“ характеризира провеждането на едновременни избори в земи без избрани общински власти и без време за партийна организация като „небивало политическо мошеничество“, целящо правителствено болшинство; социалистическият „Народ“ подчертава, че „Тракия още не е българска“ и животът се нормира от турски закони, признати от въоръжено население. Тези критики улавят същината: изборите се провеждат в правна и институционална полуготовност, където равнопоставената конкуренция е илюзия. На терен административната власт препятства опозиционни събрания, преследва агитатори, отказва разрешения за гласуване с формални поводи. В този сдвоен режим – демонстративна „нормализация“ и практическа контролируемост – опозицията почти неизбежно губи терен. Изолираните ѝ успехи се дължат по-скоро на харизматични личности и енергични кампании (Михаил Такев, Андрей Ляпчев), отколкото на симетричен достъп до институционални лостове.

Денят на гласуването: пренапрежение, масовизация и резултат

На 23 февруари 1914 г. секциите в Западна Тракия се задръстват от мюсюлмански избиратели; възникват физически разправии за реда на гласуване, а в отделни случаи избиратели се промъкват през прозорци, за да не пропуснат възможността да подадат бюлетина. Тази свръхмобилизация е индикатор за успешно наложена общностна дисциплина и за ефекта от религиозно-елитната подкрепа за либералната листа. Чистата аритметика отразява политическото инженерство: от 83 538 подадени бюлетини либералната коалиция получава 71 440 гласа и печели 22 от 24 мандата; демократите вземат два, благодарение на концентрирани усилия и локална легитимност. Всичките 12 мюсюлмански кандидати от Западна Тракия влизат в парламента, а заедно с още четирима мюсюлмански депутати, избрани в други райони, те оформят критична опора на кабинета на Радославов. Това не е обикновена победа; това е институционално произведено мнозинство, чиято устойчивост зависи от поддържането на външнополитическия канал с Османската империя и от вътрешното управление на очакванията на мюсюлманските общности. Така изборният ден завършва не просто с резултат, а с нова конфигурация на българската представителност: мнозинство, изградено върху специално конструирана периферия, което предстои да носи тежестта на решенията в преддверието на световната война.

V. Парламентарното поведение на мюсюлманските депутати и ефектът от отсъствията

Между символичното присъствие и функционалната подкрепа

Веднага след изборите през февруари 1914 г. мюсюлманските депутати от Западна Тракия заемат формално местата си, но реалният модел на участие се очертава като пресечна точка между символично присъствие и целево гласуване. Значителна част от тях живеят в Цариград и пътуват до София предимно при ключови вотове, което превръща „кворумното“ им поведение в ресурс за управляващото мнозинство, а не в системен принос към парламентарния дебат. Така се формира практика на концентрирана подкрепа: в моментите, когато кабинетът на Радославов има нужда от числова стабилност, групата се явява дисциплинирана и предвидима, докато в рутинната законодателна работа отсъствието ѝ намалява плътността на делиберацията. Оттук следва двойно последствие – от една страна, опозицията използва отсъствията като аргумент, че става дума за „изкуствено мнозинство“, лишено от реална парламентарна култура; от друга, самите либерали нормализират този модел като политико-техническо средство за управление на риска. Тази функционална подкрепа обезсмисля класическите очаквания към представителността като непрекъснато участие и ги заменя с прагматичен критерий – достатъчно е да се гласува „когато трябва“. По този начин мнозинството се поддържа чрез минимални, но решаващи интервенции, а парламентарната динамика се редуцира до аритметика на решаващите моменти. В същото време избирателите в Западна Тракия получават ясния сигнал, че присъствието на „техните“ депутати е полезно не толкова за локални инициативи, колкото за общонационална стабилност в полза на управляващите. Така се очертава специфична политическа сделка: групова легитимация срещу гарант за влияние в ключови решения, без изискване за плътно участие. Този режим на „селективна активност“ се превръща в новата нормалност на ХVІІ ОНС и кристализира като модел за управление на крехко мнозинство. В дълбочина той показва как електоралното инженерство от февруари 1914 г. продължава да работи и след изборния ден – не само в числата, а и в навиците на парламента. Точно тук се вижда и слабостта: при непредвидими кризи или ускорени процедури шансът за провал на кворума остава реален и поставя изпълнителната власт в зависимост от логистиката на „дописване“ на присъствието. Следователно, ефектът от отсъствията не просто намалява качеството на дебата; той поддържа управлението в състояние на постоянна мобилизационна готовност.

Реторика на легитимацията: между равноправието и партийната лоялност

В залата мюсюлманските народни представители артикулират линия на лоялност към „либералната концентрация“, рамкирайки я като исторически гарант на правата на мюсюлманите. Хафуз Садкъ Мехмедов възхвалява ролята на либералите в просвещението и равноправието, като подчертава не толкова конкретни правни актове, колкото политическа традиция на благосклонност. Тази реторика превежда груповия интерес на езика на историческа благодарност и проекция към бъдещето: подкрепата днес обещава защита утре. Опозицията контрира с обвинения в външна зависимост – „От Цариград ви казаха да поддържате правителството“ – за да подкопае претенцията за автономна парламентарна воля и да внуши, че външнополитическият канал доминира над вътрешната лоялност. Либералният отговор е предсказуем: и преди е имало мюсюлмански депутати; разликата сега е единствено в по-ясната им политическа консолидация. В основата стои сблъсък между две визии за представителност – една, която приема груповата дисциплина като легитимен израз на интерес, и друга, която напомня, че парламентът е индивидуална институция на съвестта и отговорността, а не колектив на блокови гласове. В краткосрочен план реториката на равноправието печели за либералите необходимия морален капитал, защото съчетава интеграция и стабилност. В дългосрочен план обаче тя е уязвима, ако не бъде подплатена с конкретни политики – образование, инфраструктура, местно самоуправление – които да превърнат символното присъствие в материална промяна. Точно тук отсъствията от заседанията започват да тежат: без постоянна работа в комисиите и без системна инициатива, легитимационната реторика рискува да се сведе до ритуал. Ето защо опозиционната критика намира почва, а кабинетът е принуден да компенсира с административни жестове на терена.

VI. Опозиционните спорове, правните последици и спорът за представителността

Кворум, процедуризъм и нормализация на извънредното

Опозицията използва всеки процедурен инструмент, за да постави под въпрос валидността на произведеното мнозинство: атакува кворума, настоява за проверка на пълномощия, изисква ревизия на изборните списъци и сигнализира за административен произвол при издаване на разрешения за гласуване. Отговорът на мнозинството систематично е насочен към нормализация: „изборите са проведени по закон“, „военното положение е отменено с указ“, „колегията е учредена с постановление“. Така извънредното – ускореното прекрояване на избирателната география и рязката промяна на правния режим – се превръща в „новото обичайно“ чрез повтаряне на формулата за законност. В тази логика правото се употребява не за да минимизира политическата целесъобразност, а за да я опакова в стабилен процедурен наратив. Това поражда интересен системен ефект: процедуризмът, призван да разтовари напрежението, всъщност го замразява, защото не отговаря на същностния въпрос – дали произведеното представителство изразява равнопоставена конкуренция. Оттук произтичат и съмнения в легитимността на решения, взети с минимални мнозинства и блокови гласове, особено когато стратегически теми – бюджет, външнополитически ангажименти – се формират върху подобна аритметика. В правно отношение не се стига до обрат на изборните резултати, но се утвърждава прецедент: когато институционалната архитектура е гъвкава, политическата воля може да пренарежда електоралната карта без промяна на основния закон. Това е урок, който всички партии усвояват – и който занапред конструира стимул към инженерен подход, а не към убеждаване на вече съществуващи избиратели. Така правната стабилност се превръща в техника за политическа пластичност.

Границите на легитимността: общностна дисциплина срещу гражданска автономия

Критиките на „Мир“ и „Народ“ фокусират ключовия проблем: може ли да се говори за гражданска автономия при вот, мобилизиран чрез религиозни институции, местни първенци и административен натиск? Либералната теза настоява, че интеграцията на мюсюлманите е дълг на държавата и че отказът да гласуват би продължил сегрегационни практики от османското минало. Опозиционният контрааргумент подчертава, че интеграция без партии, без общинска власт и при току-що отменено военно положение е по-скоро присъединяване към управляващата клиентела, отколкото към равноправното гражданство. Теоретичната дилема се превръща в практическа политика: дали изборите са инструмент за национално единство или за производство на парламентарна аритметика. В сърцевината стои въпросът за представителността – дали тя е качествена (участие, дебат, инициатива) или количествена (блоков брой гласове в решаващ момент). През 1914 г. надделява количественият подход, но цената е трайно напрежение в легитимността – всяка важна мярка може да бъде заклеймена като продукт на „внесено“ мнозинство. Тази поляризация не се разтваря с времето; напротив, тя се мултиплицира в следващите сесии, където опозицията превръща всяка отсъстваща фигура и всеки ускорен вот в индикатор за дефект. В крайна сметка правният спор не отменя мандатите, но политическият спор оставя белег: парламентът функционира, но доверието в него се фрагментира по линията между гражданска автономия и общностна дисциплина.

VII. Външнополитическата динамика 1914–1915 и конверсията на вота в геополитика

Сближаване с Османската империя и стратегическото използване на канала Цариград–София

Политико-електоралната конструкция от февруари 1914 г. не остава вътрешна дела; тя се превръща в валута в отношенията с Османската империя. Поддържането на канал с Цариград – вече легитимиран в очите на мюсюлманските избиратели – позволява на кабинета да демонстрира предвидимост и да търси взаимни отстъпки. В този контекст нератифицираният Договор за приятелство и съюз от 6 август 1914 г. е политически сигнал, че София и Истанбул могат да координират интереси в преддверието на световния конфликт. Макар договорът да не придобива правна сила, самият процес на договаряне засилва доверието на мюсюлманските депутати към либералите и укрепва груповата дисциплина в ХVІІ ОНС. Следващата година Конвенцията за ректификация на българо-турската граница от 24 август 1915 г., с която България получава района около Димотика, демонстрира как вътрешнополитическият ресурс – мюсюлманската подкрепа – се превръща във външнополитически актив. Тази взаимозависимост има и обратен ефект: всеки трус в отношенията с Османската империя би се отразил върху кохезията на парламентарната група, а оттам – върху стабилността на кабинета. Така външната политика престава да бъде автономен домейн и се вплита в електоралното инженерство като негова продължена ръка. Политическата икономия на мнозинството през 1914–1915 г. се гради върху това преплитане: вътрешна мобилизация за външна легитимация и външни жестове за вътрешна кохезия. В кратък хоризонт моделът работи; в дълъг хоризонт зависимостта му от международни обстоятелства го прави уязвим на шокове.

От локална аритметика към стратегически избори в навечерието на войната

Когато през 1915 г. се ускорява ходът към участие в Първата световна война, кабинетът на Радославов влиза в решителната фаза с мнозинство, изградено върху гласовете от Западна Тракия. Това мнозинство не само осигурява парламентарното „да“ при чувствителни решения; то сигнализира и навън, че правителството контролира вътрешния фронт. Така започналата като локална изборна операция се превръща в предпоставка за стратегически избори – съюзната ориентация, договорните ангажименти, военната подготовка. В този смисъл мюсюлманският вот, интегриран през февруари 1914 г., придобива непропорционална тежест: той не просто „крепи кабинета“, той участва в производството на българската външнополитическа идентичност в предвоенния момент. Този факт не означава, че без него България взема противоположни решения; означава, че пътят към тях става по-гладък, аритметично обезпечен и политически защитим пред външни партньори. Именно тук се вижда финалната трансформация: избирателният дизайн не е еднократен акт, а процес, който продължава да работи като механизъм за вземане на решения далеч отвъд изборния ден. В резултат парламентът изглежда функционален, но в основата му лежи специфична конструкция, в която гражданската автономия на вота е подчинена на стратегическата целесъобразност на държавата.

VIII. Уроци, исторически паралели и границите на изборното инженерство

Интеграция, но при равни условия: какво показва случаят Западна Тракия

Епизодът от февруари 1914 г. убеждава, че интеграцията на нови общности в политическата система е необходима и легитимна, но устойчивостта ѝ зависи от равнопоставеността на условията. Когато изборите се провеждат при току-що отменено военно положение, без избрани местни власти и без време за партийна конкуренция, резултатът неизбежно носи отпечатъка на администрацията и на мрежите от посредници. Това не обезсмисля вота на мюсюлманите; обезсмисля претенцията, че процедурата е била неутрална. Урокът е ясен: интеграцията трябва да бъде процес – с преброяване, правна хармонизация, местно самоуправление, партийна инфраструктура – а не еднократно събитие, целящо парламентарна стабилност. В противен случай символичната включеност се превръща в инструментална мобилизация, а доверието – в временна валута, която се обезценява при първия политически шок. Историческият паралел със съвременни дебати за гласуване извън страната или за двойно гражданство не е механичен, но е поучителен: качеството на представителността се решава не в деня на изборите, а месеци и години преди това – в регистрите, правилата, инфраструктурата и културата на конкуренция. Когато тези предпоставки липсват, всяка убедителна победа изглежда като конструкция, а всяка опозиционна загуба – като резултат от неравно поле. Така случаят Западна Тракия остава предупреждение, че демократичната форма може да се изпразни от съдържание, ако се използва като инструмент за краткосрочна аритметика.

От електорална техника към държавническа политика: пределите на стабилността

Либералното мнозинство от 1914 г. демонстрира висока тактическа изобретателност: конструира колегия, мобилизира общностни авторитети, създава блокова дисциплина и превръща външнополитическия канал в вътрешнополитически пирон за стабилност. Но стратегическият баланс на подобна конструкция е крехък, защото зависи от логистиката на присъствие, от външни отношения и от капацитета да се превежда символичната интеграция в реални политики. Когато отсъствията се множат, когато опозицията налага наратив за „внесено“ мнозинство и когато международната среда се променя бързо, устойчивостта на модела се оказва ограничена. Държавническата политика изисква да се премине отвъд електоралната техника – към укрепване на местно самоуправление, към равнопоставени процедури, към партньорство с общностите, което надживява конкретния кабинет. В противен случай изборното инженерство произвежда не стабилност, а зависимост – от посредници, от външни актьори, от моментната конюнктура. Случаят от 1914 г. сочи границите: аритметиката може да спечели деня, но само институциите и равните правила печелят бъдещето. Това е и трайният урок – че демокрацията не е просто метод за събиране на гласове, а режим на предвидимост, в който нито една победа не трябва да зависи от изключителен дизайн, а всяка интеграция – от споделени правила, признати от всички участници.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК